Роже Мартен дю Гар
Семейство Тибо (106)

XXXII

Тази вечер, петък, двадесет и четвърти юли, в кабинета на Гало и Стефани в редакцията на „Юманите“ се водеха песимистични разговори. Всички, които бяха говорили с Шефа, бяха доста обезпокоени. След внезапна паника на борсата трипроцентовият френски държавен заем бе спаднал на осемдесет франка и дори за кратко време на седемдесет и осем. Рентата не бе падала никога толкова ниско от 1871 година. Телеграмите от Германия съобщаваха за подобна паника и на берлинската борса.

Жорес бе отишъл отново този следобед в Ке д’Орсе и се бе върнал дълбоко загрижен. След това се бе затворил в кабинета си и бе работил, без да приема никого. Статията му за следния ден беше готова; знаеха само заглавието й, но то бе доста красноречиво: „Последна възможност за спасяване на мира“. Той бе казал на Стефани: „Австрийската нота съдържа страшно тежки искания. Човек се пита дали Виена не се стреми да ускори нападението и по този начин да направи невъзможно всяко посредничество на великите сили…“

Действително всичко сякаш бе дяволски съчетано, за да предизвика най-голямо объркване в Европа. Отговорните френски държавници бяха вън от страната до тридесет и първи юли; вероятно бяха научили новината на кораба, някъде между Русия и Швеция, и не са имали възможност да се съветват лесно нито с другите френски министри, нито със съюзните правителства. Берхтолд бе действувал така, че руският цар да научи за нотата едва след заминаването на френския президент; без съмнение той се е страхувал, че Поанкаре може да даде примирителни съвети. Кайзерът също беше на път по море; по тази причина дори и да бе искал, не би могъл веднага да посъветва Франц-Йосиф да бъде по-умерен. От друга страна, руските стачки, които бяха в разгара си, спъваха свободата на действие на руското правителство, както гражданската война в Ирландия връзваше ръцете на английското правителство. Освен това точно сега сръбското правителство се намираше в предизборна треска и повечето министри бяха на агитация из провинцията; дори Пашич, министър-председателят, не бил в Белград, когато била връчена австрийската нота.

Вече почваха да пристигат подробности по тази нота. Текстът, който бил предаден предишната вечер на сръбското правителство, беше съобщен днес на великите сили. Въпреки примирителните уверения, дадени неколкократно от Австрия — Берхтолд дори заявил на руския и на френския посланик, че неговите искания били възможно най-приемливите, — нотата ясно имаше характер на ултиматум, тъй като виенското правителство изискваше пълно приемане на неговите условия и бе определило срок за отговора — невероятно кратък срок от четиридесет и осем часа, — явно за да не позволи на великите сили да се намесят в защита на Сърбия. По тайни сведения, получени от австрийското външно министерство, които един виенски социалист, изпратен от Хосмер, бе донесъл на Жорес, тези опасения бяха напълно основателни: барон Гизл, австрийският посланик в Белград, едновременно с нареждането да предаде нотата бил получил и изрични инструкции да скъса дипломатическите отношения и да напусне веднага Сърбия, в случай че на следния ден, събота, в шест часа вечерта, сръбското правителство не приеме безрезервно австрийските искания. Тези инструкции даваха основание да се мисли, че ултиматумът е бил нарочно съставен в оскърбителна, неприемлива форма, за да се даде възможност на Виена да побърза с обявяването на войната. И други сведения потвърждаваха тези песимистични предположения. Повикан телеграфически, началникът на генералния щаб Хьоцендорф бе прекъснал летуването си в Тирол, за да се върне бързо в австрийската столица. Германският посланик във Франция фон Шьон, който прекарвал отпуската си в Берхтесгаден, бе пристигнал внезапно в Париж. Граф Берхтолд, след като разговарял с императора в Ишл, се бе отклонил от пътя си на връщане, за да се срещне в Залцбург с германския канцлер Бетман-Холвег.

По такъв начин всичко потвърждаваше впечатлението за една обширна, съзнателно нагласена машинация. Какво бе участието на Германия в нея? Германофилите хвърляха вината върху русите и обясняваха германското държане с факта, че Германия била внезапно научила за обезпокоителните планове на панславистите и за големите размери на военните приготовления, започнати в Русия. В берлинските правителствени среди инструкциите били да се твърди, че до този ден правителството не е знаело нищо за австрийските искания и че е научило за тях чрез съобщението, направено на всички други велики сили. Ягов, държавният секретар във Вилхелмщрасе, твърдял това, казваха, пред английския посланик. Всички обаче считаха, че текстът е бил съобщен на берлинското правителство най-малко два дни по-рано.

Трябваше ли да се вади заключение от това, че Германия безусловно поддържа Австрия и желае войната? Траутенбах, току-що пристигнал от Берлин — Жак го бе срещнал тази вечер в кабинета на Стефани, — отхвърляше това прекалено опростено заключение. Становището на Германия според него се обясняваше с факта, че военните среди в Берлин още разчитат на руската неподготвеност. Ако сметката им излезе вярна, тоест ако вследствие на наложената от обстоятелствата пасивност на Русия няма никакъв риск за общ конфликт, германските империи биха могли да си позволят всичко, защото ще бъдат напълно сигурни, че ще спечелят. Стига само да се действува бързо и енергично. Австрийските войски трябва да бъдат в Белград, преди силите от Тройното съглашение да имат време да се намесят и дори да обсъдят заедно положението. Едва тогава Германия ще се появи на сцената и никой няма да може да я обвини в съучастие или предумисъл. Тя ще предложи посредничеството си, за да се ограничи конфликтът, и ще вземе инициатива за преговори. За да спаси мира, Европа ще побърза да приеме германския арбитраж и без големи разисквания ще пожертвува интересите на Сърбия. Благодарение на Германия редът ще бъде наново възстановен и играта ще завърши в полза на германските империи: режимът на двойната монархия ще се закрепи за още дълго време и Тройният съюз ще отбележи нечуван дипломатически успех. Тези предположения относно тайния германски план бяха потвърдени от доверителни изказвания в средите на италианското посолство в Берлин.

Понеже повикаха Стефани при Шефа, Жак отведе Траутенбах в кафене „Прогрес“.

Малката зала беше шумна. Вечерните вестници и новините, донесени от редакторите на „Юманите“, предизвикваха противоречиви и страстни коментари.

Към девет часа оптимистичен лъх разведри атмосферата. Пажес бе поговорил няколко минути с Шефа и той бе му се видял малко по-спокоен. Жорес му казал: „Всяко зло за добро… Този австрийски ход ще накара европейските народи да излязат от пасивността си.“ От друга страна, последните телеграми даваха много доказателства за дейността на Интернационала. Социалистическите партии в Белгия, Италия, Германия, Австрия, Англия и Русия бяха в постоянна връзка с френската партия и готвеха обща манифестация от голям мащаб.

Току-що се бяха получили насърчителните уверения на германската социалистическа партия, която, така да се каже, гарантираше за миролюбивите намерения на правителството: нито Бетман, нито Ягов, а още по-малко кайзерът, твърдяха социалдемократите, нямало да се оставят да бъдат въвлечени във война; следователно можеше да се разчита на енергичната и ефикасна намеса на Германия.

От Русия също пристигаха ободряващи новини. При получаване на австрийската нота министерският съвет, свикан набързо под председателството на царя, решил да се направят бързи и настойчиви постъпки пред австрийското правителство, за да бъде продължен наложеният на Сърбия срок. Това ловко искане, което не засягаше спора по същество и се отнасяше единствено до второстепенния въпрос за срока, изглежда, нямаше да бъде отхвърлено от Виена. Следователно едно продължение, дори от два-три дни, можеше да даде на европейските дипломати време да се споразумеят върху една обща линия за действие. Впрочем, без да губи време, руското външно министерство беше започнало с разните посланици, акредитирани в Петербург, конкретни разговори, които не можеха да не дадат резултат. Почти едновременно една телеграма от Лондон дойде да потвърди тези първи надежди. Сър Едуард Грей, министър на външните работи, бе взел инициативата да подкрепи с целия си авторитет руските постъпки за продължаване на срока. Освен това той подготвял набързо проект за посредничество, към който искал да привлече Германия, Италия, Франция и Англия — четирите велики сили, които не са пряко заинтересовани в конфликта. Умерен проект, който не рискуваше да бъде отхвърлен, защото на масата на подобна арбитражна конференция съюзниците от двата лагера биха имали еднакъв брой представители — от една страна, Германия и Италия, които ще защищават австрийските интереси, и от друга, Франция и Англия, които ще представляват сръбските и славянски интереси.

Обаче към единадесет часа лоши предзнаменования започнаха да помрачават хоризонта. Най-напред се пръсна слух, че Германия била приела проекта на сър Едуард Грей по доста сдържан начин, което като че ли показваше, че тя не би се присъединила безусловно към инициативата за посредничество на другите велики сили. По-късно се узна от Марк Льовоар, който се завръщаше от Ке д’Орсе, че въпреки очакванията Австрия направо отказала исканото от Русия продължение на срока. Този акт изведнъж бе изтълкуван като признание за агресивни намерения и новината предизвика доста голямо вълнение.

Към един часа през нощта, когато повечето дейци вече бяха си отишли, Жак се върна в редакцията на „Юманите“.

В чакалнята Гало изпращаше двама социалистически депутати, които излизаха от кабинета на Жорес. Те бяха донесли поверително и обезпокояващо сведение: докато всички дипломатически канцеларии разчитаха на умиротворителната намеса на Берлин, фон Шьон, германският посланик, който току-що се бе завърнал в Париж, отишъл днес в Ке д’Орсе, за да прочете на Биенвеню-Мартен, временно изпълняващ длъжността министър на външните работи, декларацията на своето правителство; този неочакван документ бил написан със сух тон и звучал като предупреждение и дори като заплаха. Германия заявявала цинично, че „одобрява австрийската нота и по същество, и по форма“; давала да се подразбере, че европейската дипломация няма защо да се занимава с нея, че конфликтът следва да се ограничи между Австрия и Сърбия и че „никоя трета сила“ не трябва да се намесва в спора, защото „иначе можем да се опасяваме от най-сериозни последици“. Последната фраза ясно означаваше: „Ние сме решени да поддържаме Австрия и ако Русия се намеси в полза на Сърбия, ще бъдем принудени да обявим мобилизация; системата на съюзите ще влезе автоматически в действие и по този начин Франция и Русия ще се озоват пред възможността за война с Тройния съюз.“ Постъпката на Шьон като че ли внезапно разкри пристрастното и агресивно държане на германския империализъм и желанието му да сплаши противниците си, а това не предвещаваше нищо добро. Каква щеше да бъде френската реакция на това полуприкрито предизвикателство?

Гало и Жак останаха в чакалнята. Жак се готвеше да си ходи, когато една врата внезапно се отвори и Жорес се появи. Челото му лъщеше от пот, сламената му шапка бе килната на тила, беше отпуснал рамене, а очите му бяха скрити под веждите. Притискаше с ръка до хълбока чанта, натъпкана с книжа. Той хвърли върху двамата мъже разсеян поглед, отговори машинално на поздрава им, премина стаята с тежка стъпка и изчезна.