Роже Мартен дю Гар
Семейство Тибо (145)

LXXI

Пале-Бурбон бе охраняван незабелязано от жандармеристи. Зад решетките на двора се виждаха няколко групи, към които Жак, последван от Жени, се отправи.

В една от тях той позна високия силует на Раб, осветен от електрическите глобуси.

— Разговорът не е свършил — му обясни старият партиен деец. — Току-що излязоха. Отидоха да вечерят. Съвещанието ще продължи след малко. Но не тук, а в редакцията на „Юманите“.

— Е, какви са първите впечатления?

— Не са бог знае колко добри… Впрочем мъчно може да се каже. Всички се бяха зачервили, полумъртви от жажда и онемели като риби… Единственият, от когото можах да измъкна нещо, беше Сибло… Не скри, че е разочарован. Нали така? — добави той, като се обърна към Жумлен, който тъкмо се приближаваше.

Жени мълчаливо разглеждаше двамата мъже. Жумлен й харесваше само отчасти. Дългото, тясно лице, бледо и изпотено, безбрадо, с прекалено издадена челюст, сухите му, отсечени фрази, които произнасяше, без да отваря достатъчно уста, четвъртитите му рамене, суровият блясък на съвсем малките черни зеници, всичко това предизвикваше някакво неприятно чувство у младото момиче. Старият Раб, с изпъкналото си чело, светли и тъжни очи, чийто поглед постоянно се спираше върху Жак с бащинска доброта, й вдъхваше доверие и симпатия.

— Този Мюлер, изглежда, няма ясно определен мандат — каза Жумлен. — Не е донесъл никакво определено положение.

— Тогава защо е дошъл?

— Само с осведомителна цел.

— С осведомителна цел ли? — извика Жак. — В настоящия момент, когато дори няма време да се действува!

Жумлен разтърси рамене.

— Да се действува… Ти ставаш смешен!… Мислиш, че е възможно още да се вземат решения, когато положението се мени всеки час? Знаеш ли, че Германия също е издала декрет за обща мобилизация? Това е станало в пет часа, малко след нас… Казват също, че тази вечер тя ще обяви официално война на Русия.

— Но — подхвана Жак нетърпеливо — кажете ясно: идва ли Мюлер, за да установи единство между германския и френския пролетариат, или не? Идва ли, за да организира най-после стачка в двете страни, или не?…

— Стачка ли? Сигурно не — отвърна Жумлен. — Той идва, мисля, просто за да разбере дали френската партия ще гласува, или няма да гласува военните кредити, които правителството трябва да поиска в Камарата още в понеделник. И това е всичко.

— Би представлявало все пак нещо — каза Раб, — ако по тази точка френските и германските социалистически депутати възприемат еднакво становище.

— Не е много сигурно — възрази Жумлен загадъчно.

Жак тъпчеше на място от нетърпение.

— Това, което може да се каже — подхвана Жумлен с проникновен вид — и което, изглежда, партийните водачи не са пропуснали да повторят под разни форми на Мюлер, е, че Франция е направила всичко възможно, за да избегне войната… До последния момент, като дори се е съгласила да оттегли пограничните си войски… На нас, френските социалисти, поне съвестта ни е чиста. И вече имаме право да считаме Германия за нападател!

Жак го гледаше потресен.

— С други думи казано — отсече той, — френските социалистически депутати се готвят да гласуват военните кредити.

— Тъй или иначе, те не могат да гласуват против тях.

— Как не могат?

— Най-вероятно е да се въздържат от гласуване — обади се Раб.

— О — извика Жак, — ако Жорес беше жив!

— Хм… Мисля, че при сегашното положение дори и Шефа не би посмял да гласува „против“.

— Но Жорес хиляди пъти е казвал, че това разграничение между страна нападател и нападната страна е безсмислица — извика Жак извън себе си. — Това е само повод за безкрайни заплетени спорове. Като че ли вие всички забравяте истинските причини на кашата, в която попаднахме — капитализма, империалистическата политика на правителствата. Каквато и форма да приемат първите враждебни действия, международният социализъм трябва да се бори преди всичко срещу войната, срещу всяка война! Или иначе…

Раб уклончиво се съгласи:

— По начало да… Самият Мюлер също е казал, изглежда, нещо в този смисъл…

— Е, тогава?

Раб направи широк жест, изразяващ умора.

— Тогава!… Точно дотам са стигнали. После отидоха да вечерят, хванати под ръка.

— Не, има и още нещо — възрази Жумлен. — Ти забрави да кажеш, че Мюлер е изказал желание да телефонира в Берлин, за да се посъветва с водачите на партията.

— О! — възкликна Жак, който само чакаше нещо, за да си възвърне надеждата.

Той се завъртя гневно на токовете си, направи няколко крачки настрана, върна се и застана пак пред двамата мъже.

— Знаете ли какво мисля аз? Този Мюлер всъщност е дошъл съвсем глупашки, за да опипа истинския пулс на интернационализма и на пацифизма на френската партия. Ако беше срещнал пред себе си истински непримирими хора, решени на всичко, решени на обща стачка, за да осуетят националистичната политика на правителството, казвам ви, че мирът можеше да бъде спасен! Да! Дори днес, дори след обявяването на мобилизацията! Мирът можеше да бъде спасен от страхотната сила на обединения френски и германски пролетариат! А вместо това какво видя насреща си? Дърдорковци, които само спорят, умерени политици, винаги готови да осъждат войната и национализма на думи, но които вече мислят да гласуват военните кредити и да дадат картбланш на генералния щаб! До последната минута ще продължава да съществува все същото нелепо и престъпно противоречие, същият конфликт между интернационалния идеал, който те теоретически поддържат, и всички онези национални интереси, които практически никой, дори социалистическите водачи не са готови да жертвуват!

Докато той говореше, Жени, капнала от умора, не сваляше очи от него. Гласът му я унасяше като позната и галеща музика. Тя изглеждаше съсредоточена, но беше прекалено уморена, за да слуша. Гледаше лицето на Жак и особено устата му: беше втренчила очи в извитата линия на устните, които се удължаваха и свиваха с учудваща живост и събуждаха у нея усещане на физически допир. Припомни си нощта, прекарана в неговите прегръдки, и почувствува, че й премалява от чакане. „Да си вървим — казваше си тя. — Какво чака той? Хайде… Да се приберем… Какво значение има всичко останало?“

Кадиьо, който обикаляше от група на група и разнасяше новини, се приближи до тях.

— Току-що са направили постъпки пред министерството на външните работи, за да може Мюлер да телефонира в Берлин. Не успели, защото телефонните връзки са прекъснати. Прекалено късно е вече! И в двете страни има военно положение…

— Може би това беше последната възможност — пошушна Жак, навеждайки се към Жени.

Кадиьо, който го чу, се изсмя подигравателно:

— Последна възможност за какво?

— За пролетарска акция! За международна акция!

Кадиьо се усмихна странно.

— Международна ли? — отвърна той. — Но, драги мой, нека бъдем реалисти: от днес нататък не борбата за мир е интернационална, а войната!

Дали това беше само остроумна забележка, продиктувана от обезсърчение? Кадиьо вдигна рамене и изчезна в нощта.

— Той е прав — измърмори Жумлен, — злокобно прав. Войната вече дойде. Дали тази вечер ще я приемем охотно, или не, ние, социалистите, сме въвлечени в нея, както и всички останали французи… Ще се върнем към нашата международна дейност, ще я подемем наново, но по-късно. Тази вечер часът на пацифизма мина.

— Нима ти, Жумлен, нима ти казваш това? — възкликна Жак.

— Да! Налице е нов факт: започва война. За мен този факт променя всичко. И нашата роля на социалисти ми се струва напълно ясна: ние не трябва да пречим на действията на правителството!

Жак гледаше слисан.

— Значи, ти ще се оставиш да те мобилизират?

— Разбира се. Съобщавам ти, че идния вторник гражданинът Жумлен ще бъде редник от 239-и запасен полк в Руан!

Жак наведе очи и не отговори нищо.

Раб сложи ръка на рамото му.

— Не ставай по-непокорен, отколкото си… Ако тази вечер все още не мислиш като него, то утре ще си на същото мнение… Очевидно е, че каузата на Франция е кауза на демокрацията. Ние, социалистите, трябва първи да защитим демокрацията срещу нападението на империалистичните си съседи.

— Значи, и ти също?…

— Аз ли? Ако не бях толкова стар, щях да отида да се запиша… Впрочем ще опитам. Може би ще могат да използуват още старите ми кокали… Какво ме гледаш? Не съм си променил убежденията. Твърдо вярвам, че ще доживея деня, когато ще можем да подемем отново войната срещу милитаризма. За мен той си остава най-гадното нещо на света!… Но в този момент — никакви глупости! Днес милитаризмът не е това, което беше вчера. Днес той е спасението на Франция; и дори повече — спасението на заплашената демокрация. При това положение аз си прибирам ноктите. И съм напълно готов да постъпя като другарите — да грабна пушката и да защищавам страната. След това ще видим какво ще правим!

Той дръзко издържа погледа на Жак. Неуловима усмивка, едновременно засрамена и горда, колебливо докосна устните му и сякаш усили тъгата, която се четеше в очите му.

— Дори и Раб! — пошепна Жак, като извърна очи.

Той се задушаваше. Грабна ръката на Жени и се отдалечи, без да се сбогува.

 

 

Пред оградата оживено разговаряща група запречваше изхода.

В средата Пажес, секретарят на Гало, спореше, като размахваше ръце. Между младите партийни дейци, които го заобикаляха, Жак видя познати лица: Бувие, Ерар, Фужерол, синдикалния водач Латур, Одел и Шардан, които бяха редактори в „Юманите“.

Пажес забеляза Жак и му направи знак.

— Научи ли новината? Телеграма от Петербург — Германия е обявила тази вечер война на Русия.

Бувие, около четиридесетгодишен човек, хилав, със сиво лице, който често говореше по събрания, се обърна към Жак:

— Всяко зло за добро! На фронта ще има работа за нас! Веднъж като ни дадат пушки и патрони…

Жак не отговори. Той не вярваше много на Бувие; не обичаше блуждаещия му поглед. Една вечер, когато излизаха от събранието, на което Бувие беше държал много бойка реч, Мурлан му беше казал: „Аз следя това момче. Не ми харесва много неговата прекалена разпаленост… Винаги когато почнат арести, него го прибират измежду първите, но по някаква случайност също така винаги го освобождават.“

— Но най-смешното е — със сподавен смях подхвана Бувие, — че те мислят да ни вкарат в националистическа война! Съвсем не подозират, че няма да мине и месец и ще имаме гражданска война.

— А няма да минат и два месеца и ще избухне революция! — извика Латур.

— Значи, и вие също ще се оставите да ви мобилизират? — запита хладно Жак.

— Ами как! Да изпусна такъв прекрасен случай!

— А ти? — запита Жак, обръщайки се към Пажес.

— И аз, разбира се!

Лицето му нямаше обикновения си израз. Гласът му звучеше раздразнено и той изглеждаше малко пиян.

— Не е наша вината, че не можахме да попречим да избухне тази война — каза той. — Ето на’, не можахме. Фактът е налице… Но поне нека тя отбележи края на това умиращо общество, което не си дава сметка, че се самоубива. Само от нас зависи капитализмът да не преживее катастрофата, която е предизвикал! Нека тази война поне подпомогне еволюцията на обществото, нека принесе полза на човечеството! Нека тя бъде последната, освободителната война!

— Война на войната! — изръмжа някой.

— Ще се бием! — извика Одел. — Но като войници на революцията, за окончателно разоръжаване и за освобождението на народите!

Пощенският чиновник Ерар, който винаги привличаше внимание, защото поразително приличаше на Бриан — дори гласът му бе също така топъл, трептящ и плътно звучен, — бавно каза:

— Да… Хиляди и хиляди невинни хора ще бъдат пожертвувани. Това е чудовищно! Но единствено мисълта, че отдаваме дан на бъдещето, може да ни накара да приемем този ужас. Тези, които се върнат от това огнено кръщение, ще бъдат възродени хора… Пред тях ще има само развалини и нищо друго. И върху тези развалини най-после ще могат да изградят новото общество!

Жени, която стоеше зад Жак, видя как раменете му трепнаха. Помисли, че той ще се намеси в спора. Но Жак се обърна към нея, без да каже нищо. Тя бе поразена от промененото му лице. Той я хвана под ръка, притисна я до себе си и се отдалечи от групата. Беше доволен, че тя е с него — така чувството на самота бе по-малко горчиво. „Не — казваше си той, — не!… По-скоро бих умрял, отколкото да приема това, срещу което се бунтува цялата ми душа! По-добре смърт, отколкото да се отрека от идеала си!“

— Чухте ли ги? — каза той след кратка пауза. — Просто не мога да ги позная вече.

В този момент Фужерол, който през време на разговора при оградата не бе проговорил нито дума, ги настигна.

— Ти си прав — рече той без всякакво предисловие, като накара двамата млади хора да се спрат, за да го изслушат. — Аз дори мислех да дезертирам, за да остана верен на себе си. Нали разбираш?… Но ако постъпя така, никога няма да бъда сигурен, че съм дезертирал заради убежденията си, а не от страх. Защото, право да ти кажа, ужасно ме е страх… Затова може и да е нелепо, но аз ще направя също като тях — ще замина…

Той не дочака Жак да отговори и с твърда крачка се отдалечи.

— Може би има мнозина други като него — пошепна Жак замислено.

Те минаха по улица Дьо Бургон, покрай Пале-Бурбон, за да излязат на Сена.

— Знаете ли кое ме порази най-много? — поде той, след като помълча малко. — Погледите им, гласовете им, онова несъзнателно ликуване, което прозира в движенията им… И то толкова силно, че човек започва да се пита: „Ако тази вечер им съобщят, че всичко се е уредило и започва демобилизация, дали първото чувство, което ще изпитат, няма да бъде разочарование?“ Най-отчайващото обаче е — додаде той веднага, — че те проявяват такава енергия, такава готовност да служат на войната!… Тази храброст, това презрение към смъртта! Всичката тази пропиляна духовна сила, една стотна част от която щеше да бъде достатъчна, за да предотврати войната, ако само бяха я поставили навреме и всички заедно в служба на мира!…

 

 

На моста Конкорд срещнаха Стефани, който вървеше сам, с наведена глава; големите му очила изглеждаха като кацнали на костеливия му нос. Той изтича към тях, за да чуе какъв е бил резултатът от преговорите.

Жак му каза, че разговорът е бил прекъснат и ще продължи малко по-късно в редакцията на „Юманите“.

— Щом е така, аз ще се върна в редакцията — рече Стефани, като тръгна обратно.

Жак беше все така мрачен. Направи няколко крачки мълчаливо; после си спомни пророческите думи на Мурлан и докосна лакътя на Стефани.

— Свърши се, няма вече социалисти. Има само социал-патриотари.

— Защо казваш това?

— Защото виждам, че всички са съгласни да отидат на фронта… Вярват, че се подчиняват на съвестта си, като жертвуват революционния си идеал пред новия мит за заплашеното отечество. Най-ожесточените срещу войната най-пламенно желаят да воюват!… Жумлен… Пажес… Всички!… Дори старият Раб е готов да постъпи във войската, ако го приемат.

— Раб ли? — повтори Стефани с въпросителен тон. — Това не ме изненадва… — добави той. — Кадиьо също заминава. И Берте, и Журден. Те всички от вчера още носят военните книжки в джобовете си… Сам Гало, макар че е късоглед, е поискал от Гед да направи постъпки пред министерството, за да го извадят от интендантството…

— Партията е обезглавена — заключи Жак мрачно.

— Партията ли? Може би не. Но сигурно е, че съпротивата срещу силите на войната е обезглавена.

Жак се приближи до Стефани в братски порив.

— Нали и ти мислиш, че ако Жорес беше жив?…

— Естествено, той би бил с нас. Или по-точно казано, цялата партия щеше да бъде с него… Дюноа намери вярната формулировка: „Социалистическата съвест нямаше да бъде разделена.“

Те преминаха мълчаливо площад Дьо ла Конкорд. Той изглеждаше по-обширен от обикновено поради липсата на коли. Жълтеничавото лице на Стефани трепереше от нервни тикове.

Изведнъж той се спря. Светлината на една улична лампа изразяваше необикновени форми върху удълженото му лице; от време на време очилата му проблясваха над изпълнените му със сянка орбити.

— Жорес — рече той. Произнасяйки това име, напевният му южняшки глас придоби тъй ласкава и тъй отчаяна интонация, че Жак почувствува как гърлото му се свива. — Знаеш ли какво каза той пред мен миналия четвъртък, когато заминаваше от Брюксел? Юисман тръгваше за Амстердам и се сбогуваше с него. Шефа го погледна сурово в очите и му каза: „Слушайте какво ще ви кажа, Юисман. Ако войната избухне, ПАЗЕТЕ ИНТЕРНАЦИОНАЛА! Ако ваши приятели ви умоляват да вземете участие в конфликта, не ги слушайте! Пазете Интернационала! И ако аз, Жорес, дойда и поискам от вас да защищавате един или друг от воюващите, не ме слушайте, Юисман! ПАЗЕТЕ НА ВСЯКА ЦЕНА ИНТЕРНАЦИОНАЛА!“

Развълнуван, Жак извика:

— Да! Дори ако останем десет души! Дори ако останем двама! Да пазим на всяка цена Интернационала! — Гласът му трепереше. Жени, тръпнеща от вълнение, се притисна до него, но той като че ли не забеляза това. Повтори още веднъж, сякаш се заклеваше: — Да пазим Интернационала!

„Но как?“ — питаше се той в същото време. Струваше му се, че навлиза съвсем сам в пълен мрак.

 

 

Минаваше полунощ, когато Жак и Жени излязоха от редакцията на „Юманите“, където тази вечер много партийни дейци бяха дошли, за да чуят последните новини. Макар че нямаше вече никаква надежда, Жак не искаше да си отиде, без да научи резултата от разговорите е германския делегат. Разтревожен от посърналото лице на Жени, на няколко пъти той я бе молил да се прибере в къщи, за да си почине, като я уверяваше, че и той ще се върне след малко. Но всеки път тя отказваше. Най-после двамата се приютиха в кабинета на Стефани, където имаше двадесетина социалисти. Там Гало дойде да съобщи, че заседанието привършва. Мюлер и дьо Ман бързали заради влака — едва имало време да стигнат до Северната гара, за да вземат последния влак за цивилни, заминаващ за Белгия. Жак и Жени ги видяха да минават по коридора, придружени от Моризе. Кашен с депутатска лента през гърди се готвеше да ги придружи до гарата, за да улесни заминаването им. И все пак не бяха сигурни, че Мюлер ще успее да премине белгийската граница.

Обсипван с въпроси, Гало гневно клатеше рошавата си глава и отказваше да отговаря. Най-после успяха да изтръгнат от него някои подробности. Оказваше се в крайна сметка, че този последен допир между социалистическите партии на Франция и Германия не бе дал никакъв резултат. След шестчасови откровени разисквания трябвало да се задоволят да изкажат плахо пожелание социалистите в Камарата и в райхстага да се въздържат поне при гласуването на военните кредити, без да пречат на тяхното приемане. Разделили се, като направили смешното заключение: „Неустановеното положение не позволява да се поемат по-точни задължения.“

Неуспехът беше пълен. Догмата за международна солидарност се оказа само примамка.

В отчаянието си Жак обърна очи към Жени, сякаш искаше помощ от нея. Тя бе седнала на една табуретка малко по-настрана, отпуснала ръце на коленете си и опряла гръб на рафтовете. Светлината на лампата изрязваше ясно профила й, хвърляше сянка под клепачите и скулите й. Усилието, което правеше да задържи очите си отворени, разширяваше зениците й. Да я вземе в прегръдките си, да я люлее, да приспи това слабо същество… Цялата жалост, която Жак изпитваше тази вечер към света, изведнъж удесетори състраданието му към това крехко и уморено момиче, което сега единствено имаше значение за него.

Той отиде при нея, помогна й да стане и мълчаливо я изведе навън.

Най-после! Тя се спусна пред него по стълбите. Вече не чувствуваше умора. Когато се озоваха на тротоара и Жени усети горещата ръка на Жак да обгръща кръста й — над радостта си, над непреодолимото чувство, което я свързваше с него, — тя изпита някакво смътно усещане, страшно и съвършено ново, нещо така бурно, че всичката й кръв преля в слепоочията; Жени се олюля и вдигна ръка към челото си.

— Едва издържате вече — прошепна той отчаян. — Какво да правим? Няма никаква възможност да вземем кола тази вечер…

Притиснати един до друг, смазани от умора, трескави, те тръгнаха напред в нощта.

По улиците имаше още много хора. Малки групи стражари и жандармеристи бдяха по кръстопътищата.

На площада при „Нотр-Дам де Виктоар“ те с изненада видяха, че двете крила на черковните врати бяха широко разтворени. Приближиха се. Корабът на черквата изглеждаше като чудесна пещера, тъмна, макар и осветена от безброй отрупани със свещи канделабри, които превръщаха абсидата в пламтящ храст. Въпреки късния час пространствата между колоните бяха пълни с мълчаливи сенки в молитвени пози. Около изповедните килии коленичили млади хора чакаха реда си. Воден от любопитство и неволно трогнат от този изблик на вяра, който издаваше дълбоко смущение в душите на хората, Жак бе готов да влезе за момент в черквата. Но Жени се възпротиви и го задържа; три века протестантство несъзнателно се разбунтуваха в нея срещу разкоша, срещу идолопоклонството на католическия култ…

Те продължиха да вървят, без да си говорят.

Все по-уморена, Жени вървеше увиснала на ръката на Жак. Изведнъж, без никаква причина, тя грабна ръката му и я притисна до бузата си. Той се спря развълнуван. След като хвърли поглед наоколо си, бутна девойката във вдлъбнатината на една врата и я прегърна. „Най-после!“ — помисли си тя. Устните й се полуотвориха. Тя вече не извиваше настрани устата си. От часове бе чакала тази целувка. Затвори очи и се отпусна, тръпнейки, в обятията му.

 

 

Те минаха покрай Халите и се изкачиха по булевард Сен-Мишел. Часовникът на Пале дьо Жюстис показваше един и четвърт. Все по-рядко се мяркаха пешеходци, но по големите артерии, които водеха към градските врати, колони следваха една след друга — реквизирани коли, кервани от коне, водени за юздите, автомобили, карани от войници, полкове, които мълчаливо се отправяха към тайни местоназначения. Тази нощ никой в Европа не почиваше.

Те вървяха бавно. Жени започна да куца и най-после призна, че едната обувка я убива. Жак настояваше тя да се обляга повече върху му; поддържаше я, почти я носеше. Тя се чувствуваше едновременно засегната и разнежена от това. Колкото повече се приближаваха към къщи, толкова повече някаква глуха тревога се примесваше към нетърпението им. И двамата се чувствуваха на края на физическата си и морална издръжливост. Но въпреки умората и тревогата радостен пламък упорито гореше в душите им.

Както винаги, щом влезеше в къщи и запалеше лампата във вестибюла, първата й мисъл бе да види дали портиерката не е мушнала под вратата телеграма от Виена. Нямаше нищо. Сърцето й се сви. Беше невъзможно вече да получи новини от майка си, преди да замине.

— Дано само съобщенията останат нормални между Швейцария и Австрия — прошепна тя.

Сега това бе единствената й надежда.

— Щом пристигнем в Женева, ще идем в консулството — обеща й Жак.

Те останаха малко във вестибюла, прави, обзети и двамата от спомена за миналата нощ; сякаш изведнъж им стана неловко, че са сами, на светло, с уморени лица и блуждаещи погледи.

— Хайде — каза Жак, без да мръдне от мястото си. Наведе се машинално, за да вдигне един вестник, сгъна го бавно и го сложи на масичката.

— Умирам от жажда — каза той с малко престорена непринуденост. — А вие?

— И аз също.

В кухнята останките от обеда им бяха още на масата.

— Нашият обед — рече Жак.

Той пусна водата да тече, докато стане студена, и подаде чашата на Жени, която бе седнала на най-близкия стол. Тя отпи няколко глътки и му я върна, като погледна настрана: беше сигурна, че той ще долепи устните си там, където тя току-що бе докоснала своите. Той изпи две чаши една след друга, въздъхна шумно от удоволствие и се върна при нея. Улови лицето й с ръце и се наведе към нея. Задоволи се обаче само да я погледа дълго отблизо, после с безкрайна нежност каза:

— Бедната, бедната скъпа Жени… Късно е… Силите ви са изчерпани… А утре вечер ни предстои дълго пътуване… Трябва да се наспите хубаво… в леглото си — добави той.

Тя отпусна рамене, без да отговори. Жак я накара да се изправи и я заведе до вратата на стаята й; краката й трепереха.

Спалнята й беше тъмна, едва осветена от лятната нощ, която нахлуваше през отворения прозорец.

— Сега трябва да спите, да спите — повтори той на ухото й.

Жени стоеше като скована. Бе се притиснала до него и не прекрачваше прага.

— Там… — пошепна тя.

„Там“ значеше дивана в стаята на Даниел… Той вдъхна дълбоко и не отговори нищо. Когато Жени се бе съгласила да замине с него за Швейцария, той си бе помислил: „В Женева тя ще бъде моя жена.“ Но този съдбоносен ден го бе разтърсил… Равновесието на цялата вселена бе сякаш нарушено; най-неочаквани неща бяха станали, изключението бе станало закон; всички задължения бяха паднали.

Напълно съзнателно той се бори още няколко секунди със себе си. Отдръпна се от нея и я загледа.

Тя бе вдигнала към него ясните си зеници. Същото смущение, същата радост, сериозна и чиста, потискаше и двамата.

— Добре — каза той най-после.