Роже Мартен дю Гар
Семейство Тибо (45)

X

Пациентите се редуваха един след друг до вечерта без Антоан да усети умора, нито да помисли за часа; всеки път, когато отваряше вратата на салона, чувствуваше отново без всякакво усилие прилив на енергия. След като изпрати и последната си пациентка — хубава млада жена, притиснала в ръце цветущо бебе, заплашено почти от пълна слепота, — той погледна чаровника си и остана смаян: беше вече осем часът.

„Много е късно за флегмона на малкия — каза си той. — Ще намина на улица Верньой, като се връщам от Еке тази вечер.“

Той се върна в кабинета си и отвори прозореца, за да проветри стаята, после се доближи до ниската, отрупана с книги масичка да потърси нещо за четене през време на вечерята. „Всъщност — помисли си Антоан — аз исках да проверя нещо за случая на малкия Ернст.“ Той набързо прелисти няколко стари годишнини от „Невроложки преглед“, докато намери прочутата дискусия от 1908 година върху загубването на говора. „Наистина типичен случай — каза си той. — Трябва да поговоря с Трьойар за него.“

Той се усмихна развеселен, като си помисли за Трьойар и за странностите му, които бяха станали просто легендарни. Спомни си за годината, която бе прекарал в отделението на този невролог. „Как попадна там, дявол да го вземе? — запита се той. — Тези въпроси трябва да са ме интересували едно време… Кой знае дали не бих се проявил по-добре, ако се бях посветил на нервни и душевни болести? Това е област, в която има още толкова да се работи…“ И изведнъж пред него изникна образът на Рашел. Отде дойде тази странна асоциация? Рашел, която нямаше никакво медицинско, нито научно образование, действително проявяваше подчертан интерес към всички психологически проблеми; тя безспорно бе допринесла да се развие у него живият интерес, който той проявяваше сега към хората. Впрочем краткотрайната му връзка с нея го бе променила толкова много в най-различни отношения. Колко често бе установявал това!

Погледът му стана мечтателен, с отсянка на лека тъга. Той стоеше прав, с отпуснати рамене, като полюляваше списанието между палеца и показалеца си.

Рашел… Не можеше да си припомни без мъчителна тръпка образа на странното същество, което беше преминало през живота му. Не бе получил от нея никакво известие. Всъщност той не се учудваше на това: никога и през ум не му минаваше, че Рашел може да е още жива някъде по света. Може би е загинала изтощена от климата, от треска… или жертва на мухата цеце… Може би е била убита при злополука, удавена, удушена, но без съмнение тя беше мъртва.

Антоан се изправи, мушна книжката под мишница, влезе във вестибюла и извика на Леон да слага вечерята. Тогава изведнъж си спомни за една духовита забележка на Филип. Един ден, когато Антоан му докладваше за новите болни, приети в отделението през време на отсъствието на шефа, Филип бе сложил ръка на рамото му и полу на шега, полунаистина му бе казал: „Вие почвате да ме тревожите, моето момче. Все повече се интересувате от душевното състояние на вашите болни и все по-малко от техните болести!“.

Супникът димеше на масата. Сядайки, Антоан забеляза, че е уморен.

„Все пак хубава професия“ — каза си той.

Разговорът с Жиз отново изплува в съзнанието му, но той бързо отвори списанието и се помъчи да отстрани този спомен. Напразно. Атмосферата в тази стая, където още се чувствуваше присъствието на Жиз, му беше мъчителна. Той си припомни увлечението, от което не можеше да се освободи през последните месеци. Как бе могъл цяло лято да храни надежди, които не почиват на нищо? Той стоеше пред разрушената си мечта като пред останки от театрален декор; декорът се бе сгромолясал на земята и всичко се беше превърнало на прах. Антоан почти не страдаше. Не, никак не страдаше. Само честолюбието му бе засегнато. Цялата история му изглеждаше посредствена, детска, недостойна за него.

За щастие боязливо позвъняване откъм вестибюла отклони мислите му. Той веднага остави кърпата си и се ослуша, опрял ръка на масата, готов веднага да стане и да посрещне някоя непредвидена случка.

Най-напред се чуха някакви увещания, женски шепот и след това вратата се отвори. За негово учудване Леон, без всякакви церемонии, въведе две посетителки в стаята. Бяха двете прислужнички на г-н Тибо. Отначало Антоан не ги разпозна в сянката, но след това, предполагайки изведнъж най-лошото, така внезапно стана, че събори стола си.

— Не, не… — извикаха двете жени, силно смутени. — Извинете, господин Антоан, ние мислехме, че по-малко ще ви безпокоим, ако дойдем в този час.

„Помислих, че тате е умрял“ — каза си Антоан простичко. И си даде сметка доколко вече е подготвен за такава новина. Съвсем допустимата мисъл за емболия, предизвикана от флебит, бе веднага минала през ума му. Като си представи как подобна смърт би спестила дългата мъчителна агония, той не можа да не изпита известно разочарование.

— Седнете — каза той. — Аз ще продължа да вечерям, защото имам да правя още визити тази вечер.

Двете жени останаха прави. Майка им, старата Жана, от четвърт век бе готвачка у г-н Тибо. Но сега, престаряла с подути вени на краката, тя бе престанала да върши каквато и да било работа; сама признаваше, че е „старо пукнато гърне“. Дъщерите й слагаха едно кресло до кухненската печка и тя прекарваше там дните си с ръжен в ръка, като се залъгваше, че още носи някаква отговорност за готвенето. Тя следеше всичко, по някой път разбиваше майонезата и от сутрин до вечер отрупваше дъщерите си със съвети, макар че и двете бяха минали вече тридесетте. По-старата, Клотилд, здрава девойка, предана, но не много услужлива, бъбрива, работлива, си бе останала грубовата и бе запазила сочния селски говор на майка си, тъй като дълго бе слугувала в един чифлик в техния край. Сега тя беше готвачката на семейството. Другата дъщеря, Адриан, по-изтънчена от сестра си, беше възпитана в манастир и винаги бе работила като прислужница в града. Тя обичаше хубавото бельо, сантименталните песни, обичаше да си сложи някое букетче на масичката за ръкоделие, обичаше и хубавата служба в „Сен-Тома-д’Акен“.

Както винаги Клотилд заговори:

— Та… дошли сме за майката, господин Антоан. От три-четири дни много страда, горката жена. Нещо й се е подуло тука отпред, от дясната страна. Не може вече да спи нощем и когато отива по нужда, чуваме я как хленчи, добрата старица, като дете. Тя търпи болка и не иска нищо да каже! Да можеше да дойдете, господин Антоан, ама така, без да показвате за какво сте дошли, нали, Адриан? И после изведнъж така да откриете сам подутината под престилката.

— Много просто — рече Антоан като измъкна бележника си. — Утре ще вляза в кухнята по някакъв повод.

Докато сестра й обясняваше, Адриан по навик започна да обслужва Антоан: сменяше чинията му, подаваше му кошчето с хляба.

Тя още не бе продумала нито дума. Накрая с леко разтреперан глас запита:

— Господин Антоан, мислите ли, че… може да бъде сериозно?

„Тумор, който се развива така внезапно… — помисли си Антоан. — Но операция на нейната възраст?…“ — С безпощадна яснота той си представи всичко, което беше възможно в подобен случай: чудовищното развитие на неоплазмата, нейните поражения, постепенното задушаване на органите… И по-лошо: ужасно бавното разлагане на толкова живи мъртъвци…

Вдигнал вежди, с навъсено лице, той малодушно избягваше боязливия поглед на жената, защото не би искал да я лъже. Той бутна чинията си и направи неопределено движение. За щастие пълната Клотилд, която не можеше да не каже нещо, когато всички мълчат, отговори вместо него:

— Е, не може да се каже предварително, разбира се. Господин Антоан най-напред трябва да види какво е. Но аз знам едно: майката на покойния ми мъж накрая умря от простинка в гърдите, макар че петнадесет години й беше подут коремът.