Роже Мартен дю Гар
Семейство Тибо (129)

LV

Кратък и топъл дъжд току-що бе измил Париж. Обедното слънце блестеше по-ярко, когато Жак слезе от брюкселския влак.

Той беше мрачен. Лоши предзнаменования се трупаха едно след друго. През време на пътуването си бе забелязал доста тревожни призраци. Влакът беше препълнен. Между жителите от граничните области царуваше голямо възбуждение. Войници и офицери, които бяха в отпуска в Северна Франция, бяха повикани телеграфически да се върнат в полковете си. Отделен от френските социалисти, които напускаха Брюксел със същия влак, Жак пътуваше в претъпканото купе, пълно с хора от Север, които си говореха, без да се познават, подаваха си вестници и си съобщаваха новините. Коментираха събитията с безпокойство, в което имаше повече изненада, любопитство и дори известно недоверие, отколкото уплаха; очевидно повечето бяха вече започнали да привикват с мисълта, че войната е възможна. Сведенията, които хората си разменяха върху предпазните мерки, взети от френското правителство, бяха знаменателни. Вече навсякъде линиите, мостовете, водопроводите и фабриките, които работеха за войската, се пазеха от войници. Една дружина от действуващата армия бе заела мелниците в Корбей, чийто директор беше обвинен от „Аксион Франсез“, че е запасен офицер от германската войска. В Париж водопроводите и водохранилищата също се пазеха от войници. Един господин с орден обясняваше с точността на инженер какво били предприели набързо в Айфеловата кула, за да усъвършенствуват инсталациите на безжичния телеграф. Един парижанин, фабрикант на автомобили, се оплакваше, че няколкостотин коли, събрани за някакво състезание, били ако не реквизирани, то поне задържани до второ разпореждане.

От „Юманите“, който можа да си купи на гарата в Сен-Кантен, Жак научи с учудване и гняв, че правителството е имало нахалството да забрани в последната минута събранието, което Общата конфедерация на труда бе обявила за предния ден, двадесет и девети юли, в зала „Ваграм“, където всички работнически сдружения в Париж и предградията били поканени на масова манифестация. Онези работници, които все пак дошли до квартала Терн, били прогонени от грубите нападения на полицията. Сблъскванията продължили до късно през нощта и за малко колоните на манифестантите не достигнали до вътрешното министерство и Елисейския дворец. Тази властна националистическа проява се обясняваше със завръщането на Поанкаре, който, изглежда, изразяваше намерението на правителството да сломи устрема на работническите протести, пренебрегвайки правото на събрания и най-старите републикански свободи.

Влакът бе закъснял половин час. Излизайки от бюфета, където бе отишъл да изяде един сандвич, Жак срещна един стар журналист, когото бе виждал много пъти в кафене „Прогрес“ — Лувел, редактор на „Гер Сосиал“. Той живееше в Крей, но идваше всеки ден в Париж и прекарваше следобеда в редакцията. Двамата излязоха заедно от гарата. Къщите на площада бяха още украсени със знамена. Завръщането на председателя на републиката предния ден бе предизвикало изблик на патриотични чувства, на които Лувел беше свидетел и за които разказваше с неочаквано вълнение.

— Зная — прекъсна го Жак. — Всички вестници са пълни с подробности. Да ти се догади просто. Сигурно „Гер Сосиал“ не е пригласял заедно с другите, нали?

— „Гер Сосиал“ ли? Значи, не си чел статиите на Шефа тези дни?

— Не, тъкмо пристигам от Брюксел.

— Останал си назад от събитията, драги мой.

— Какво? Значи, и Гюстав Ерве?

— Ерве не е глупав мечтател… Вижда нещата такива, каквито са… От няколко дни вече е разбрал, че войната е неизбежна и че ще бъде лудост, дори престъпление да упорствува… Намери статията му от вторник и ще видиш…

— Ерве националист?

— Ако искаш, наречи го националист… Но той е чисто и просто реалист! Честно признава, че правителството не може да бъде обвинено в никакво предизвикателство. И заключава, че ако Франция бъде принудена да се бие за земята си, нищо във френската политика от последните седмици не би могло да оправдае измяната на пролетариата.

— Ерве ли е казал това?

— Той дори писа съвсем ясно, че това би било предателство, защото земята, която трябва в края на краищата да се защищава, е родината на Великата революция!

Жак се беше спрял и гледаше мълчаливо Лувел. Като помисли малко, всичко това престана да му се вижда странно: припомни си, че преди петнадесет дни Ерве рязко се бе обявил срещу идеята за обща стачка, защищавана от Вайан и Жорес на конгреса на френските социалисти.

— Изоставаш, драги мой, изоставаш… — продължи Лувел. — Иди да чуеш какво говорят хората… В редакцията на „Петит репюблик“ например… или пък в комитета на републиканската партия, където наминах снощи… Навсякъде същата песен… Навсякъде очите на хората са се отворили… Не само Ерве е разбрал… Много хубаво нещо е братството между народите, но събитията са пред нас, трябва да ги гледаме в лицето. А ти какво смяташ да правиш?

— Каквото и да е, само не…

— Гражданска война, за да избегнем другата война? Утопия?… В настоящия момент не би могъл никого да поведеш… Пред опасността от нахлуване на външен враг всяко въстаническо движение ще пропадне. Дори в работническите градове, дори в средите на Интернационала мнозинството, както и цялото население, смятат да защищават националната територия… О, да, по начало — всемирно братство… Но в момента то минава на заден план; днес всички държат за по-ограничено братство — братството между всички французи, драги мой… Пък най-после, дявол да го вземе, достатъчно дълго са ни додявали тези прусаци! Ако много искат, да ги начешем?…

Площадът кънтеше от виковете на пет-шест вестникарчета, които тичаха и крещяха:

— „Пари-Миди“!

Лувел премина улицата, за да купи един брой. Жак щеше да го последва, когато празно такси бавно мина пред него. Той скочи, в колата. Най-напред трябваше да побърза да види Жени.

„Ерве… — мислеше си той с погнуса. — Ако такива като него не издържат, как може да удържиш другаде, дребните хорица, масата, тези, които всяка сутрин четат във всички вестници, че има справедливи и несправедливи войни и че една война срещу пруския империализъм и пангерманизма, чрез която те ще бъдат ликвидирани веднъж завинаги, ще бъде справедлива война, свещена война, кръстоносен поход в защита на демократическите свободи…“

 

 

Пристигайки на авеню Дьо л’Обсерватоар, той вдигна очи към балкона на семейство Фонтанен. Всички прозорци бяха отворени.

„Дали не се е върнала майка й?“ — каза си той.

Не, Жени беше сама. Той се увери в това, когато я видя бледа и радостно смутена да отваря вратата и да отстъпва в полумрака на вестибюла. Тя бе втренчила в него тревожен, но тъй нежен поглед, че той пристъпи към нея и поривисто разтвори ръце. Жени потръпна, затвори очи и се отпусна на гърдите му. Първата им прегръдка… Нито тя, нито той я очакваха; прегръдката трая няколко секунди и внезапно, сякаш осъзнала неумолимата действителност, Жени се отдръпна. Тя посочи с ръка към масата, където бе захвърлен един вестник, и рече:

— Вярно ли е?

— Кое?

— Мо… мобилизацията!

Той грабна вестника, който тя му сочеше. Беше броят на „Пари-Миди“, който разнасяха преди малко на площада пред гарата; от цял час хиляди екземпляри се предаваха във всички парижки квартали. Обезумяла от страх, портиерката току-що го бе донесла. Кръв нахлу в лицето на Жак.

 

„Военният съвет има заседание тази нощ в Елисейския дворец… Третият армейски корпус беше изпратен набързо към границата… Частите от осмия корпус получиха снаряжение, муниции и хранителни запаси и чакат заповед за заминаване…“

 

Тя го гледаше със сковано от тревога лице. Най-после с резкостта на човек, който е надвил колебанието си, пошепна:

— Жак, ако има война, вие ще заминете ли?

Той чакаше въпроса от пет дни насам. Вдигна очи и решително направи отрицателен знак с глава.

„Така си и мислех — каза си тя. И борейки се срещу коварното чувство на смущение, което я обхващаше, веднага помисли: — Трябва да бъдеш много храбър, за да откажеш да отидеш на фронта!“

Жени първа наруши мълчанието:

— Елате.

После го хвана за ръка и го поведе. Вратата на стаята й бе останала отворена. Тя се поколеба за миг и го въведе там. Той я последва, без да обърне внимание, че за пръв път влиза в нейната стая.

— Може би не е вярно — въздъхна той, — но утре може да стане вярно. Войната напира от всички страни. Обръчът се стяга. Русия упорствува, Германия също… Във всички европейски страни правителствата упорствуват, правят все същите смешни предложения, залавят се за същите непримирими становища, дават същия отказ…

„Не — мислеше си тя, — това не е от страх. Той е смел, той е логичен. И не трябва да постъпва като другите, не трябва да отстъпва, не трябва да тръгва на война.“

Без да каже нито дума, тя се приближи безмълвно до него и се сгуши до гърдите му.

„Той ще остане при мене!“ — каза си внезапно Жени и сърцето й се разтуптя.

Жак я бе обгърнал с ръка и наведен над нея, целуваше полускритото й чело. Тя се топеше от сладост, като чувствуваше как силно я притиска той. Искаше й се да бъде малка и лека, за да може той да я… — сама не знаеше какво — може би да я повдигне, да я отнесе… Гореше от желание да го разпита за пътуването му, но не смееше да зададе никакъв въпрос. Притискайки леко лицето й, той я накара бавно да вдигне глава, устните му докоснаха бузата й, гладката й буза, и достигнаха до устата, която оставаше затворена и стисната, но не се извръщаше настрана. Жени се задъхваше малко под тази настойчива целувка и за да си поеме дъх, отблъсна леко с ръка лицето му и се дръпна назад. Нейното лице беше изненадващо спокойно и сериозно. Тя никога не бе изпитвала по-голяма решителност, не бе съзнавала по-ясно нещата, не бе се чувствувала по-готова да поеме отговорност. Той отново я прегърна внимателно, но страстно. Тя се отпусна без боязън и без съпротива. Не желаеше вече нищо друго, освен да бъде в обятията му. Кротко прегърнати, опрели буза до буза, те седнаха на ниското легло-диван, точно срещу прозореца. Останаха неподвижни и мълчаливи няколко минути.

— И все още няма писмо от мама — каза тя полугласно.

— Вярно… Майка ви…

Тя му се разсърди за момент, че не споделя напълно тревогата, която я тормозеше.

— И никакви ли новини няма?

— Само една картичка от Виена, написана на гарата с дата от понеделник: „Пристигнах благополучно.“ Това е всичко!

Жени бе получила тази картичка предния ден, сряда сутринта. Страшно разтревожена, оттогава тя напразно чакаше раздавача, но не пристигаше нито писмо, нито телеграма… Правеше вече какви ли не предположения.

С разсеян поглед той разглеждаше тази стая, която не познаваше; ако бе влязъл тук преди няколко дни, щеше да изпита умиление. Тя беше светла и спретната, с тапети на бели и сини резки. Плочата на камината служеше за тоалетна масичка и върху нея бяха наредени четки от слонова кост, един игленик и други тоалетни принадлежности; няколко снимки бяха втъкнати в рамката на огледалото. На масата лежеше затворена папка за писма от бяла кожа. Нямаше нищо разхвърляно освен няколко набързо сгънати вестници.

— Вашата стая — пошепна Жак на ухото й. Понеже тя не отговори нищо, той неопределено поде: — Наистина не вярвах, че майка ви ще продължи пътуването си…

— Вие не я познавате! Мама никога не се отказва от решенията си. И щом веднъж е пристигнала, ще направи всичко, каквото е намислила… Но дали ще може? Какво ще кажете? Дали не е опасно да бъде човек сега в Австрия? Може ли да й се случи нещо? Дали ще я оставят да замине обратно, ако се забави?

— Не знам — призна Жак.

— Какво може да се направи? Аз нямам дори адреса й… Как да си обясни човек мълчанието й? Мисля си, че ако беше заминала обратно, щеше да ми телеграфира… Значи, трябва да е останала във Виена. И сигурно ми е писала, но писмата вероятно се губят по пътя… — Тя посочи неспокойно вестниците на масата. — Като четеш какво става, не може да не трепериш…

Жени бе изтичала да купи тези вестници рано сутринта, бързайки да се върне, за да не пропусне посещението на Жак. Цяла сутрин ги бе препрочитала, потисната от заплахата, която висеше над всички, които й бяха скъпи — Жак, майка й, Даниел.

— Даниел също ми писа — рече тя и стана.

Отиде да вземе от папката един плик и го подаде на Жак. После се върна на мястото си и се сгуши до него като вярно куче.

Даниел не криеше безпокойството си от пътуването на госпожа дьо Фонтанен. Жал му беше за Жени, останала сама в Париж през тези тревожни дни. Съветваше я да отиде на гости при Антоан и семейство Еке. Умоляваше я да не изпада в паника; може би всичко щеше да се размине. В постскриптума обаче съобщаваше, че тяхната дивизия била на бойна нога; смяташе, че ще напуснат Люневил през нощта и че може би ще му бъде трудно да й пише през идните няколко дни.

Облегнала глава на гърдите на Жак и вперила очи в него, тя го гледаше, докато той четеше писмото. Той сгъна листа и й го върна. Видя, че Жени очаква да чуе някоя обнадеждваща дума.

— Даниел е прав — всичко може да се размине… Само да можеха народите да разберат… да се решат да действуват… В тази насока именно трябва да се работи до последния момент, до последния момент!

Увлечен от своята идея-фикс, той й разказа накратко за манифестациите в Париж, в Берлин и Брюксел. Разправи й за възторга си пред единодушния устрем на тълпите, които изявяваха по цяла Европа своята воля за мир. И изведнъж изпита срам, че се намира при нея. Помисли за дейността на другарите си, за събранията, организирани този ден в разните социалистически секции, за всичко онова, което той лично трябваше да извърши, за парите, които трябваше да получи и да постави на разположение на партията, колкото е възможно по-скоро… Вдигна глава и продължавайки да гали косите на момичето, каза с глас, в който имаше тъга и суровост:

— Не мога да остана повече с вас, Жени… Толкова много работи имам да върша…

Тя не мръдна, но Жак почувствува как цяла се сгърчи и как отправи отчаян поглед към него. Той я притисна още по-бурно до гърдите си. Обсипа с целувки нещастното й разстроено лице. Жал му беше за нея. Цялата тежест на събитията ставаше още по-непоносима пред тази няма болка, която той не знаеше как да облекчи.

— Но аз не мога да ви водя със себе си — пошепна Жак, сякаш мислеше на глас.

Жени трепна.

— Защо не? — осмели се да каже тя.

И преди той да разбере какво иска да прави тя, девойката се откъсна от прегръдките му, изтича до шкафа, взе шапката и ръкавиците си.

— Жени! Аз казах това, но… Но то е невъзможно! Имам да свърша толкова неща, да срещна някои хора… Трябва да отида в редакцията на „Юманите“… на „Либертер“… и другаде още… в Монруж… Какво ще правите през това време?

— Ще остана долу, на улицата… — каза тя с умолителен тон, който изненада и него, и нея. Тя бе загубила всякаква гордост. Тридневната раздяла я беше преобразила. — Ще ви чакам колкото е необходимо… Няма да ви преча с нищо… Нека да бъда с вас, Жак, оставете ме да споделям живота ви… Не, не искам това от вас, знам, че е невъзможно, но не ме оставяйте… тук… с тези вестници!

Той никога досега не бе я чувствувал тъй близка — това беше една нова Жени, сестра в борбата!

— Ще ви взема със себе си! — извика Жак радостно. — Ще ви представя на приятелите си… Ще видите… Тази вечер ще отидем заедно на митинга в Монруж… Елате!

 

 

— Първата ни работа е да свършим с наследството — заяви той решително, щом се озоваха на улицата. — След това ще трябва да узнаем какво вярно има в новините, съобщени от „Пари-Миди“.

Гласът му звучеше весело. Присъствието на младото момиче му възвръщаше бодростта на най-хубавите дни. Той хвана Жени под ръка и я поведе с бързи крачки към Люксембургската градина.

В клоновете на банките, в спестовните каси и пощенските служби, както и в кантората на борсовия агент, тълпата обсаждаше гишетата, за да смени книжните пари с монети. На борсата от два дни цареше паника. Борсовите посредници и едрите агенти правеха постъпки за мораториум пред правителството, евентуално да отложат за месец август изпълнението на сключените през юли сделки.

— Няма какво да се каже, добре сте били осведомен, господине — призна пълномощникът, като смигна почтително. — Ако бяхте закъснели четиридесет и осем часа, нямаше да можем да изпълним нарежданията ви!

— Знам — отвърна Жак невъзмутимо.

Няколко часа по-късно половината от внушителното състояние, оставено от господин Тибо — с изключение на двеста и петдесет хиляди франка в южноамерикански ценни книжа, които не можеха да бъдат продадени в такъв кратък срок, — бе предадена чрез Стефани в ръцете на вещи и дискретни хора, които се бяха нагърбили в двадесет и четири часа да поставят това анонимно дарение на разположение на Международното бюро.