Роже Мартен дю Гар
Семейство Тибо (163)

IV

Щом седнаха един до друг на единия край на голямата маса, Жиз доби решителен вид.

— А сега ми разправи сериозно за здравето си.

Той направи гримаса. Всъщност беше съвсем склонен да говори за себе си, за болестта си, за лечението си, но му беше приятно да го молят, затова отговори неохотно на първите въпроси на девойката. Бързо забеляза, че въпросите й не бяха глупави. През трите години, прекарани в болницата, малката Жиз, която винаги беше склонен да третира като дете, бе придобила точни познания. С нея можеше да се говори за медицина. Още една връзка помежду им… Насърчен от вниманието, което тя проявяваше към него, той й изложи случая си и описа различните фази на болестта през последните месеци. Ако тя беше показала, че приема леко това, което той й разказваше, и ако беше го обсипала с ободрителни думи, той веднага щеше да преувеличи страданието си. Но Жиз го изслуша с тъй напрегнато лице, вперила в него такъв загрижен и изпитателен поглед, че той заключи с успокоителен тон:

— В края на краищата все ще се отърва някак. — И действително това убеждение бе дълбоко залегнало в него. — Ще трябва повече или по-малко време — поде той, усмихвайки се уверено, — но няма съмнение, че ще се отърва… Само кой знае ще мога ли някога напълно да възстановя здравето си? Представи си, че остана с болен ларинкс или с много слаби гласни струни, ще мога ли да работя както преди?… Нали разбираш, не ми е достатъчно да съм сигурен, че ще оживея. Нямам никакво желание да водя в бъдеще живот на инвалид. Бих желал да съм уверен, че ще си възвърна отличното здраве, което имах някога! А това не е толкова сигурно…

Тя беше престанала да яде, за да слуша по-добре и да схване всичко по-ясно. Гледаше го с кръглите си неподвижни очи, учудени, детски и верни като у първобитните същества. Тази нежна загриженост, от която бе лишен от години, стопляше сърцето му.

— Не е много сигурно, но не е невъзможно — додаде той, като се засмя уверено. — Ако си упорит, няма много неща, които да са невъзможни… Досега винаги съм постигал всичко онова, което съм желал енергично. Защо да не успея и този път? Искам да се излекувам. И ще се излекувам.

Той бе пресилил гласа си при последните думи и трябваше да замлъкне, за да се изкашля. Пристъпът беше силен и трая цяла минута, през която Жиз, наведена над чинията си, го наблюдаваше крадешком. Тя се мъчеше да се успокои: „Той може да постигне всичко, което иска. Ще умее да се гледа. Ще съумее да се излекува.“

Когато пристъпът мина, тя се обърна към него. Антоан и направи знак, че предпочита да не говори няколко минути.

— Пийни малко вода — каза тя, напълни чашата му. Но един въпрос пареше на устните й и тя не можа да се въздържи да не го зададе. — Колко дни ще останеш при нас?

Той не отговори. Не му се искаше да приказва за това. В действителност отпуската му беше четири дена, но той смяташе да я съкрати. Нямаше особено желание да прекара цели четири дни в Париж, където трябваше да се ограничи с импровизирано лечение и да бъде изложен на преумора по най-различни поводи.

— Колко? — запита тя, като го гледаше въпросително. — Осем? Шест? Пет?

Той клатеше отрицателно глава. Вдъхна дълбоко, усмихна се най-после и каза:

— Утре тръгвам обратно.

— Утре ли? — Тя бе така разочарована, че гласът й затрепери. — Значи, няма да дойдеш при нас в Мезон-Лафит?

— Невъзможно, моя малка Жиз… Този път е невъзможно… По-късно… През лятото може би…

— Но аз едва съм те видяла! След толкова време!… Утре, значи?… А аз не мога дори да остана в Париж с тебе! Още тази вечер трябва да се върна да преспя в Мезон! Утре сутрин ме чака работа. Помисли си само: от три дни съм заминала. Пък в навечерието на заминаването ми пристигнаха шестима нови.

— Но поне можем да прекараме целия ден заедно — рече той примирително.

— Не, и това също е невъзможно! — извика тя отчаяна. — След малко имам среща в приюта. Трябва на всяка цена да уредя въпроса с мебелите и всички неща на леля, те имат нужда от стаята…

Сълзи бликнаха от очите й. Той веднага си спомни как тя се разплакваше, когато беше дете. И отново му мина през ума: „Хубаво би било тя да ме гледа, да бъда обкръжен от нейната обич…“

Антоан не знаеше какво да каже. И той сам бе разочарован, че срещата им ще бъде така кратка.

— Може би ще успея да издействувам да ми продължат отпуската… — отвърна той престорено. — Не знам… Мога да опитам…

Очите на Жиз светнаха изведнъж, отново станаха засмени. Те бяха хубави, плувнали в сълзи… Това също напомняше на Антоан миналите години.

— Точно така трябва да направиш! — реши тя, пляскайки с ръце. — И ще дойдеш да прекараш няколко дни при нас в Мезон.

„Тя е още дете — каза си той. — И това детско у нея, което не мога да определя и което е в такъв контраст с нейната зрелост като жена, е очарователно…“

За да промени насоката на разговора, той се наведе към нея и запита:

— А сега обясни ми нещо. Как така никой не е дошъл с тебе в Париж? Мезон не е толкова далеч, та да те оставят съвсем сама за погребението!

Жиз веднага започна да протестира:

— Но ти нямаш представа каква работа имаме там? Как можеш да очакваш някой да ме придружи? Достатъчно е това, че като замина аз, другите ще имат още повече работа.

Той не можеше да не се усмихне на възмутения й вид. Тогава, за да го убеди, тя се впусна в многоречиви обяснения върху службата в болницата, върху живота им в Мезон и тъй нататък.

Още към средата на септември 1914 година, след сражението при Марна, госпожа дьо Фонтанен, която гореше от желание да бъде полезна, беше изработила план да основе болница в Мезон-Лафит. Тя още притежаваше наследената от баща си къща, в края на гората в Сен-Жермен. Наемателите, англичани, бяха напуснали Франция след обявяването на войната и старата семейна вила беше свободна; но тя не само бе прекалено малка, а беше и много далеч от гарата и трудно се продоволствуваше. Тогава на госпожа дьо Фонтанен й хрумна да помоли Антоан да й отстъпи къщата на господин Тибо, която беше много по-голяма от нейната и по-близо до околните чифлици. Антоан естествено се съгласи и веднага писа на Жиз, която беше останала в Париж, да помогне заедно с двете прислужнички на госпожа дьо Фонтанен за преустройството на вилата. От своя страна, госпожа дьо Фонтанен си бе осигурила сътрудничеството на своята племенница Никол Еке, жената на хирурга, която притежаваше диплома за медицинска сестра. Без да губят време, съставиха един комитет, който мина под контрола на Дружеството за подпомагане на ранените от войната. Шест седмици по-късно вилата на господин Тибо, набързо снабдена с всичко необходимо, беше записана под наименованието „Бреница № 7“ в списъците за санитарната служба на войската и беше готова да приеме първата пратка оздравяващи войници. Оттогава Болница № 7, ръководена от госпожа дьо Фонтанен и Никол, не бе останала без работа един ден.

Антоан беше в течение на всичко това от писмата, които получаваше. Щастлив беше, че къщата на баща му служи за нещо и много се радваше, че Жиз, за която той се безпокоеше, знаейки, че е останала в Париж, незаета с нищо, е намерила такъв топъл прием при семейство Фонтанен. Но всъщност той не бе проявявал голям интерес към работата на Болница № 7; нито към превръщането на вилата на семейство Фонтанен — под ръководството на снажната Клотилд, бившата готвачка на господин Тибо — в странен фаланстер: там живееха Никол и Жиз, там се бе прибрал Даниел след ампутацията, там бе дошла да се установи и Жени с детето си, когато се завърна от Швейцария. Затова той слушаше с любопитство бъбренето на Жиз. Животът на тази малка група, за която той мислеше твърде рядко, изведнъж се превръщаше в действителност.

— От всички нас Жени е най-старателна — обясняваше Жиз, всецяло отдадена на мислите си. — Тя има да се занимава не само с Жан-Пол, но и да ръководи службата за бельото. Можеш да си представиш какво нещо в прането, гладенето, кърпенето, счетоводството, подреждането и всекидневното раздаване на бельото в една болница с тридесет и осем легла, понякога четиридесет, а дори и четиридесет и пет. Вечер се прибира съсипана. Прекарва следобедите си в болницата, но остава сутрин във вилата, за да се грижи за малкия… А пък госпожа дьо Фонтанен живее при болните; наредила си стая над конюшните, нали ги знаеш?

На Антоан се струваше доста странно да чува как Жиз — племенницата на крайно благонравната госпожица дьо Вез — говори за Жени и за майчинството й като за нещо съвсем естествено. „Вярно, че това е вече стара история, от три години — каза си той. — Пък и това, което сигурно би предизвикало скандал някога, днес се приема по-лесно поради общото объркване на всички понятия…“

— И освен това да дойдеш в Париж, без дори да видиш нашето момченце! — въздъхна Жиз с укоризнен тон. — На Жени щеше да й е много мъчно.

— Ами ти просто щеше да премълчиш за моето идване, глупаче…

— Не — възрази тя със странно сериозен тон навеждайки внезапно глава. — Не искам никога нищо да крия от Жени.

Антоан я погледна изненадан, но не я запита нищо повече.

— Сигурен ли си поне, че ще получиш продължение на отпуската? — запита тя.

— Ще се опитам.

— Как?

Той продължи да лъже:

— Ще помоля Рюмел да телефонира на военното бюро, от което зависят тези неща…

— Рюмел ли?… — каза тя замислено.

— Във всеки случай имах намерение да го посетя днес. Не съм го виждал от… Искам да му благодаря за труда, който си е дал за нас.

За първи път той намекваше за смъртта на Жак. Лицето на Жиз се сгърчи внезапно и по мургавите й страни се явиха още по-тъмни петна.

През есента на 1914 година тя дълго отказваше да вярва, че Жак е мъртъв. Упоритото мълчание на Жак, неговото изчезване от кръга на приятелите му в Женева, увереността на Жени и на Антоан — всичко това нямаше значение за нея.

„Той се е възползувал от войната, за да забегне отново някъде — мислеше си тя упорито. — Пак ще се върне при нас.“

Тя заръчваше панихиди, като продължаваше тревожно да чака завръщането му. По това време именно се привърза към Жени; привързване, което бе пуснало корени, макар и продиктувано от доста хитра сметка.

„Когато Жак се върне, той ще ни намери вече приятелки и аз ще бъда третото лице в живота им. И може би той ще ми бъде признателен, че съм се грижила за Жени в негово отсъствие…“

Когато научи чрез Рюмел за падналия в пламъци самолет, когато прочете преписа от официалния доклад, тя бе принудена да приеме очевидното. Но в сърцето й някакво неясно предчувствие й нашепваше, че това не е напълно истина. И сега още понякога през ума й проблясваше мисълта: „Кой знае пък…“

Тя отново наведе глава, за да не срещне погледа на Антоан. Сякаш нещо в нея се бе внезапно преобърнало и тя остана няколко секунди неподвижна, потресена, с усилие сдържаше сълзите си. Най-после, за да не избухне в плач, бързо стана и тръгна към стаята за прислугата.

„Колко е натежала — забеляза той, проследявайки я с очи, малко ядосан на себе си, задето я бе така развълнувал. — Тези ханшове!… Бюст, тяло… Човек би й дал десет години повече! Би казал, че е минала вече тридесетте!“

Той извади огърлицата от джоба си. Малките ухаещи на мускус топчета, оловносиви и големи като кокички на череши, се редуваха със зърна от стар кехлибар, които имаха формата и цвета на жълти сливи — тъмножълти, на места полупрозрачни, на места тъмни, — цвят на презрели сливи. Той стискаше машинално зърната между пръстите си и кехлибарът се стопляше; струваше му се, че току-що е свалил огърлицата от врата на Рашел…

Когато Жиз се появи отново, носейки поднос с ягоди, по лицето й се четеше още тъй ясно остра болка, че Антоан се трогна. Докато тя слагаше ягодите на масата, той погали мълчаливо мургавата й ръка, на която висеше сребърна гривна. Тя трепна, запремига… Отбягваше погледа му. Седна на мястото си. Две сълзи се събраха на края на ресниците й. Жиз не се опитваше вече да скрие тъгата си и се обърна към него със смутена усмивка. Остана така няколко секунди, без да може да проговори.

— Колко съм глупава! — въздъхна тя най-после и прилежно започна да ръси ягодите със захар. Но почти веднага остави захарницата и нервно се изправи. — Знаеш ли от какво страдам най-много, Антоан? От това, че никой около мен не произнася вече името му. Жени не престава да мисли за него; знам това, чувствувам го. Тя обича толкова много малкия само защото е син на Жак… И Жак е винаги между нас — тази обич, която изпитвам към нея, е плод на спомена за Жак. А и тя защо би ме приела тъй нежно, защо би се държала с мен като със сестра, ако не заради него? Но Жени никога, никога не ми говори за него. Това е като някаква тайна, която ни тормози и двете, която ни свързва завинаги и за която никога никой не прави никакъв намек! А това ме задушава, Антоан!… Да ти кажа ли — продължи тя задъхано, — Жени е горда и с мъчен характер! Тя… Сега я познавам добре… Обичам я, бих дала живота си за нея и за малкия! Но аз страдам. Страдам, че тя е такава, каквато е, тъй затворена, тъй… Не знам как да се изразя… Разбираш ли, сигурно тя се измъчва от мисълта, че Жак е бил неразбран от всички освен от нея. Тя си въобразява, че е единствената, която го е разбрала! И яростно държи на това! Затова отказва да говори за него с когото и да било. И особено с мен… А все пак, все пак…

Едри сълзи течаха сега по бузите й, макар че лицето й, внезапно състарено, не изразяваше вече скръб, а само страст, гняв и нещо диво, което Антоан не можеше добре да разбере. Той се замисли. Беше изненадан — никога не бе подозирал, че Жени и Жиз са станали толкова близки.

— Никога не съм била сигурна дали тя знае за… моите чувства към Жак — продължи Жиз по-тихо, но със същия променен глас. — Толкова бих искала да мога да й говоря с открито сърце! Аз няма какво да крия от нея… Бих искала тя да знае всичко. Да знае дори, че някога я мразех; о да, дълбоко я ненавиждах. Сега, напротив, откакто Жак е умрял, всичко онова, което чувствувах към него… — погледът й доби особен блясък, — аз го пренесох върху нея и върху тяхното дете!

От няколко секунди Антоан вече почти не я слушаше и внимателно следеше само мигането на тъмните клепачи, на дългите й ресници, които бавно се вдигаха и спущаха, забулвайки и отбулвайки сияйния блясък на зениците й, подобен на мигащата светлинка на фар. Той се бе подпрял с лакът на масата и опираше буза на ръката си, вдъхвайки с наслада дъха на пръстите си, напоени с аромата на огърлицата.

— Днес това е цялото ми семейство — поде Жиз, правейки усилие да изглежда по-спокойна. — Жени ми обеща, че ще остана завинаги при нея…

„Дали би дошла да живее при мен, ако й предложа?“ — запита се той.

— Да, тя ми обеща. И това именно ми помага да живея, да приема бъдещето, разбираш ли? Нищо друго на света няма значение за мене, нищо друго освен нея… и малкия!

„Няма да приеме“ — каза си Антоан. Но той беше поразен, когато долови в трепета на гласа й известни дисонантни нотки, които му се сториха показателни.

„Сигурно има много неизяснени неща в близостта между тези две женски сърца — помисли си той, — между тези две «вдовишки» сърца!… Несъмнено има нежност. Но сигурно и ревност. И вероятно омраза в коварни дози!… И всичко това образува една кипяща смесица, която дяволски прилича на любов…“

Жиз не можеше да се спре и продължаваше своя жаловит монолог, който я облекчаваше:

— Жени е изключително същество… Благородна, енергична… Възхитителна! Но колко е строга към другите! Строга е и е дори несправедлива към Даниел… И към мен също. Чувствувам добре, че тя… О, тя има право, аз представлявам толкова по-малко в сравнение с нея! Но все пак тя невинаги е права. Заслепена е, има доверие само в себе си и не допуща, че човек може да има и други схващания… При това аз не искам нещо невъзможно! Ако тя не иска Жан-Пол да бъде възпитан в религията на баща си, аз не мога да направя нищо, няма как да я убедя… Но тогава нека поне да го кръсти пастор! — Погледът й бе станал твърд и тя тръскаше упорито глава, както правеше някога госпожицата, а стиснатите й устни изразяваха непримиримост. — Не мислиш ли? — извика тя, обръщайки се рязко към Антоан. — Нека направи от него протестантче, ако иска! Но да не възпитава сина на Жак като куче!

Антоан понечи да направи уклончив жест.

— Ти не познаваш малкия — подхвана тя. — Той е пламенна натура и ще има нужда от вяра!… — Тя въздъхна и със съвсем друг, болезнен тон внезапно додаде: — Също като Жак! Нищо нямаше да се случи, ако Жак не бе загубил вярата си!… — И отново с необикновена бързина лицето й се измени, изразът й се смекчи; възхитена усмивка постепенно просия в очите й. — Малкият толкова прилича на Жак! Косата му е тъмночервена като неговата! Има неговите очи, неговите ръце… Още е тригодишен, а има такава воля! Понякога е толкова вироглав, а друг път така гальовен… — В гласа й не бе останала нито следа от злоба. Тя се разсмя чистосърдечно и добави: — Нарича ме леля Жи.

— Волева натура, казваш?

— Също като Жак. Има същите пристъпи на ярост, нали знаеш? Този затаен гняв… И тогава изтичва в дъното на градината, за да остане сам и да премисля кой знае какво.

— Умен ли е?

— Много! Разбира, отгатва всичко. И е толкова чувствителен! Можеш да получиш всичко от него с кротост, но ако го засегнеш, ако му забраниш нещо, което е решил да направи, той сгърчва вежди, стиска юмруци и не знае какво върши… Точно като Жак. — Тя остана известно време унесена в мислите си. — Даниел му направи хубава снимка. Жени трябва да ти я е изпратила?

— Не, Жени не ми е изпращала досега снимка на сина си.

Изненадана, Жиз вдигна въпросително очи към него, понечи да каже нещо, но се отказа.

— Снимката е в чантата ми… — каза тя. — Искаш ли да я видиш?

— Да.

Тя изтича да донесе чантата си и измъкна от нея две малки любителски снимки.

На едната, която сигурно беше от миналата година, Жан-Пол бе с майка си; Жени бе малко напълняла, лицето й бе по-закръглено от по-рано, чертите спокойни, дори сурови. „Ще заприлича на госпожа дьо Фонтанен“ — каза си Антоан. Жени бе облечена в черна рокля и бе седнала на стълбите, притиснала детето до себе си.

На другата, очевидно по-скорошна, Жан-Пол беше сам, облечен в плетено костюмче на черти, което прилягаше плътно до учудващо мускулестото телце; той стоеше прав, скован, навел брадичка, с намусен вид.

Антоан дълго гледа двата образа. Вторият особено му напомняше Жак — същите щръкнали коси, същите хлътнали проницателни очи, същата уста, същата челюст, мощната челюст на рода Тибо.

— Виждаш ли? — обясняваше Жиз, застанала права и наведена над рамото на Антоан. — Той си играеше в пясъка. Ето лопатката му там. Захвърли я в пристъп на ярост, защото прекъснахме играта му, и отстъпи чак до стената…

Антоан вдигна глава към нея и се разсмя.

— Значи, ти много обичаш този хлапак?

Тя не отговори, но се усмихна; нищо не можеше да бъде по-изразително от тази разцъфнала усмивка, на която бе отпечатана възхитена нежност.

Обаче някакъв смут, който Антоан не забеляза, бе обхванал Жиз, както винаги, когато си спомнеше една своя безумна постъпка. Това се бе случило преди две години и дори повече. Жан-Пол беше още кърмаче… Жиз обичаше най-много от всичко да го вземе на ръце, да го полюлее и да го приспи до гърдите си; и когато видеше Жени да кърми детето, жестоко чувство на отчаяние и завист я изпълваше. Един летен ден, когато Жени я бе оставила да пази детето — беше горещо и тежко време като пред буря, — поддавайки се на безумно изкушение, тя се бе затворила с бебето в стаята и му бе дала гръдта си. О, как се беше нахвърлила върху й тази жадна малка устица, как я беше смукала, хапала, наранила!… Жиз страда няколко дни толкова от синините, колкото и от срам… Дали не беше грях това? Успокои се малко едва след като направи признание с недомлъвки при изповедта си и сама си наложи дълго покаяние. И никога вече не повтори това.

— Често ли застава така? С този заинатен вид? — запита Антоан.

— О, да, много често. Обаче този път Даниел го беше ядосал, а всъщност той най-много слуша Даниел. Мисля, че защото е мъж. Да. Обожава майка си и мен също много ме обича, но ние сме жени. Как да ти кажа? Той вече напълно съзнава своето мъжко превъзходство. Защо се смееш? Уверявам те, че е така. Това се чувствува по куп дребни неща…

— Аз по-скоро бих рекъл, че вашият авторитет се губи, защото сте постоянно с него, а пък вуйчо му, когото вижда по-рядко…

— По-рядко ли? Но той е много по-често с него, отколкото с нас, поради болницата. Даниел го гледа почти цял ден.

— Даниел ли?

Жиз дръпна ръката си, която бе облегнала на рамото на Антоан, отмести се и седна.

— Да. Защо? Учудва ли те това?

— Никак не мога да си представя Даниел в ролята на бавачка.

Жиз не разбираше. Тя познаваше Даниел едва откакто бяха ампутирали крака му.

— Напротив, малкият му прави компания. Дните са дълги в Мезон.

— Но сега, когато са го уволнили като инвалид, той сигурно е започнал да работи.

— В болницата ли?

— Не, искам да кажа дали не е започнал да рисува.

— Да рисува ли? Никога не съм го видяла да рисува.

— Не ходи ли често в Париж?

— Никога. Дори не излиза от вилата или от градината.

— Толкова ли трудно ходи?

— О, не затова. Трябва да го наблюдаваш внимателно, за да забележиш, че куца, особено откакто му сложиха новата протеза… Но няма желание да излиза. Чете вестници. Наглежда Жан-Пол, измисля му игри, разхожда го около къщата. Понякога помага на Клотилд да лющи грах, да бели плодове за сладко. А друг път изравнява с гребло пясъка по терасата. Но не много често… Мисля, че си е такъв по природа, спокоен, безразличен, малко заспал…

— Даниел!

— Ами да.

— Той съвсем не беше такъв… Сигурно е много нещастен.

— Що за хрумване! Той дори няма вид, че се отегчава. Или поне никога не се оплаква. Ако понякога се държи малко кисело с другите, но никога не и с мен, — то е, защото те не знаят как да го подхванат. Никол го закача, дразни го безполезно. Жени също е нетактична — засяга го с мълчанието си, със суровостта си… Жени е добра, много добра, но не знае как да проявява тази добрина. Никога не умее да каже нито дума или да направи нещо, с което да ти достави удоволствие.

Антоан не й противоречеше, но имаше тъй смаян вид, че Жиз се разсмя.

— Мисля, че ти не познаваш добре характера на Даниел. Той трябва винаги да е бил прекалено глезен… И ужасно мързелив!

Бяха привършили обеда отдавна. Тя погледна часовника си и живо стана.

— Ще раздигам масата и после ще трябва да тръгна.

Тя стоеше права пред него и го гледаше нежно. Много й бе тежко, че трябва да го остави сам и болен в тази необитавана къща. Колебаеше се, искаше да каже още нещо. Приветлива и плаха усмивка светна в погледа й, а след това слезе и до устните й.

— Да дойда ли да те взема към края на следобеда? Не искаш ли да прекараш вечерта с нас в Мезон, вместо да останеш тук сам?

Той поклати глава.

— Не, тази вечер не мога. Днес трябва да се срещна с Рюмел. Утре трябва да видя Филип. После имам да подреждам и някои неща долу, в лабораторията, да потърся някои папки…

Той размишляваше. Можеше спокойно да се върне в Муские в петък вечер. Следователно нищо не му пречеше да отиде за два дни в Мезон-Лафит.

— Но къде ще живея там?

Преди да отговори, Жиз бързо се наведе и го целуна радостно.

— Къде ли? Във вилата, разбира се. Има две незаети стаи.

Той продължаваше да държи в ръка снимката на Жан-Пол и от време на време хвърляше поглед към нея.

— Е, тогава ще направя необходимото, за да си продължа отпуската… И утре привечер… — Той вдигна снимката, която държеше между пръстите си. — Даваш ли ми я?