Метаданни
Данни
- Включено в книгите:
-
- Оригинално заглавие
- Les Thibault, 1922 (Пълни авторски права)
- Превод от френски
- Боян Атанасов, 1980 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,1 (× 11 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране и разпознаване
- ckitnik (2010 г.)
- Начална корекция
- Еми (2013 г.)
- Допълнителна корекция и форматиране
- hrUssI (2013 г.)
Издание:
Роже Мартен дю Гар.
Семейство Тибо. Том I
Френска. Второ издание
ИК „Народна култура“, София, 1980
Редактор: Пенка Пройкова
Коректор: Грета Петрова, Радослава Маринович
Издание:
Роже Мартен дю Гар.
Семейство Тибо. Том II
Редактор: Пенка Пройкова
Художник: Иван Кьосев
Художник-редактор: Ясен Васев
Техн. редактор: Стоян Панчев
Коректори: Евгения Кръстанова, Людмила Стефанова
Издателство „Народна култура“ — София, ул. „Г. Генов“ 4
ДПК Димитър Благоев, София, ул. „Ракитин“ 2
Дадена за набор: ноември 1979 г.
Подписана за печат: май 1980 г.
Излязла от печат: юли 1980 г.
Формат 84×108/32.
Печатни коли 64.
Изд.коли 53,76.
Усл.изд.коли 61,67
История
- — Добавяне
III
Когато два часа по-късно г-жа дьо Фонтанен излезе от кабинета на поддиректора с пламнало лице, без да отговори на зададените й въпроси, тя не знаеше към кого да се обърне за подкрепа. Мина й през ума да отиде при младия доктор Тибо, но някакъв потаен инстинкт я възпря. Тя го превъзмогна, както правеше понякога, когато някакъв риск я изкушаваше и се чувствуваше обхваната от дух на решителност, който тя смяташе за храброст.
В дома на семейство Тибо се бе събрал истински семеен съвет. Абат Бино бе дотичал още рано сутринта, изпреварвайки с малко абат Векар, частен секретар на негово преосвещенство парижкия митрополит, изповедник на г-н Тибо и голям приятел на семейството; бяха го уведомили по телефона за случката.
Седнал зад бюрото, г-н Тибо сякаш председателствуваше съд. Той беше спал зле и белезникавото му лице изглеждаше още по-бледо от обикновено. От лявата му страна бе седнало едно джудже със сиви коси и очила — г-н Шал, частният му секретар. Антоан, замислен, стоеше прав, облегнат на библиотеката. Бяха повикали дори госпожицата, макар че по това време тя обикновено бе заета с домакинството. Загърната с черен шал от мериносова вълна, силно опънат на раменете, тя седеше като кацнала на ръба на стола, мълчалива и внимателна. Сивите й коси бяха прилепнали до жълтото чело, а зениците й, подобни на зеници на сърна, се движеха непрекъснато от единия свещеник към другия. Г-н Тибо беше поканил двамата духовници да се настанят в креслата с високи облегала, поставени от двете страни на камината.
След като изложи резултатите от разследванията на Антоан, г-н Тибо започна да се оплаква от създалото се положение. Приятно му беше да чувствува одобрението на заобикалящите го и думите, които избираше, за да обрисува тревогата си, вълнуваха сърцето му. Присъствието на изповедника му обаче го караше да се вслушва наново в гласа на съвестта си — изпълнил ли бе той всичките си бащински задължения към това нещастно дете? Не знаеше какво да отговори. Мисълта му се отплесна — разбира се, нищо нямаше да се случи, ако не беше това протестантче!
— Нехранимайковци като този Фонтанен би трябвало да бъдат затваряни в специални домове — измърмори той. — Може ли да се допусне децата ни да бъдат излагани на подобна зараза?
Сложил ръце зад гърба си, с притворени клепачи, той се разхождаше напред-назад зад бюрото си. Мисълта за пропуснатия конгрес, макар да не говореше за него, разпалваше злобата му.
— От двадесет години вече съм се посветил на въпросите на детската престъпност! От двадесет години се боря чрез дружества, брошури, доклади пред конгреси. Нещо повече дори — прибави той, като се обърна към свещениците, — нима не създадох в моята наказателна колония в Круй специален павилион, където провинили се деца от нашата класа се подлагат на особен изправителен режим? А това, което ще ви кажа, е просто невероятно — този павилион е винаги празен! Нима аз трябва да задължавам родителите да затварят там синовете си? Направих всичко, за да заинтересувам Министерството на народната просвета в нашето дело, но… — завърши той, като вдигна рамене и се отпусна на стола си, — нима тези господа, поддръжници на „училището без бог“, ги е грижа за социалната хигиена?
В този момент прислужницата му подаде една визитна картичка.
— Тя! Да дойде тук! — каза той като се обърна към сина си. — Какво иска? — запита той прислужницата и без да дочака отговора й, добави: — Антоан, я иди ти!
— Не може да не я приемеш — отговори Антоан, след като погледна картичката.
Г-н Тибо без малко не кипна, но се овладя веднага и се обърна към двамата свещеници:
— Госпожа дьо Фонтанен! Как да постъпим, господа? Не сме ли задължени да проявим зачитане към една жена, каквато и да е тя? При това в края на краищата все пак тя е майка.
— Какво? Майка ли? — смънка г-н Шал, но така тихо, че никой не го чу.
— Поканете госпожата — каза г-н Тибо.
Когато прислужницата въведе посетителката, той стана и се поклони тържествено.
Г-жа дьо Фонтанен не очакваше да завари толкова хора. На прага тя се поколеба едва доловимо, след което направи една стъпка към госпожицата. Госпожицата бе скочила от стола си и гледаше втренчено протестантката с изплашени очи, в които вече не се четеше отпадналост и които я правеха да прилича повече на кокошка, отколкото на сърна.
— Госпожа Тибо, нали? — прошепна г-жа дьо Фонтанен.
— Не, госпожо — побърза да обясни Антоан. — Това е госпожица дьо Вез, която живее у дома от четиринадесет години, от смъртта на майка ми, и която е възпитала брат ми и мен.
Г-н Тибо представи мъжете.
— Извинявам се, че ви безпокоя, господине — каза г-жа дьо Фонтанен, стеснена от отправените към нея погледи, но без да загуби естественото си държане. — Дойдох да видя дали от тази сутрин… Ние също така се измъчихме и аз помислих, господине, че ще бъде по-добре да… да обединим усилията си. Нали? — добави тя с любезна и тъжна полуусмивка. Но нейният открит поглед, който търсеше погледа на г-н Тибо, срещна лице на слепец.
Тогава тя потърси Антоан с очи; въпреки едва доловимото отчуждение, възникнало в края на миналия им разговор, нейният вътрешен подтик я насочи към това сериозно и честно лице. А и самият Антоан бе почувствувал още с влизането й, че между тях съществува някакъв съюз. Той се приближи до нея:
— А как е нашата малка болна, госпожо?
Г-н Тибо го прекъсна. Неговото трескаво възбуждение се проявяваше само чрез резките движения на главата, с които измъкваше гушата си от яката. Той се полуизвърна към г-жа дьо Фонтанен и заговори с обмислен тон:
— Нужно ли е да ви казвам, госпожо, че никой не разбира тревогата ви по-добре от мен? Както току-що казвах на господата, човек не може да помисли за тези бедни деца, без да му се свие сърцето. И все пак, госпожо, не бих се поколебал да запитам: правилно ли е да действуваме съвместно? Разбира се, трябва да се действува, те трябва да бъдат намерени, но не е ли по-добре да ги дирим поотделно? Мисълта ми е — не следва ли преди всичко да се опасяваме от недискретността на журналистите? Не се учудвайте, че ви говоря с езика на човек, чието обществено положение го задължава да се пази от печата, от общественото мнение… За мене самия ли се страхувам? Не, разбира се! Аз съм, слава богу, над граченето на другата партия. Но няма ли да се опитат те чрез моята личност, чрез моето име да уязвят институтите, които представлявам? Освен това аз мисля за сина си. Нима не съм длъжен да избягна на всяка цена друго име да се свързва с нашето в една толкова деликатна история? Нима не е мой пръв дълг да действувам така, че да не могат един ден хората да го порицаят за известни връзки — макар и съвършено случайни, които са, ако мога така да кажа, крайно… вредни? — Той завърши, като се обърна към абат Векар и полуотвори за миг клепачите си. — Не сте ли и вие на това мнение, господа?
Г-жа дьо Фонтанен беше пребледняла. Тя изгледа един след друг абатите, госпожицата, Антоан; и погледът й срещна само неми лица.
— О, господине, виждам, че… — извика тя, но гърлото й се стисна. — Виждам, че съмненията на господин Кийар… — подхвана тя с усилие, но отново спря. — Този господин Кийар е една жалка личност. Да, жалка, жалка личност! — извика тя най-после с горчива усмивка.
Лицето на г-н Тибо оставаше непроницаемо. Той вдигна меката си ръка към абат Бино, сякаш искаше да го призове за свидетел и да му даде думата. Абатът се хвърли в битката с устрема на заядливо пале.
— Позволяваме си, госпожо, да ви обърнем внимание върху обстоятелството, че вие отхвърляте болезнените за вас констатации на господин Кийар, без дори да знаете обвиненията, които тежат върху господин сина ви…
След като измери с очи абат Бино, г-жа дьо Фонтанен, следвайки своя усет за хората, се обърна към абат Векар. Погледът му, отправен към нея, бе изпълнен с безкрайна благост. Неподвижното му лице, удължено от малкото коса, щръкнала около плешивото му теме, показваше, че той трябва да е към петдесетгодишен. Почувствувал немия зов на еретичката, той побърза да се намеси:
— Всички ние тук разбираме колко е мъчителен този разговор за вас, госпожо. Доверието, което имате в сина си, е крайно трогателно… достойно за уважение — добави той и със свойствения му привичен жест вдигна показалеца си до устните, без да спре да говори. — Но, госпожо, фактите за жалост…
— Фактите — подхвана абат Бино с по-мазен глас, като че ли неговият събрат му бе дал верния тон, — трябва да кажем, че фактите са съкрушителни.
— Моля ви се, господине — прошепна г-жа дьо Фонтанен, като се извърна.
Но абатът не можа да се сдържи.
— Впрочем ето и вещественото доказателство — извика той, като изпусна шапката си и измъкна от пояса си една сива тетрадка с червени краища. — Хвърлете само поглед, госпожо! Колкото и жестоко да е да ви отнемем всички илюзии, ние считаме, че това е необходимо и че вие ще научите нещо ново.
Той направи две крачки към нея, за да я накара да вземе тетрадката. Тя стана.
— Няма да прочета нито ред, господа. Да се разкриват тайните на детето публично, без негово знание, без дори то да може да даде обяснения!… Аз съм научила сина си да не търпи подобно отнасяне.
Абат Бино остана прав, с протегната ръка; на тънките му устни се появи обидена усмивка.
— Ние не настояваме — каза най-после той с подигравателна отсянка в гласа. И остави тетрадката на бюрото, вдигна шапката си и се върна да седне на стола си.
На Антоан му идеше да го хване за раменете и да го изхвърли навън. Неговият поглед, който издаваше антипатията му, срещна погледа на абат Векар и за миг двамата се разбраха.
Г-жа дьо Фонтанен бе променила държането си — бе вдигнала глава и лицето й изразяваше дързост. Тя се приближи до г-н Тибо, който през цялото време не беше станал от креслото си.
— Всичко това е неуместно, господине. Аз дойдох само за да ви попитам какво смятате да правите. В този момент мъжът ми не е в Париж и аз трябва сама да вземам всички решения… Най-вече исках да ви кажа… струва ми се, че не би трябвало да се обръщаме към полицията…
— Полицията ли? — отвърна живо г-н Тибо и скочи от раздразнение. — Но, госпожо, нима допущате, че в този момент полицията във всички департаменти не е вече вдигната на крак? Аз лично телефонирах тази сутрин в префектурата — на началника на кабинета — да се вземат всички мерки, и то с най-голяма бързина… Наредих да се изпрати телеграма до кметството в Мезон-Лафит, в случай че бегълците са решили да се скрият в тази местност, която е позната и на двамата. Уведомени са железопътните компании, граничните пунктове, пристанищата. Ако не беше мисълта за скандала, който искам да избягна на всяка цена, питам се, госпожо, нямаше ли да дадем добър урок на тези двама негодници, като ги доведем със стражари, с белезници на ръцете? Дори само за да им напомним, че в тази нещастна страна има още някаква сянка от правосъдие, която поддържа бащинската власт.
Г-жа дьо Фонтанен не отговори, поздрави и се отправи към вратата. Г-н Тибо се опомни:
— Но все пак, госпожо, можете да бъдете сигурна, че щом получим и най-малката новина, моят син веднага ще дойде да ви я съобщи.
Тя кимна леко с глава и излезе, придружена от Антоан и следвана от г-н Тибо.
— Хугенотка! — изсмя се подигравателно абат Бино, щом г-жа дьо Фонтанен напусна стаята.
Абат Векар неволно направи неодобрителен жест.
— Какво? Хугенотка? — измърмори г-н Шал и направи крачка назад, сякаш бе стъпил в локва кръв през Вартоломеевата нощ.