Роже Мартен дю Гар
Семейство Тибо (73)

XIII

Този ден Жак бе прекарал сутринта в стаята си, като бе превъртял два пъти ключа на вратата, макар че беше сам на партерния етаж. (Леон, разбира се, бе пожелал да отиде на погребението.) Като предпазна мярка срещу самия себе си — за да бъде сигурен, че в момента, когато шествието тръгне от къщи, той няма да се опита да зърне в тълпата някои познати лица — Жак бе затворил херметически капаците на прозорците, бе се излегнал на леглото с ръце в джобовете, с поглед, втренчен в сиянието на плафониерката, и започна да си подсвирква.

Към един часа раздразнението и гладът го накараха да стане. Тържественото опело в параклиса на изправителния дом сигурно бе в разгара си. Госпожицата и Жиз, завърнали се отдавна от службата в „Сен-Тома Аквински“, вероятно бяха седнали да обядват, без да го чакат. Впрочем той твърдо беше решил да не вижда никого през целия ден. Все ще намери нещо за ядене в бюфета.

Той тръгна към кухнята и преминавайки през вестибюла, зърна няколко писма и вестници, мушнати под вратата. Наведе се и остана смаян: почеркът на Даниел!

„Господин Жак Тибо“

Треперещите му пръсти не успяваха да скъсат плика:

„Драги Жак, скъпи приятелю, мило момче! Вчера получих краткото писмо на Антоан…“

В потиснатото състояние, в което се намираше, този зов проникна в него така болезнено, че той рязко сгъна писмото на четири, после на осем, докато най-после то стана толкова малко, че се побра в сгърчения му юмрук. После, вбесен, се върна в стаята си и заключи отново вратата, без да си спомня защо беше излязъл. Направи няколко стъпки напосоки, след това изведнъж се спря под светлината, разгъна смачкания лист и с мигащи очи прехвърли бързо редовете, без да се мъчи да схване смисъла, до момента, в който зърна името, което търсеше:

„… През последните години Жени не понасяше добре зимата в Париж, затова от един месец и двете са в Прованс…“

Със същото рязко движение той отново смачка писмото и този път го мушна на топка в джоба си.

Най-напред се почувствува разколебан, смаян; но след малко изпита внезапно облекчение.

Минута по-късно, сякаш прочитането на четирите реда бе изменило неговото решение, той изтича в кабинета на Антоан и отвори разписанието на влаковете. Откакто се бе събудил тази сутрин, мислите му непрекъснато се въртяха около Круй. Ако изтича веднага, ще може да улови експреса в четиринадесет часа. Ще пристигне по светло в Круй, но след свършването на погребалната церемония и дори доста след заминаването на обратния влак. Значи, абсолютно сигурно беше, че няма да срещне никого. Ще отиде право на гробищата и веднага ще се върне.

„И двете са в Прованс…“

Той не можеше да предвиди обаче до каква степен това пътуване ще усили нервността му — просто не го сдържаше на едно място. За щастие влакът бе празен. Не само че бе сам в купето, но и в целия вагон имаше само една пътничка — възрастна дама, облечена в черно. Без да прояви интерес към нея, Жак закрачи от единия край на коридора до другия, като звяр в клетка. Той не забеляза веднага, че нервните му разходки бяха привлекли вниманието на възрастната дама и може би дори я бяха обезпокоили малко. Разгледа я крадешком. Защото той не можеше да срещне човешко същество, дори в него да нямаше нищо особено, без да се откъсне от мислите си за няколко секунди и да разгледа този човешки екземпляр, който случайността поставяше на пътя му. Действително тази жена имаше приветливо лице; хубаво, но повехнало, бледо лице, по което животът бе оставил своя отпечатък. Тъжните й топли очи като че ли криеха много спомени. От цялата й фигура, увенчана с бели коси, се излъчваше спокойствие и чистота. Дамата беше грижливо облечена в траур. Вероятно живееше сама от дълги години и с достойнство водеше самотен живот. Сигурно беше провинциална буржоазка, която се връщаше в Компиен или в Сен-Кантен. Никакъв багаж. На пейката до нея лежеше голям букет пармски виолетки, завит до половина с копринена хартия.

 

 

На спирката в Круй скочи от вагона с разтуптяно сърце.

На перона нямаше никого.

Въздухът беше леден и прозрачен.

Щом излезе на гарата и видя пейзажа, сърцето му се сви. Той се отказа от прекия път, дори от главното шосе, и пое наляво по пътя, където беше кръстът; правейки този завой, щеше да върви три километра повече.

Силни ветрове, които с рев връхлитаха ту от една, ту от друга страна — сякаш извираха от всички небесни посоки, — бръснеха с внезапните си пориви покритата със сняг пустош. Слънцето сигурно залязваше някъде зад белите като памук облаци. Жак вървеше с бърза крачка. Не беше ял от сутринта, но не чувствуваше вече глад; студът го опияняваше. Той си спомняше всичко — всеки завой, всеки склон, всеки храст. Кръстът се виждаше отдалеч, обграден от китка оголели дървета, там, където пътят се разделяше на три. Онзи път там водеше за Воменил. Неведнъж при ежедневните си разходки той се бе скривал от дъжда с пазача си в онази кантонерска къщичка! Два-три пъти с дядо Леон и поне веднъж с Артюр. Артюр с плоското почтено лице на лотарингец, с бледите си очи… с внезапното си двусмислено хилене…

Спомените го шибаха още по-силно от ледения вятър, който брулеше лицето му и замразяваше пръстите му. Той вече съвсем не мислеше за баща си.

Късият зимен ден бързо преваляше; светлината изглеждаше тъжна, но наоколо все още се виждаше.

Пристигайки в Круй, той без малко не заобиколи както някога, за да тръгне по уличката зад къщите, сякаш още се страхуваше да не го сочат с пръст селските хлапаци. Кой би могъл да го познае след осем години?

Впрочем улицата бе пуста, вратите затворени. Животът в селото като че ли бе замръзнал от студа; но от всички комини се издигаше пушек към сивото небе. Показа се ханчето с ъгловата тераса и със скърцащата от вятъра фирма. Нищо не се бе променило. Нито дори разтопеният и размесен с варовитата пръст сняг, тази белезникава кал, в която му се струваше, че гази с високите си униформени обуща. Ханчето. Там дядо Леон, скъсявайки разходката, го затваряше в празната пералня, за да може да изкара няколко игри на карти в кръчмата. Едно забрадено момиче изскочи от уличката и затропа с дървените си обуща по плочите на терасата. Дали това не е новата им слугиня? Може би е детето на ханджията, хлапето, което винаги бягаше, щом видеше „затворника“. Преди да изчезне в къщата, момичето крадешком погледна непознатия младеж, който минаваше по улицата.

Жак ускори крачка.

Беше достигнал края на селото. Щом отмина последните къщи, той видя сред равнината усамотеното, опасано от високи степи голямо здание с дългите редици решетести прозорци, чийто покрив бе покрит със сняг. Краката му се разтрепериха. Нищо не се бе променило. Нищо. Алеята, която водеше към портала и край която нямаше нито едно дърво, представляваше истинска река от кал. Сигурно чужденецът, загубен в зимния здрач, трудно би разчел издълбаните златни букви на първия етаж; но Жак ясно прочете гордия надпис, от който не можеше да откъсне погледа си.

„ФОНДАЦИЯ ОСКАР ТИБО“

Едва тогава помисли, че основателят на фондацията беше умрял, че коловозите по пътя сигурно бяха издълбани от файтоните на погребалното шествие и че той бе дошъл тук на поклонение заради баща си. С облекчение обърна гръб на този злокобен декор, върна се назад, тръгна наляво и се насочи към двата кипариса, които растяха от двете страни на входа на гробищата.

Желязната врата, която обикновено беше затворена, сега зееше широко разтворена. Следите на колелата показваха пътя. Жак вървеше машинално към купчина венци, повехнали от студа, която приличаше по-малко на обсипан с цветя гроб, отколкото на камара изхвърлен зеленчук.

Пред гроба голям букет пармски виолетки, чиито стебла бяха увити в копринена хартия, лежеше самотен върху снега, сякаш бе сложен там по-късно.

„Гледай ти“ — каза си той, без впрочем да отдаде внимание на това съвпадение.

Изведнъж пред тази прясно изкопана земя той си представи заровения в калта труп такъв, какъвто го бе видял за последен път — в последния трагичен и смешен миг, когато чиновникът на погребалното бюро с учтив жест към семейството бе покрил завинаги със савана промененото лице на баща му.

„Хоп, бързо да вървим на среща!“ — спомни си той с остра болка и внезапно ридание стисна гърлото му.

Откакто бе пристигнал от Лозана, той живееше с полуприспано съзнание и се оставяше да го водят събитията. Но сега изведнъж у него се събуди стара, детска, дълбока нежност, едновременно нелогична и безспорна, която правеше още по-болезнено смущението и угризенията му. Сега разбираше защо бе дошъл тук. Спомни си за своите избухвания, спомни си как презрението и омразата, с които бе мислил за баща си, и желанието му за отмъщение бяха отровили бавно младостта му. Безброй забравени подробности нахлуваха в ума му сега и го пареха болезнено като рикоширащи куршуми. За няколко минути той забрави озлоблението си и отдаден на синовния си инстинкт, плака за баща си. За няколко минути той бе само едно от двете човешки същества, които, без да се познават, по собствен почин и избягвайки официалните церемонии, бяха почувствували нужда да дойдат днес пред този гроб и да се отдадат на чувствата си; единствените две същества на света, които всъщност оплакаха г-н Тибо.

Но той бе свикнал да гледа нещата право в лицето, затова абсурдността на неговата скръб, на неговите съжаления му стана ясна доста бързо. Той знаеше много добре, че ако баща му беше още жив, той би го мразил и отново би избягал от него. Но все пак продължаваше да стои там, изнемощял, отдаден на смътни нежни чувства. Сам не знаеше за какво съжалява — може би за това, което би могло да бъде… За миг дори му беше приятно да си представи един нежен и щедър баща, който го разбира, за да може да съжалява, че не е бил безукоризненият син на този любещ баща.

После, вдигайки рамене, той се обърна кръгом и излезе от гробищата.

 

 

Селото се беше малко оживило. Селяните привършваха работния си ден. Прозорците започваха да се осветяват.

За да избегне къщите, вместо да вземе посоката за гарата, той тръгна по пътя за Мулен-Ньоф и почти веднага се озова на полето.

Но той не беше сам. Натрапчива и упорита като някаква миризма, тя го преследваше, тя се прилепваше до него, тя проникваше във всичките му мисли. Тя вървеше до него в тази смълчана равнина под тази светлина, която едва докосваше снега, в този въздух, не така студен вече, откакто вятърът бе спрял. Той не се бореше; отдаваше се на унинието, което вееше от смъртта. Яснотата, с която в този миг той виждаше безплодността на живота, и суетата на всички усилия предизвикваха в него някаква сладостна екзалтация. Защо да желае човек? На какво да се надява? Всяко съществуване е абсурдно. Нищо, абсолютно нищо не си струва трудът, когато човек знае, че смъртта съществува! Той се чувствуваше засегнат в най-съкровените си копнежи. Нямаше вече никаква амбиция, никакво желание за господство, никакъв стремеж да постигне каквото и да било. Не можеше да си представи, че някога ще се излекува от тази тревога и ще намери спокойствие. Дори нямаше вече волята да вярва, че дори животът да е кратък, човек все пак има понякога време да запази от разрушение поне частица от себе си, че понякога му е позволено да издигне къс от мечтата си над вълната, която го отнася, за да остане нещо от него на повърхността и след като той потъне в дълбочините.

Той вървеше право пред себе си с бързи и отсечени крачки, с вдървено тяло, като човек, който бяга, притиснал до гърдите си нещо чупливо. Да избягаш от всичко! Не само от обществото и неговите нокти; не само от семейството, от приятелството, от любовта; не само от себе си, от тиранията на атавизма и на навика; но да избягаш от най-потайната си същност, от този абсурден инстинкт за съществуване, който приковава към живота и най-жалките човешки отломки. Отново логичната мисъл за самоубийство, за доброволно и пълно изчезване му се натрапи под абстрактна форма. Да потънеш в пълно безсъзнание. Той внезапно видя отново баща си умрял, с хубаво, успокоено лице.

„… Ние ще си починем, чичо Ваня, ще си починем…“

Неволно вниманието му бе отвлечено от фенерите и шума на няколко коли, които идеха насреща му, като се клатушкаха, преминавайки през коловозите, придружени от виковете и смеховете на коларите.

Мисълта да срещне хора му бе непоносима. Той скочи без колебание в пълната със сняг крайпътна канавка, премина разораната нива, препъвайки се о втвърдените буци пръст, достигна до малка горичка и навлезе в гъсталака.

Замръзналите листа пращяха под обущата му, сърдитите върхове на клоните шибаха лицето му. Нарочно бе мушнал ръце в джобовете си и потъваше с опиянение в храсталака, щастлив от това самобичуване, без да знае къде отива, но решен да бяга от пътищата, от хората, от всичко!

Той бързо премина тясната ивица залесена земя. През стволовете забеляза отново пресечената от пътя бяла равнина под тъмното небе и точно насреща си — линия светлинки, която се издигаше над хоризонта: етажът с работилниците и занималните на изправителния дом.

Безумна мисъл завладя въображението му и мина като на филм пред очите му: той се покатерва на ниската стена на навеса, възсяда билото на покрива и достига прозореца на склада; счупва стъклото и хвърля през решетката запалена слама. Запасните легла пламват като факел, пламъците обхващат административното здание; някогашната му килия, масата му, столът му, черната дъска, леглото изгарят… Огънят унищожава всичко!

Той прекара ръка по издрасканото си лице. С мъчително чувство си даде сметка колко е безсилен и смешен.

Обръщайки решително гръб на фондацията, на гробищата и на миналото, той тръгна с широки крачки към гарата.

Пропуснал бе влака от седемнадесет и четиридесет само за няколко минути. Трябваше да почака, за да вземе пътническия в деветнадесет часа.

Чакалнята беше ледена и миришеше на мухъл.

Той дълго се разхожда напред-назад по пустия перон с пламнали бузи, като мачкаше писмото на Даниел в джоба си — беше се заклел да не го отваря.

Най-после се приближи до фенера, който осветяваше часовника, облегна се на стената, измъкна листа от джоба си и започна да чете:

„Драги Жак, скъпи приятелю, мило момче! Вчера получих писмото на Антоан и не можах да мигна цяла нощ. Ако можех за това време да дойда при тебе, да те видя жив за пет минути само, бих прескочил стената без колебание. Да, бих го направил, въпреки рисковете, само за да те видя, скъпи приятелю, за да те видя жив пред себе си. В тази подофицерска спалня, която деля с други двама хъркачи, през цялата нощ гледах как на варосания, осветен от луната таван минаваше цялото ни детство, целият ни общ живот, годините, прекарани в лицея и след това, и всичко, всичко. Приятелю, стари приятелю мой, братко! Как съм могъл да живея всичкото това време без тебе! Слушай: никога нито за минута не съм се съмнявал в твоето приятелство. Пиша ти още от сутринта, виждаш ли, щом като свършиха ученията, без да знам нищо определено, без дори да се питам с какво око ще погледнеш на това мое писмо и без да знам още защо си ме наказал с това тригодишно гробно мълчание. Как ми липсваше, как ми липсваш и днес! Нямаш и представа как ми липсваше, особено преди да постъпя в казармата, в цивилния ми живот! Силата, която ти ми придаваше, всичките красиви неща, съществуващи у мен само като възможности, които ти накара да разцъфнат и които без тебе, без твоето приятелство, никога…“

Ръцете на Жак трепереха, когато вдигаше до лицето си измачканите листчета, които той едва разчиташе под слабото осветление и през насълзените си очи. Точно над него един звънец дрънкаше безкрайно и острият му пронизителен звън се забиваше в главата му като свредел.

„… Предполагам, че никога не си подозирал това, защото по онова време аз бях прекалено горд, за да го призная, особено пред тебе. Когато ти изчезна, аз не можех да повярвам, че това е истина, и не разбирах нищо. И колко страдах! Особено от тайнствеността на твоето изчезване! Може би един ден ще разбера. Но и в най-тежките мигове на безпокойство и дори на озлобление, никога не ми е минавало през ума, че твоите чувства към мене (ако си жив) са могли да се променят. И виждаш ли: и днес аз не се съмнявам в тях.

Прекъснат бях от неприятности по служба.

Дойдох да се уединя в един ъгъл на лавката, макар че в този час това е забранено. Ти вероятно не знаеш какво представлява този казармен живот, този свят, който ме е хванал и който ме държи от тринадесет месеца. Но аз ти пиша не за да ти говоря за казармата.

Виждаш ли колко е ужасно — вече не знам какво да кажа и как да говоря! Лесно можеш да отгатнеш хилядите въпроси, които са на върха на писалката ми. Но какъв смисъл има да ги задавам? Бих искал само да се съгласиш да отговориш на един от тях, защото той е наистина много болезнен: Ще те видя ли? Свършен ли е този кошмар? Върна ли се? Или… Или отново ще ми се изплъзнеш. Слушай, Жак, понеже съм сигурен, че поне това писмо ще бъде прочетено от тебе, понеже може би само в този миг мога да те достигна, нека да ти извикам това: способен съм да разбера всичко, да приема всичко от тебе, но умолявам те, каквито и планове да имаш, не изчезвай вече така изцяло от моя живот! Имам нужда от тебе. (Ако само знаеше колко се гордея с теб, какви велики дела очаквам от теб и колко държа на тази гордост!) Готов съм да приема всички твои условия. Ако държиш да нямам адреса ти, за да няма никаква връзка между нас, да не ти пиша никога, дори ако настояваш да не съобщавам никому, дори на горкия Антоан, новините, които получавам от тебе, дори и това бих ти обещал. Да, приемам всичко, задължавам се предварително да изпълня всичко. Но само да получавам от време на време някакъв признак на живот, доказателство, че съществуваш и че си мислил за мен! Съжалявам за последните думи, зачерквам ги, защото знам, сигурен съм, че ти мислиш за мен. (Никога не съм се съмнявал в това. Никога не съм помислял, че може да живееш и да не мислиш за мен, за нашето приятелство.)

Пиша, пиша, без да мога да разсъждавам, и чувствувам, че не успявам да се изразя добре. Но това няма значение, все пак е прекрасно след това гробно мълчание.

Би трябвало да ти говоря за себе си, за да може, когато мислиш за мен, да мислиш за човека, който съм станал, а не само за онзи, когото си оставил. Антоан ще ти говори за мен може би. Той ме познава добре. Много се виждахме, откакто замина ти. Не знам откъде да започна. Виждаш ли, толкова много се е натрупало, че губя кураж! И освен това ти добре знаеш какъв съм аз: живея, вървя напред, винаги отдаден на настоящето — не умея да се връщам назад. Тази военна служба прекъсна работата ми в момента, когато ми се струваше, че съзирам съществени неща — съществени за мен, за изкуството, — неща, които смътно винаги съм търсил. Но идиотско е да ти говоря за себе си сега. Впрочем не съжалявам за нищо. Военният живот е нещо ново и много силно за мен, голямо изпитание, а също така голям опит, особено откакто ми дадоха да командувам войници. Но идиотско е сега да ти говоря за тия неща.

Единственото, за което съжалявам много, е, че от една година съм далеч от мама; особено като чувствувам, че те и двете страдат от тази раздяла. Трябва да ти кажа, че здравето на Жени не е блестящо и на няколко пъти… ние бяхме доста разтревожени. Казвам «ние», но всъщност аз се тревожех, защото мама, както знаеш, никога не допуща, че нещата могат да тръгнат зле. Все пак тя се съгласи, че през последните години Жени не понасяше добре парижката зима и от един месец и двете са в Прованс, в нещо като почивен дом, където ще се грижат за Жени до пролетта, ако е възможно. Те имат толкова поводи за грижи и тревоги. Баща ми е все същият, да не говорим за него. Сега е в Австрия, но има безкрайни истории.

Мили, скъпи приятелю, изведнъж се сещам, че твоят баща се е поминал. С това именно исках да започна писмото си, но извинявай. Впрочем не знам как да ти говоря за тази смърт. И все пак се вълнувам, като си мисля какво трябва да си изпитал: почти съм сигурен, че това събитие е било ненадеен и жесток удар за тебе.

Ще спра, защото става късно и за да не изпусна куриера. Искам да получиш това писмо, и то колкото е възможно по-скоро. Скъпи мой, да става каквото ще, но искам за всеки случай да ти напиша и следното: аз не мога да дойда в Париж, вързан съм тук и няма начин да дойда при тебе. Но Люневил е на пет часа от Париж. Тук с мен се отнасят добре. (Полковникът, разбира се, ме накара да украся канцеларията.) Имам доста свободно време. Не биха ми отказали един ден отпуска, ако ти… О, не, дори не искам да мечтая за това! Повтарям ти, че съм готов да приема всичко и да разбера всичко и никога няма да престана да те обичам като моя единствен, най-голям и вечен приятел.

Даниел“

Жак прочете осемте страници на един дъх. Стоеше разтреперан, разчувствуван, объркан, засрамен. Но това, което изпитваше, не беше само събудилото се приятелско чувство, тъй бурно, че беше готов да скочи още тази вечер в първия влак за Люневил; по-силно го измъчваше тревогата, която дълбоко разяждаше друга част от сърцето му, част болезнена и тъмна, която той не можеше и не желаеше да освети.

Той направи няколко стъпки. Трепереше повече от нервност, отколкото от студ. Продължаваше да държи писмото в ръка. Върна се, за да се опре на стената под адското дрънчене на звънеца, и започна, колкото може по-спокойно, да препрочита писмото отначало.

 

 

Осем и половина часът беше ударил, когато той излезе от Северната гара. Нощта беше хубава и ясна. Водата по улиците беше замръзнала, но тротоарите бяха чисти.

Жак умираше от глад. На улица Лафайет той зърна една бирария, влезе и се тръшна на канапето. Без да свали шапката си, нито дори да свали вдигнатата си яка, той изгълта три твърди яйца, една порция кисело зеле и четвърт кило хляб.

Когато се насити, изпи една след друга две халби бира и погледна пред себе си. Залата беше почти празна. Срещу него, на друго канапе, една жена седеше сама на маса пред празна чаша и го гледаше как яде. Тя беше чернокоса, с широки рамена и още млада. Той забеляза съчувствения й поглед и това леко го развълнува. Беше облечена доста скромно, за да бъде някоя от професионалните проститутки, които се навъртат около гарите. Може би е начинаеща?… Очите им се срещнаха. Той отклони погледа си, защото при най-малкия знак от негова страна тя щеше да дойде да седне на масата му. Изразът на лицето й бе наивен и същевременно носеше тъжен отпечатък на опитност, не без известен чар и сладост. Изкушен, той се поколеба за миг: би било така освежително да прекара тази вечер с едно непресторено, естествено същество, което не знае нищо за него… Тя го наблюдаваше открито и сякаш отгатваше колебанието му. Той обаче грижливо отбягваше погледа й.

Най-после се овладя, плати на келнера и бързо излезе, без да обърне очи към нея.

Вън студът просто го грабна. Да се върне пеша? Много бе уморен. Той се изправи до бордюра на тротоара и започна да следи колите; направи знак на първото свободно такси, което мина.

Тъкмо когато колата спря пред него, някой докосна рамото му. Жената го беше проследила.

— Елате с мене, ако искате. Улица Ламартин — каза тя неловко, докосвайки лакътя му.

Той приятелски направи отрицателен знак с глава и отвори вратичката на колата.

— Закарайте ме поне до улица Ламартин, номер деветдесет и седем — замоли го жената настойчиво, сякаш си бе наумила да не се отделя от него.

Шофьорът гледаше Жак усмихнато:

— Е, шефе, на улица Ламартин ли?

Жената помисли или се престори, че е взела мълчанието на Жак за съгласие, и скочи в колата.

— Е, добре, улица Ламартин — отстъпи Жак.

Колата тръгна.

— Какво си придаваш важност? — запита тя веднага с топъл глас, който много й подхождаше. После се наведе към него и с гальовен тон добави: — Да не мислиш, че не личи колко си оплел конците!

Тя го прегърна мило с двете си ръце и тази ласка, тази топлота размекнаха Жак.

Поддавайки се на изкушението да го съжаляват, той задуши една въздишка и не отговори. Тълкувайки въздишката и мълчанието му като знак, че се предава, тя го притисна още по-силно до себе си, свали му шапката и опря главата му на гърдите си. Той не се противеше. Внезапно се почувствува крайно потиснат и заплака, без сам да знае защо.

— Някоя каша си забъркал, а?

Жак бе толкова смаян, че не възрази. Той изведнъж си даде сметка, че в това сухо и студено време с изкаляните си до колене панталони и с издрасканото си от клоните лице можеше да мине за престъпник. Затвори очи — чувствуваше сладостно опиянение, задето го вземат за бандит.

Тя отново схвана мълчанието му като признание и страстно притисна главата му до себе си. С променен глас — енергичен и съучастнически — тя му предложи:

— Искаш ли да те скрия у дома?

— Не — отвърна той, без да мръдне.

Тя като че ли бе свикнала да се съгласява дори и с неща, които не разбира.

— Не искаш ли поне малко парички? — поде тя с известно колебание.

Този път той отвори очи и се понадигна.

— Какво?

— Имам триста и четиридесет тука, искаш ли ги? — рече тя, като вдигна чантичката си. Във вулгарната й реч имаше някаква груба нежност и яд като на по-стара сестра.

Жак бе така трогнат, че не можа да отговори веднага.

— Благодаря… Няма нужда — прошепна той, като разтърси глава.

Колата забави ход и се спря пред една къща с ниска врата. Тротоарът беше слабо осветен и пуст.

Жак помисли, че тя ще го покани да се качи у нея. Какво да прави?

Но той нема време да се колебае. Тя стана, обърна се към него, сложи коляно на седалката и прегърна Жак за последен път в тъмнината.

— Горкото момче! — въздъхна тя.

След това потърси устните му, целуна го страстно, сякаш искаше да изтръгне тайната му и да вкуси от нещо престъпно; после веднага се отдръпна:

— Гледай само да не те пипнат, глупчо!

Тя скочи от колата и затръшна вратичката. Подаде пет франка на шофьора и каза:

— Карайте по улица Сен-Лазар. Господинът ще ви каже къде да спрете.

Колата тръгна. Жак едва успя да види как непознатата изчезна, без да се обърне, в един тъмен коридор.

Той прекара ръка по челото си. Беше съвсем смаян.

Колата се движеше бързо.

Той спусна стъклото и свежият въздух го удари в лицето. Пое дълбоко дъх, усмихна се и се наведе към шофьора:

— Закарайте ме на улица Дьо л’Юниверсите 14-а — извика той весело.