Роже Мартен дю Гар
Семейство Тибо (172)

XIII

— Доктор Тибо — извести радостно старият слуга.

Чакайки Антоан, Филип бе седнал на масата в кабинета си, за да драсне няколко писма. Той стана бързо от стола си и подскачайки, сякаш цял бе разглобен, тръгна към Антоан, който бе застанал на прага. Преди да му грабне ръцете, той го обгърна с живия си поглед, който сякаш искреше изпод премигващите му клепачи, поклати леко глава и с насмешливата усмивка, с която прикриваше вълнението си, извика:

— Вие изглеждате великолепно, драги мой, в този небесносин цвят! Как сте?

„Колко е остарял“ — помисли си Антоан.

Раменете на Филип се бяха изгърбили и той още по-слабо се държеше на краката си. Гъстите му вежди, козята му брада бяха съвсем побелели, но движенията, погледът, усмивката му бяха запазили живостта, младостта, а даже и някаква смайваща дяволитост, почти неуместна за лицето на един старец.

Той беше в стари червени униформени панталони с черни кантове и жакет с измачкани предници. И този неопределен костюм символизираше доста ясно неговите полуграждански, полувоенни функции. Още в края на 1914 година той беше назначен за председател на една комисия, натоварена да подобри санитарните служби в армията, и от тази дата се бе заловил да се бори против нередностите на една организация, която бе намерил скандално порочна. Голямата му известност в медицинския свят му осигуряваше изключителна независимост. Той се обяви против официалните наредби, разобличаваше злоупотребите, стряскаше властите. Добрите, но закъснели реформи, извършени през тези три последни години, се дължаха до голяма степен на неговата мъжествена и упорита борба.

Филип все още държеше ръцете на Антоан, подрусваше ги леко и се смееше тихо, издавайки звук, подобен на хълцане.

— Е какво… Как сте… От толкова време… Как се чувствувате? — После, бутайки Антоан към бюрото си, продължи. — Толкова имаме да си кажем, че не знам откъде да започнем. — Той настани Антоан на креслото, което даваше на пациентите си, но вместо да отиде и седне зад масата, протегна ръка, довлече близо до фотьойла един стол и го възседна обратно.

— Е, драги мой, да поговорим за вас. Тази история с газа, докъде я докарахме? — почна той, като се вглеждаше в Антоан.

Антоан се смути. Стотици пъти беше виждал по лицето на Филип това внимание, тази професионална сериозност, но за пръв път самият той беше неин обект.

— Намирате ме съсипан, нали, Шефе?

— Малко поотслабнал… Не е за учудване!

Филип сне пенснето си, изтри го, отново го намести грижливо, наведе се и се усмихна.

— Хайде, разказвайте!

— И така, Шефе, аз съм един от тъй наречените тежко обгазени. Сериозна работа.

Филип направи нетърпеливо движение.

— Приказки… Да започнем от самото начало? Кога беше първото ви раняване? Какви последици има?

— Почти нямаше да има, ако войната беше свършила миналото лято, преди да се срещна с иперита… Между другото аз погълнах съвсем малко и не би трябвало да съм в положението, в което съм, но явно пораженията, нанесени от газа, са се усложнили от дясната страна от състоянието на белия дроб, който беше пробит, и не можа наново да си възвърне нормалната еластичност.

Филип направи гримаса.

— Да — продължи Антоан замислено. — Аз съм сериозно засегнат, затова не бива да си правя никакви илюзии… Разбира се, ще се отърва, но лечението ще бъде дълго. И… — Силната кашлица го прекъсна за малко — и по всяка вероятност ще бъда половин човек до края на живота си…

— Нали ще вечеряме заедно? — попита изведнъж Филип.

— С удоволствие, Шефе! Но както ви писах, аз съм на диета…

— Дени е предупреден. Той намери мляко… Та щом оставате на вечеря, ще имаме доста време. Да почнем пак от началото. Как стана това? Аз мислех, че не сте на опасно място?

Антоан сви рамене вбесен.

— По най-глупашки начин. Беше в края на миналия октомври. По това време бях съвсем спокоен в Еперне, където ме бяха натоварили — несъмнено предопределение — да организирам отделение за обгазени при болницата. След последните операции в сектора Шмен-де-Дам — току-що бяхме превзели Малмезон, Парни — ми направи впечатление, че между обгазените, които изпращаха, имаше голям брой санитари и войници, които пренасяха ранените. Това не беше естествено. Запитах се дали са взели достатъчно мерки против газовете в превързочните пунктове и дали персоналът ги съблюдава. Проявих прекалено усърдие. Корпусният главен лекар ми беше далечен познат. Получих разрешение да направя анкета на самото място и точно на връщане от тази обиколка се наредих добре като кръгъл глупак… Швабите започнаха да стрелят с газови снаряди в момента, когато се връщах от предната линия. Първа беда. Втора беда — топло и влажно време въпреки сезона. Знаете, че влажността прави иперита по-вреден поради киселинните реакции.

— Продължавайте — каза Филип. Той опря лакти на коленете, обхвана с ръце брадата си и загледа втренчено Антоан.

— Бързах да намеря колата, която бях оставил в командния пункт на дивизията. Исках да избягна ходовете за съобщения, задръстени с войски, които идваха да сменят предните части. Помислих, че съм взел прекия път. Беше тъмно като в рог, газих двадесет минути в един наполовина наводнен окоп. Няма да ви занимавам с подробностите…

— Нямахте ли маска?

— Имах, разбира се! Но бях я заел от друг… Навярно съм я сложил неправилно или пък много късно. Мислех само за едно: как да намеря отново колата. Когато най-после стигнах в командния пункт, скочих в колата и потеглихме. По-добре щях да направя да спра в дивизионния лазарет и веднага да направя гаргара с бикарбонат…

— Разбира се, дума да не става.

— Но аз не подозирах, че съм загазил. Едва един час по-късно почувствувах бодежи във врата и под мишниците. Прибрахме се в Еперне посред нощ. Веднага се намазах с коларгол и си легнах. Все си мислех, че не е сериозна работа, но бронхиалното стъбло бе по-дълбоко засегнато, отколкото подозирах… Сам виждате колко глупава работа: отивах там да проверя дали добре спазват всички установени предпазни мерки, а ето колко ги бях спазил аз самият!…

— И после? — прекъсна го Филип и понеже му се искаше да покаже, че не е съвсем несведущ по въпроса, се поддаде на изкушението да продължи: — На другия ден сигурно очни, храносмилателни смущения и прочее.

— Нито едното, нито другото. На другия ден почти нищо нямаше. Леко възпаление под мишниците, което не изглеждаше опасно, никакви мехури; но в бронхите се оказаха коварни дълбоки поражения, които откриха едва след няколко дни… Останалото ви е известно… Последователни ларинготрахеити… Остри бронхити с образуване на псевдомембрани… С една дума — класическите последици. И ето вече шест месеца продължава…

— А гласните струни?…

— В окаяно състояние! Нали чувате гласа ми. При това тази вечер благодарение на полаганите през целия ден грижи мога да говоря. Твърде често афонията е пълна.

— Възпалителни поражения на гласните струни?

— Няма.

— Нервни поражения?

— Също няма. Афонията е следствие на покриването на гласните връзки с надебелени вентрикулни връзки…

— Много естествено, то пречи на всякакво трептене. Предписаха ли ви стрихнин?

— До шест-седем милиграма на ден; впрочем без всякакво подобрение. Но дава чудесно безсъние!

— Откога сте в Южна Франция?

— От началото на годината. Първо бях изпратен от Еперне в болницата в Монмарийон, после в тази клиника в Муские край Грас. Беше в края на декември. Белодробните поражения тогава изглеждаха на път да се оправят, но в Муские констатираха белодробна склероза. Задухът също бързо стана твърде мъчителен. Без видими причини температурата ми се покачваше внезапно до 39,5°, до 40°, после спадаше, пак така внезапно на 37,5°… През февруари прекарах сух плеврит с храчене на кръв…

— Престанаха ли вече тези големи колебания в температурата?

— Не.

— И на какво го отдавате?

— На инфекция.

— Как така?

— На някоя хроническа инфекция или кой знае!

Погледите им се срещнаха. Въпросителна светлинка блесна в погледа на Антоан. Филип протегна ръка.

— Не, не, Тибо! Ако мислите, че това е причината, напразно се безпокоите. Доколкото ми е известно, в подобни случаи еволюция към белодробната туберкулоза някога не е била констатирана. Вие трябва да знаете това по-добре от мен. Поразеният от иперит може да заболее от туберкулоза само ако е имал такива симптоми преди поглъщането на газа… Докато вие — добави той, като се изправи, — вие за щастие нямате никакво по-раншно патологично изменение на дихателния апарат!

Той се усмихваше с уверен вид. Антоан го гледаше мълчаливо. Изведнъж хвърли към стария си учител изпълнен с обич поглед и също се усмихна.

— Да, зная — каза той. — За щастие!

— Освен това — продължи Филип, сякаш мислеше глас — белодробният оток, който, струва ми се, е често явление сред засегнатите от задушливи газове, е изключително рядък между пострадалите от иперит. Ето, и това е късмет… Вярно е и това, че белодробните последици, които се дължат на иперита, са по-редки и, смятам, общо взето, по-малко опасни, отколкото при останалите отровни газове. Нали така? Напоследък четох една хубава статия по този въпрос.

— На Ашар ли? — запита Антоан. Той поклати глава: — Общоприето е, че ипритът, за разлика от задушливите газове, поразява повече малките бронхи, отколкото алвеолите, и разстройва по-малко дишането. Но моят личен опит и наблюденията, които можах да направя върху други, ме карат да бъде скептичен. Уви. Наистина отровените от иперита бели дробове проявяват най-различни вторични заболявания, повечето твърде упорити, неподатливи на лечение и с тенденция да станат хронични. Даже съм наблюдавал у поразени от иперит доста случай, когато интраалвеоларната склероза, същевременно и париетална, причинява в края на краищата блокиране на белите дробове…

Настъпи мълчание.

— А сърцето? — попита Филип.

— Сега за сега се държи горе-долу. Но докога? Би било лудост да очакваш едно сърце да не направи засечка, когато в продължение на месеци то е центърът на съпротивата на един изтощен и отровен организъм. Питам са дори дали отравянето не е започнало да достига до мускулната тъкан и до нервните възли. През последните седмици констатирах някои сърдечно-съдови разстройства…

— Констатирахте ли? Как така?

— Още не съм имал възможност да си направя рентгеноскопия. Лекарите твърдят, че при прислушване не намират нищо. Но дали това е така?… Има други начини на изследване: пулсът и налягането. Е добре, без да ми се е увеличила температурата над 38,5° или 39°, забелязах още миналата седмица необикновени ускорения на пулса, който се движеше между 120 и 135. Не бих се учудил, ако има известна връзка между тази тахикардия и едно начало на белодробен оток… Не смятате ли?

Филип избягна въпроса.

— Защо не облекчавате работата на сърцето чрез чести скарифицирани вендузи? Или в случай на нужда даже чрез малки кръвопускания?…

Антоан сякаш не го чу. Той гледаше внимателно стария си учител. Филип се усмихна, извади от жилетката си голям златен часовник с двойни капаци, който Антоан знаеше отдавна, и като се наведе — сякаш отстъпвайки на стара своя привичка, а не на истински професионален интерес, — напипа между пръстите си пулса на Антоан над китката.

Изтече една дълга минута. Филип продължаваше да стои неподвижен, с очи, впити в стрелката. Изведнъж Антоан се сепна — видът на това съсредоточено, загадъчно лице извика от дълбините на паметта му твърде ярък и отдавна забравен спомен. Една сутрин в болницата, в самото начало на познанството им, като излизаха заедно от кабинета, където Филип трябваше да постави една особено трудна диагноза, старият професор бе хванал Антоан за ръката и в изблик на хумор и откровеност му бе кавал; „Да ви кажа ли, драги мой, при критичен случай лекарят трябва преди всичко да може да се изолира, за да поразмисли. Е, добре, затова има едно незаменимо средство: хронометър! Лекарят трябва да има в джоба си солиден и красив хронометър, внушителен и широк като чинийка за кафе! И това го спасява… Той може да бъде обсаден от цяло загрижено семейство, може да се намери на улицата пред някой ранен при злополука, заграден от тълпа, която го обсипва с въпроси… Ако желае да размисли, ако желае да го оставят на мира, стига само да направи магическия жест: изважда пред всички луковицата си и напипва пулса! Веднага настъпва пълна тишина, уединение! И докато стои така, забил нос в циферблата, той ще може да преценява спокойно всички съображения и да постави диагнозата си така съсредоточен и спокоен, както ако е в кабинета си, стиснал с ръце глава… Вярвайте на моя опит, драги, и тичайте да си купите един красив хронометър!“

Филип не беше забелязал вълнението на Антоан. Той отпусна ръката си и бавно се изправи.

— Пулсът е ускорен очевидно. Малко неравен, но редовен.

— Да, но някои дни е обратно, особено вечер. Той намалява, притъпява се и едва се долавя. Как си обяснявате това? После, в периода на засилени белодробни смущения, ускорението се появява отново… И въобще пулсът ми е неравен.

— Изследвахте ли очното налягане?

— То не показва никакво, тъй да се каже, значително отслабване.

Отново настъпи мълчание.

— Дробовете ми са вече разсипани — заяви Антоан с престорена усмивка. — Един ден ще ми се разхлопа и сърцето!…

Филип го спря с жест:

— Приказки! Нищо подобно! Повишеното налягане и тахикардията най-често не са нищо друго освен прости защитни явления, Тибо. Не ви казвам нищо ново. При най-дребните мозъчни емболии например — както сам знаете не по-зле от мен — само чрез повишаване на кръвното налягане и с тахикардия сърцето може да се бори успешно против запушването на белодробните алвеоли. Роже е доказал това. И мнозина други след него.

Антоан нищо не отговори. Нова силна кашлица го присви надве.

— А какво беше лечението? — запита Филип, сякаш без да придава голямо значение на въпроса си.

Щом беше пак в състояние да говори, Антоан повдигна уморено рамене.

— Най-различно! Опитахме всичко… с изключение на опиати, естествено… Сяра… след това арсен… пак сяра и арсен…

Гласът му звучеше дрезгаво, беше слаб и пресечен. Той млъкна. Дългият разговор го беше изтощил. Отметна назад глава и постоя няколко мига с изпъчени гърди, опрял глава на стола, затворил очи. Когато повдигна клепачи, усети погледа на Филип, вперен в него и изпълнен с голяма нежност. Този израз на доброта го развълнува много повече, отколкото ако беше забелязал в него тревога. Той едва промълви:

— Вие не очаквахте да ме намерите така, нали?…

— Напротив — прекъсна го Филип, смеейки се, — не очаквах, съдейки по вашето писмо, да ви видя в такова състояние, толкова поправен! — После изведнъж отсече: — А сега бих искал да чуя за малко какво става вътре…

Антоан направи усилие да стане. Съблече куртката си.

— Да работим по правилата — каза Филип весело. — Легнете тук.

Той посочи кушетката, покрита с бял чаршаф, където лягаха пациентите му. Антоан се подчини. Филип приклекна до него и започна мълчаливо и внимателно да го прислушва. След това изведнъж се изправи.

— Хм — измънка той, избягвайки, без да показва, тревожния поглед на Антоан, — ясно е… Има разсеяни свистящи хрипове… Малко инфилтрат може би. Също и малко възпаление по цялата дължина на десния бял дроб… — Той се реши най-после да обърне глава към Антоан. — Всичко това ви е известно, нали?

— Да — отвърна Антоан, като се надигна бавно.

— Дявол да го вземе — поде Филип, като тръгна с отпуснатата си походка към бюрото, и седна зад него. После извади машинално писалката от джоба си, като че ли ще пише рецепта. — Белодробен емфизем; това е несъмнено. Но, говоря съвсем откровено, аз смятам, че е възможно дълго време да имате известна чувствителност на лигавиците. — Той си играеше с писалката и оглеждаше разсеяно, с повдигнати вежди предметите по масата. — Това е всичко! — каза накрая, като затвори рязко разгърнатия телефонен указател.

Антоан се приближи и опря ръце на бюрото. Филип завинти писалката си, пъхна я в джоба, вдигна глава и каза в заключение, като наблягаше на думите си:

— Много е неприятно, драги мой, но нищо повече от това!

Антоан се изправи мълчаливо и отиде при камината, за да оправи яката си пред огледалото. На вратата се чуха две тихи почуквания.

— Вечерята е готова — заяви Филип живо.

Той не ставаше от стола. Антоан отиде при него и отново опря ръце на масата.

— Върша наистина всичко, което може да се направи, Шефе! — промълви той с уморен глас. — Всичко! Опитвам, и то с постоянство, всички известни лечения. Наблюдавам се клинично, като че ли се отнася до някой от болните ми; от първия ден още си водя най-редовно бележки! Умножават се анализите, рентгеновите снимки; живея надвесен над себе си, за да не извърша някоя непредпазливост, за да не пропусна някой благоприятен случай… — Той въздъхна. — И все пак има дни, в които е мъчно да се бориш с отчаянието!

— Как може! Нали сам констатирате подобрение!

— Но аз съвсем не съм сигурен, че констатирам подобрение — отвърна Антоан.

Той беше отговорил интуитивно, без да мисли. Почти бе изкрещял тези думи. И веднага почувствува, че го обзема неочаквано смущение, сякаш това, което бе казал внезапно, издаваше някаква тайна мисъл, която досега никога не беше оставял да изплува на повърхността. Над горната му устна избиха капчици пот.

Видя ли Филип тревогата му? Бе ли разбрал той неговата трагедия? Дали лицето му беше останало така спокойно, така уверено, защото винаги умееше да се владее добре? Не, мъчно можеше да се повярва на една толкова голяма измама, като го гледаше как повдига весело рамене и чуваше тънкия му възбуден и ироничен глас:

— Искате ли да ви разкрия мисълта си докрай, драги мой? Да, казвам си аз, много добре е, че подобрението върви така бавно… — Няколко секунди той се порадва на учудването на Антоан и продължи: — Слушайте да ви кажа: измежду шестимата ми бивши асистенти, които имах като мои деца, трима бяха убити, а двама са инвалиди за цял живот. Изповядвам ви най-егоистично, че много съм доволен, като знам, че шестият е на сигурно място, осъден да живее месеци още под хубавото южно слънце на 1500 километра от фронта! Мислете си каквото щете, но аз съвсем не държа да ви видя оздравял преди края на този кошмар! Ако не бяхте обгазен миналия октомври, кой знае дали щяхме да имаме възможност да вечеряме заедно тази вечер. — Той се изправи бодро. — И така, да седнем на трапезата!

„Прав е — каза си Антоан, завладян от убедителното добро настроение на стария си приятел. — Аз имам здрав организъм въпреки всичко!…“

 

 

На масата в трапезарията една чиния със супа изпущаше пара. От години насам Филип вечеряше само супа и компот.

Той покани Антоан да седне пред чашата и каната с мляко, които бяха за него.

— Дени не е стоплил млякото ви, но има още време…

— Не, аз винаги го пия студено. Така е чудесно.

— Без захар ли?

Силната кашлица на Антоан му попречи да отговори. Той направи отрицателен знак с ръка. Филип избягваше да го гледа, твърдо решил да не обръща внимание на тази кашлица, да не говори повече за здраве и по-скоро да даде друга насока на разговора. Той бъркаше супата си замислено с лъжицата, като чакаше края на кашлицата. После, за да наруши мълчанието, което ставаше неудобно, започна със съвсем естествен тон:

— Прекарах още един ден в борба с нашата комисия по хигиената. Официалните наредби за противотифусните инжекции са невероятно объркани!

Антоан се усмихна и изпи една глътка, за да прочисти гласа си:

— При това от три години вие сте свършили добра работа, Шефе!

— Съвсем не беше лесно, уверявам ви! — Той търсеше друга тема, но понеже не намери, продължи: — Не беше лесно! Когато през 1915 година трябваше да се занимая с организацията на санитарните служби, не можете да си представите какво заварих!

„Представям си много добре, нали такава ми беше службата!“ — каза си Антоан. Но той избягваше да говори и се задоволи да слуша с усмивката на познавач.

— По това време — продължи Филип — евакуираха ранените с обикновени влакове, тези, с които превозваха войските и продоволствието… А понякога в конски вагони!… Виждал съм нещастници, който бяха чакали двадесет и четири часа в неотоплени купета, понеже не били достатъчно на брой, за да образуват редовен влак… Храна най-често получаваха от населението… И ги превързваха горе-долу добри милостиви дами или стари местни аптекари! А когато най-после влакът тръгнеше, често се тръскаха по два-три дни, докато ги измъкнат от мизерното им положение… Ето защо в почти всеки влак имахме такъв голям процент тетанус! А след това ги трупаха в препълнени болници, в които липсваше всичко: антисептични средства, бинтове и, разбира се, гумени ръкавици!

— Аз бях на четири-пет километра от бойната линия — каза Антоан с усилие — в хирургически амбулатории, където щипците се изваряваха в стари тенджери на огън от дърва…

— Това все пак би могло да се обясни донякъде… имаше твърде голям наплив… — Филип се изкиска подигравателно. — Предлагането надвишаваше търсенето… Войната прекаляваше с жертвите си! Тя не спазваше предвижданията на правилниците! Но, драги мой — продължи той със сериозен вид, — съвсем непростителен е начинът, по който бе замислена и извършена мобилизацията на медицинския персонал. Армията имаше под ръка още от първия ден прекрасни специалисти от запаса. Обаче, когато бях натоварен да направя първите инспекционни обиколки, намерих известни лекари като Дойч и Алуен, назначени като второразредни санитари в амбулатории, ръководени от двадесет и осем или тридесетгодишни военни лекари! Начело на големи хирургически служби бяха поставени невежи началници, които, изглежда, никога не бяха оперирали нещо повече от цирей и които решаваха и извършваха най-тежки хирургически операции, ампутираха наляво и надясно само защото имаха четири лентички на ръкава си, без да искат да се вслушат в мнението на мобилизираните цивилни лекари, които им бяха подчинени, дори когато те бяха хирурзи от големи болници. Минаха месеци преди моите колеги и аз да успеем да прокараме дори най-елементарните реформи. Трябваше да направим чудеса, за да се ревизират правилниците и да се повери разпределението на ранените на професионални лекари… да се откажат например от нелепия принцип да попълнят първо най-отдалечените болници, без да се държи сметка за сериозността на раните и тяхната спешност… Постоянно изпращаха ранени в черепа в Бордо или в Перпинян, които никога не пристигаха дотам, защото гангрената или тетанусът ги довършваха още по пътя! Нещастници, от които деветдесет на сто можеха да бъдат спасени, ако им се правеше трепанация още в първите дванадесет часа!

Възмущението му изведнъж стихна и той се засмя:

— Знаете ли кой ми помогна в началото на кампанията? Ще се учудите! Една от вашите пациентки, драги мой! Спомнете си: майката на това момиче, което гипсирахме заедно и изпратихме Верк…

— Госпожа дьо Батенкур ли? — измърмори смутено Антоан.

— Да! Вие ми писахте за нея през 1914 година, спомняте ли си?

През първите месеци на войната, научавайки от една картичка на Симон, че мис Мери била оставила малката болна сама в Берк и се върнала в Англия, Антоан беше помолил Филип да се погрижи за Югет. Той беше отишъл в Берк и бе решил, че момичето спокойно може да заживее отново почти нормално.

— Често срещах госпожа дьо Батенкур по онова време. Тази жена познава просто цял Париж! За двадесет и четири часа ми уреди една среща, за която се молех от шест седмици; благодарение на нея успях да видя самия министър, и то не само за няколко минути. Разтворих си папките и излях пред него всичко, което ми беше на сърцето… Едно посещение, което трая близо два часа, драги мой. Но то изигра решаваща роля!

Антоан мълчеше. Той разглеждаше празната чаша с такова внимание, каквото наистина нищо не можеше да оправдае; забеляза това и за да прикрие смущението си, наля малко мляко.

— Вашето младо протеже стана много красива девойка — каза Филип, учуден от това, че Антоан не го разпитваше за Югет. — Аз поддържам връзка с нея… Тя идва при мен на три-четири месеца.

„Дали знае за моята връзка с Ана?“ — питаше се Антоан. Той се насили да проговори:

— Тя в Турен ли живее?

— Не, във Версай, с втория си баща. Батенкур се настани във Версай, за да бъде по-близо до Париж. Шатено го лекува… Хич не му върви и на него, горкият Батенкур!

„Не — каза си Антоан, — ако знаеше нещо, не би казал, че не му върви.“

— Научихте ли се как е бил ранен?

— Горе-долу… По време на отпуска, нали?

— Той стоя две години на фронта, без да получи дори една драскотина! И след това една нощ в Сент-Жюс-ан-Шосе — той се връщал в отпуска — влакът му спрял на триажната гара. И точно през този престой швабските самолети бомбардирали гарата! Намерили го със смазано лице и едното око ослепяло, а другото — сериозно застрашено. Шатено внимателно следи хода на болестта му. Той е почти сляп…

Антоан си спомни за ясния, честен поглед на Симон по време на посещението, което му бе направил на улица Дьо л’Юниверсите малко преди мобилизацията — посещението, което го бе накарало да скъса с Ана.

— Госпожа… — започна той. Гласът му беше така слаб, че Филип трябваше да се наведе, за да го чуе, — госпожа дьо Батенкур с тях ли живее?

— Че тя е в Америка!

— Така ли?

Защо ли изпита известно облекчение, като чу тази новина?

Филип се усмихваше мълком; в това време Дени постави на масата купа с компот от череши.

— Хм!… Майката… — поде Филип, като си сипваше компот, за да изчака слугата да се оттегли — тя ми се вижда странно същество! — Той се спря с лъжицата във въздуха. — Не сте ли на същото мнение?

„Дали знае той?“ — запита се отново Антоан. Успя да се усмихне уклончиво. В присъствието на Филип той губеше винаги самоувереност и автоматически ставаше младият асистент, който дълги години беше изпитвал страхопочитание пред учителя си.

— Да, в Америка!… Малката ми каза последния път, когато я видях: „Мама навярно ще се установи в Ню Йорк, където има много приятели.“ Доколкото разбрах тя нагласила да я изпратят там с мисия от не знам какъв си френски комитет за пропаганда… И че тази мисия съвсем точно съвпаднала с отзоваването в Съединените щати на някой си американски капитан, който известно време заемал пост в посолството в Париж…

„Не — помисли си Антоан, — решително нищо не знае.“

Филип изплю няколко костилки, избърса брадата си и продължи:

— Така поне казва Лебел, който ще управлява болницата, основана от госпожа дьо Батенкур в нейното имение близо до Тур — болницата, която тя продължава впрочем да издържа повече от щедро… Но приказките на Лебел са подозрителни: уверяват ме, че и той, въпреки прошарените си коси, бил доста… интимен сътрудник… И с това би могло да се обясни фактът, че той напусна всичко, за да се завре в Турен още през първата зима на войната… Няма ли да изпиете всичкото мляко?

— Две чаши ми стигат. Повече не мога — промърмори Антоан усмихнато. — Ненавиждам млякото!

Филип не настоя, сгъна несръчно кърпата си и стана.

— Да се върнем отново там… — Той хвана приятелски Антоан за ръка и го поведе към кабинета: — Четохте ли условията за примирие, наложено на Румъния от централните сили?… Поучително, нали? Ето че се снабдиха и с петрол. Ах, още им върви на тях! За какво да включват мир!

— Намесата на американските войски!

— Ами… Ако те още това лято не удържат решителната победа — което е малко вероятно, макар че се говори за намерението им да почнат нова офанзива срещу Париж, — идната година ще имат срещу себе си американските материални ресурси и войски и руските войски и материални ресурси… Още един неизчерпаем източник… Какво очаквате да се случи между две огромни борещи се сили, приблизително равни, които не желаят никакъв компромис и от които нито едната, нито другата може да се наложи със силата на оръжието си? Те са неизбежно осъдени да се борят до взаимно изтощение…

— Значи, вие нищо не очаквате от здравия разум на Уилсън?

— Уилсън живее на Сириус… И освен това аз съм убеден, че в момента нито във Франция, нито в Англия желаят мир. Говоря за управниците. В Париж, както и в Лондон, искат победа на всяка цена; всяка приказка за мир се окачествява като предателство. Хора като Бриан са подозрителни. И Уилсън скоро ще изпадне в това положение, ако вече не е изпаднал.

— Може би ще бъдем принудени да сключим мир — каза Антоан, като мислеше за речите на Рюмел.

— Не смятам, че Германия ще бъде някога в състояние да ни го наложи. Но пак ще кажа, аз вярвам в приблизителното равенство на сегашните сили… Не виждам никакъв изход, преди те да стигнат до общо изтощение.

Той отново беше седнал на мястото зад бюрото си и измореният Антоан се подчини на приятелския жест, с който Филип го подкани да се излегне на шезлонга.

— Ние може би ще доживеем да видим края на войната… Но положително няма да видим мира. Имам пред вид равновесието на Европа в мирно време. — Той се смути леко и веднага добави: — Казвам ние, макар че сте много по-млад от мен, защото смятам, че за да се възстанови това равновесие, ще минат много и много поколения! — Той спря отново, хвърли към Антоан скрит поглед, поразчепка малко брадата си и продължи, като вдигна печално рамене. — Но възможно ли е да си представим някакво мирно равновесие при сегашните стихийни сили? Крилата на демократическия идеал са тежки като олово. Самба беше прав: демокрациите не могат да водят война, те се стопяват в нея като восък на огън. Колкото повече трае войната, толкова по-малка вероятност има бъдеща Европа да остане демократична. Затова лесно може да си представи човек бъдещата деспотична власт на един Клемансо, на един Лойд Джордж. А народите няма да се съпротивяват: те са свикнали вече с военното положение. Малко по малко ще се откажат от републиканските си претенции за суверенитет. Погледнете само какво става във Франция: купонна система на хранителните продукти, ограничение на консумацията, намеса на държавата във всички области, в индустрията и в търговията, в частните взаимоотношения — вземете мораториума, вземете цензурата! Ние приемаме всичко това като изключителни мерки. Внушаваме си, че те са необходими поради сегашните обстоятелства. А всъщност те са предвестници на пълното заробване. Веднъж намести ли се яремът, не може вече да се свали!

— Познавахте ли Щудлер? Халифа, моя сътрудник?

— Един евреин с асирийска брада и очи на хипнотизатор ли?

— Да… Той бил ранен и сега е някъде на Солунския фронт… Оттам ми изпраща от време на време пророчески словоизлияния, каквито обича да си ги пише той… Е, този Щудлер твърди, че войната неизбежно водела до революция. Първо сред победените, а след това и сред победителите. Някъде внезапна и жестока, другаде — бавна, но революция навсякъде…

— Да — каза Филип уклончиво.

— Той предвещава провала на съвременния свят, сгромолясването на капитализма! И смята също, че войната ще трае до крайното изтощение на Европа. Предрича, че когато всичко изчезне, когато всичко се изравни, ще се създаде един нов свят. Вижда как над развалините на нашата цивилизация се издига някаква световна конфедерация, как се организира колективен живот на тази планета, върху напълно нови основи…

Антоан беше насилил гласа си, за да завърши своята тирада. Накрая се присви надве от кашлица.

Филип го следеше с очи, като не даваше вид, че забелязва нещо.

— Всичко е възможно — отвърна той с развеселен поглед. Беше винаги готов да дава простор на въображението си. — Защо не? Възможно е мистичната вяра от 1789 година, след като дълго време ни караше да смятаме въпреки всички биологически доказателства, че хората са равни по природа и следователно трябва да бъдат равни пред закона, възможно е тази мистична вяра, която цял век ни крепи, вече да се е изчерпала. Може би се налага тя да отстъпи мястото си на някоя красива глупост от друг вид… някоя нова илюзия, на свой ред източник на мисли и дела, която за известно време ще подхранва и опиянява човечеството… Докато всичко пак се промени…

Той помълча, за да остави Антоан да се изкашля.

— Възможно е — продължи Филип все със същия подигравателен тон, — но аз оставям тези видения на вашия Месия… Бъдещето, което виждам аз, е по-близко и съвсем различно. Смятам, че държавите още не са готови да се откажат от абсолютната власт, която им даде войната. Боя се също така, че е свършено с ерата на демократичните свободи, и то за дълго време. Това, признавам го, твърде много смущава хората от моето поколение. Ние вярвахме с желязна вяра, че тези свободи са окончателно придобити, че те никога вече няма да бъдат поставени на разискване. Но всяко нещо винаги може да се обсъжда наново!… Кой знае дали това не са били само мечти? Мечти, които краят на деветнадесетия век взе като абсолютни истини, като нерушима и трайна действителност, защото хората от онова време имаха щастието да живеят в едно изключително спокойно, изключително щастливо време…

Той говореше с резкия си гъгнещ глас, сякаш беше сам, опрял лакти върху страничните облегалки на креслото, навел дългия си зачервен нос към сключените си ръце, вперил очи в пръстите, които от време на време вкопчваше и отпущаше.

— Ние вярвахме, че възмъжалото човечество вече върви към една епоха, когато мъдростта, умереността, търпимостта най-после ще поемат управлението на света… Когато умът и разумът най-после ще ръководят развитието на човешките общества… Кой знае дали в очите на бъдещите историци ние няма да изглеждаме като наивни, невежи хора, изпълнени със затрогващи илюзии за човека и неговата податливост към цивилизоване? Може да сме си затваряли очите пред някои основни съществени свойства на човека. Може например разрушителният инстинкт, периодическата нужда да се събаря изграденото с толкова труд да е един от основните закони, които ограничават градивните възможности на човешката природа, един от потайните закони, които измамват надеждите ни и които мъдрият трябва да познава и да приема?… Ето че се отдалечихме твърде много от нашия Халиф — заключи той подигравателно. И тъй като Антоан все кашляше, добави: — Да ви дам ли да пийнете нещо? Една глътка вода? Една лъжичка кодеин? Не искате ли?

Антоан махна с ръка, че не желае. След две-три минути (Филип през това време крачеше мълчаливо из стаята) той се почувствува по-добре. Изпъчи гърди, избърса сълзите, които течаха по бузите му, и направи усилие да се усмихне. Чертите му бяха изопнати, лицето зачервено, челото — обляно в пот.

— Аз… ще си отида… Шефе… — едва изрече той с пламнало от кашлицата гърло. — Моля да ме… извините… — Той отново се усмихна и с известно усилие се изправи на крака. — Признайте, че никак не ме бива.

Филип, изглежда, не чу думите му.

— Говорят — каза той, — пророкуват… Подигравам се с вашия Халиф, а действувам също като него!… Всичко това е нелепо. Всичко, което наблюдаваме от четири години насам, е абсурдно. Всички предвиждания, до които ни довеждат тези тъпотии, са безсмислени… Естествено можем да критикуваме. Можем дори да осъждаме съществуващия ред, в това няма нищо нередно. Но да искаш да предсказваш какво ще стане!… Разбирате ли, млади ми приятелю, човек винаги стига до една и съща мисъл: единственото — за малко не казах „научно“ — отношение е да бъдем по-скромни! Единственото разумно отношение, единственото, което не заблуждава, е да се търси грешката, а не да се търси истината… Трудно се разкрива това, което е погрешно, но човек все пак успява понякога, това е абсолютно всичко, което може да се направи!… Всичко останало са празни приказки!

Той забеляза, че Антоан се бе изправил и го слушаше разсеяно. Сетне стана.

— Кога ще се видим пак? Кога заминавате?

— Утре сутрин в осем часа.

Филип трепна едва забележимо. Помълча една-две секунди, за да може да изрече уверено както обикновено:

— Аха…

Тогава последва Антоан, който тръгна към вестибюла.

Той разглеждаше приведения гръб, слабия жилест врат, който се подаваше от яката на куртката. Страх го бе да не се издаде, боеше се от това мълчание, от собствената си мисъл. Затова побърза пак да заговори:

— Доволни ли сте поне от тази клиника? Свестни ли са хората там? Такава клиника ли точно ви е необходима?

— За през зимата е идеална — отвърна Антоан, без да се спира. — Но не знам как ще изкарам там лятото. Дори съм намислил да ги накарам да ме пратят другаде… Трябва ми да бъда вън от града… В някое място е много въздух и без влага… Борови гори може би… Аркашон? Много е горещо в Аркашон… Кой знае къде? В някоя минерална баня в Пиренеите?… Може би Котре? Или пък Люшон?…

Той беше вече във вестибюла и посягаше с ръка, за да вземе кепето си, когато внезапно извърна глава и попита:

— А какво е вашето мнение, Шефе?

И внезапно в това лице, чиито най-малки нюанси се бе научил да различава през време на десетгодишното им сътрудничество, в малките сиви очи, които мигаха зад пенснето, той прочете неволното признание — безкрайно състрадание. Това беше присъда! „Има ли смисъл? — казваше това лице, този поглед. — Какво, като е лято! Дали ще бъдеш там, или другаде… Няма да се спасиш, свършено е с тебе!“

„Дявол да го вземе — помисли си Антоан, зашеметен от жестокия удар. — И аз си знаех, че е така… Свършено е с мен!“

— Да, Котре — смотолеви бързо Филип. Той се окопити. — А защо да не идете просто в Турен, драги?… Да, в Турен… Или пък в Анжу…

Антоан гледаше втренчено паркета. Вече не смееше да срещне този поглед… Колко фалшиво прозвуча гласът на Шефа! Колко тежко му беше да слуша този глас!…

Той наложи кепето си с разтреперана ръка, без да вдигне глава. Една-единствена мисъл имаше сега: набързо да се сбогува и да остане сам; сам с обзелия го ужас.

— Турен… Или Анжу… — повтаряше вяло Филип. — Ще събера сведения… Ще ви пиша…

Без да вдигне очи изпод шапката, която засенчваше промененото му лице, Антоан машинално му подаде ръка. Старият лекар я сграбчи; той млясна с устни, сякаш се облизваше. Антоан се отдръпна, отвори вратата и избяга.

— Да… Защо всъщност да не идете в Анжу?… — добави Филип с треперлив глас, като се наведе над перилата.