Роже Мартен дю Гар
Семейство Тибо (141)

LXVII

Замъгленото от маранята слънце жареше главите на минувачите. В центъра на Париж въздухът бе така тежък, че едва се дишаше. Все по-разтревожени и раздразнени като мухи от тази горещина пред буря, хората бяха излезли по улиците. По вратите на банките, на полицейските участъци, на общинските учреждения стояха възбудени групи, които стражарите се мъчеха да разпръснат, без да предизвикат инциденти. Крясъците на вестникопродавците, които се издигаха над глухата глъчка на тълпата, късаха нервите.

На площад Де Пирамид подножието на паметника на Жана д’Арк беше отрупано с цветя като катафалка. Под сводовете на улица Риволи две непрекъснати върволици пешеходци се движеха в противоположни посоки.

Повечето от магазините бяха спуснали ролетките си. По платното на улицата колите вървяха така нагъсто, както през най-оживените дни на зимата. Градината Тюйлери, напротив, беше пуста, ако не се смятат няколкото взвода жандармеристи, струпани там като резерв. В сянката на дърветата, където лъщяха движещите се задници на конете, слънцето проблясваше по каските на войниците.

Вероятно новината за манифестацията беше лъжлива — площад Дьо ла Копкорд имаше най-обикновен вид; дори движението не беше спряно. Само малък кордон от стражари пазеше за всеки случай статуята на Страсбург, чийто пиедестал също не се виждаше от венците, привързани с националния трицвет.

Разочарована, малката група, която бе дошла от „Юманите“, се пръсна.

Жак и Жени се смесиха с навалицата на улица Роял.

— Четири и половина — каза Жак. — Хайде да отидем да посрещнем Мюлер. Не сте ли уморена? Бихме могли да отидем пеш до Северната гара.

Те тръгнаха по булевардите, после минаха по улица Комартен, за да излязат на улица Сен-Лазар. Изведнъж, тъкмо когато достигнаха до Сен-Луи д’Антен, оглушителен трясък изпълни пространството — голямата камбана на черквата заби силно с отчетливи, бучащи, тържествени удари.

Сковани на място, хората се спогледаха за миг стъписани. После се разбягаха във всички посоки.

Жак грабна Жени под ръка.

— Какво? Какво става? — промълви тя.

— Свърши се — прошепна някой до тях.

Други камбани забиха някъде далеч. След една минута цялото парижко небе сякаш се превърна в бронзов купол, огласян от всички страни от все същия бавен упорит ритъм, злокобен като погребален звън.

Жени не можеше да разбере нищо и повтаряше:

— Какво има? Къде тичат?

Без да каже нито дума, Жак я поведе по средата на улицата, където стотици хора, без да обръщат внимание на колите, пресичаха във всички посоки.

Пред пощата се бе струпала тълпа, която бързо растеше.

Отвътре на прозорците бяха залепили лист хартия. Жени и Жак обаче бяха много назад, за да могат да прочетат съдържанието. Чуваше се шепот: „Свършено е! Свършено е!“ Онези, които бяха в първите редици, стояха цяла минута като втрещени, обърнали лица към обявата, сякаш едва я разчитаха. После се обръщаха с мрачен поглед, с изпотени и разстроени лица. Едни си пробиваха път обратно и си отиваха, обвесили глава, без да кажат дума, без да погледнат някого; други, напротив, със замъглени очи клатеха глава и си отиваха като че ли със съжаление, търсейки съчувствени погледи, мълвейки недоизказани фрази, които не намираха отзвук у никого.

Най-после Жени и Жак успяха на свой ред да се приближат. На малкия четириъгълен лист, залепен на стъклото с четири топчета червен восък, бяха написани с грижлив, безличен женски почерк три реда, подчертани прилежно с линия:

ОБЩА МОБИЛИЗАЦИЯ

Първият ден на мобилизацията е

неделя, 2 август

Жени притискаше до гърдите си ръката на Жак, който я бе хванал под ръка. Той стоеше неподвижен. И той като всички си бе казал: „Свършено е!“ В главата му безброй мисли бързо се редуваха една след друга. Учудваше се, че въпреки всичко страда толкова малко. Ако не беше тревожното биене на камбаните, което всяка секунда разтърсваше мозъка му като удар с чук, той може би дори щеше да почувствува известно нервно облекчение; облекчение, каквото сигурно би изпитал, ако след този душен ден паднеше първата капка дъжд… Но това беше изкуствено успокоение, което трая само миг. Подобно на ранен, който отначало не усеща куршума, по чиято рана внезапно се отваря и кръвта му започва да изтича, той почувствува как остра болка го пронизва. Жени долови дрезгавата въздишка, която се изплъзна между стиснатите му зъби.

— Жак?…

Той не искаше да говори. Остави я да го изведе от навалицата. Пред себе си видяха столовете и масите на една кръчма, които задръстваха тротоара. Седнаха мълчаливо. Над главите на бързащите минувачи, чийто поток не стихваше, те виждаха белия афиш на витрината и не можеха да отделят очи от него.

Жак бе живял цели седмици, без нито за ден да се усъмни в тържеството на справедливостта, на човешката истина, на любовта; и то не като фанатик, който желае някакво чудо, а като физик, който очаква завършъка на безпогрешен опит. И сега всичко рухваше… Какъв позор! Хладна ярост и презрение към хората стискаше гърлото му. Никога не се бе чувствувал така оскърбен. Не беше толкова възмутен или обезсърчен, колкото объркан и унижен; унижен от парализираната народна воля, от неизлечимата човешка глупост, от безсилието на разума…

„А какво да правя аз сега?“ — запита се той. В моментен проблясък на съзнанието погледна в душата си, в глъбините на самотата си. Търсеше отговор, търсеше някакво поръчение, някаква насока. Напразно. Не можеше да отхвърли от себе си ужаса пред собствената си несигурност.

Разбирайки състоянието на Жак, Жени не го заговори. Тя гледаше наоколо си с любопитство, примесено със страх. Не схващаше много ясно какво значи мобилизация, какво значи война. Веднага бе помислила за майка си, за Даниел и особено за Жак. Но понеже нямаше голямо въображение, не виждаше ясно опасностите, заплашващи всички онези, които й бяха скъпи.

— Какво ще правите сега? — запита тя полугласно, сякаш в отзвук на тревогите му.

Гласът й бе спокоен и твърд. Той помисли: „Колко добре се държи тя при тези обстоятелства…“, но нямаше смелостта да й отговори. Отвърна очи настрана и избърса челото си.

— Все пак да отидем до гарата — каза той, като стана.

Отпусната в широкия фотьойл до телефона, Ана цял следобед напразно бе чакала да й се обади Антоан. Двадесет пъти за малко не вдигна слушалката. Нервите й едва издържаха, но тя бе решила да чака и да не го повика първа. До краката й лежеше захвърлен разгърнат вестник. Прегледала го бе с крайно раздразнение — какво я интересуваха всички тези истории за Австрия, за Русия, за Германия?… Вглъбена в себе си като маниачка, тя непрекъснато си представяше сцената, която ще има с Антоан в стаята им на авеню Дьо Ваграм, като прибавяше постоянно нови подробности, нови фрази, все по-обидни укори, които за миг уталожваха гнева й. После изведнъж забравяше яда си, молеше го за прошка, прегръщаше го и го теглеше към леглото…

Внезапно чу, че в партера се затръшнаха врати, някой тичаше по стълбите. Машинално вдигна очи към часовника — пет без двадесет. Вратата се отвори, сякаш от вихрушка, и прислужницата се втурна в стаята.

— Госпожа, Жозеф видял заповедта за мобилизация! Току-що залепили афиш на пощата! Войната започва!

— Какво от това? — отвърна ледено Ана.

Повтаряше си наум: „Война…“, без да си дава сметка за значението на думата. Най-напред се ядоса: „Симон ще се върне.“ После помисли: „Нека пък отиде да се бие този глупак.“ Но изведнъж болезнена мисъл я прониза: „Боже господи, ако има война, и Тони ще замине… Ще ми го убият?…“ Тя скочи изведнъж.

— Дайте ми шапката, ръкавиците… Бързо… Повикайте колата.

Видя се в огледалото на камината — състарена, с присвити ноздри.

„Не, много съм грозна днес“ — каза си тя с отчаяние.

Когато прислужничката се върна, Ана бе седнала отново в креслото, наведена напред, сключила ръце между коленете си… Без да се изправи, тя каза тихо:

— Не, Жюстин, благодаря… Кажете на Жо, че нямам нужда от колата… Пригответе ми банята, моля ви се. Много гореща… И ми направете леглото. Ще се опитам да поспя малко…

След няколко секунди тя беше вече в спалнята си, легнала в полумрака. Завесите бяха спуснати. Апаратът беше до нея — веднага можеше да протегне ръка, ако той се обади… Тук между прохладните чаршафи щеше да страда по-малко. Разбира се, нямаше веднага да почувствува успокоение. Трябваше да потърпи половин час и тогава сърцебиенето щеше да спре, кипежът на кръвта щеше да стихне, съзнанието й щеше да се замъгли. Но нужно бе действително свръхчовешко усилие, за да лежи така със затворени очи, неподвижна, без да трепнат клепките й… Тони?… Войната?… Тони?… О, само да го види?… Да си го върне?…

Тя скочи изведнъж и олюлявайки се, с боси крака, притиснала лицето си с ръце, изтича до малкия салон. Без дори да вземе стол, коленичи на килима пред писалището, грабна един молив и надраска:

„Ужасно страдам, Тони. Това не може да продължава повече. Вече не издържам, не издържам. Може би ти ще заминеш? Кога? Вече не знам какво става с тебе. Какво съм ти направила? Защо? Трябва да те видя, Тони. Тази вечер. У нас. Ще те чакам. Сега е пет часът. Веднага отивам там. Ще те чакам там цяла вечер, цяла нощ. Ела, когато можеш. Но ела. Трябва да те видя. Обещай ми, че ще дойдеш. Скъпи Тони, ела.“

Тя позвъни.

— Кажете на Жо да занесе веднага това писмо… Да се качи горе.

Мина й през ума, че е възможно Симон да е взел сутрешния влак и че всеки момент може да пристигне… Облече се набързо и избяга от къщи.

За да овладее нервите си, тя си наложи да повърви и въпреки нетърпението си стигна пеш до авеню Дьо Ваграм.

Без да знае защо, този път се чувствуваше напълно сигурна, че Антоан ще дойде.

— Влезе в „техния дом“ през отделния вход на сляпата улица. В момента, когато завърташе ключа в ключалката, усети, че той е вече там. Толкова голяма бе увереността й, че суеверно се усмихна. Затвори безшумно вратата и изтича на пръсти през стаите, чиито врати бяха отворени, викайки полугласно: „Тони?… Тони?…“ Спалнята беше празна. Сигурно я е чул и се крие. Спусна се към банята. След това надникна в кухнята. Накрая изтощена се върна в стаята и седна на леглото.

Антоан не беше дошъл още, но щеше да дойде…

Тя бавно започна да се разсъблича. Най-напред изу обущата, после свали чорапите с рязко движение, сякаш бели плод, и изведнъж разголи целия си крак. Стори й се, че някой ходи и обърна глава. Не, не беше още той… Погледът й се рееше из стаята и най-после се спря на леглото. Обичаше да се събужда първа, да гледа любовника си как спи, да разглежда до насита гладкото му чело, спящата уста, безволната уста, тъй различна с отпуснатите си полуотворени, детски устни! Само в тези мигове чувствуваше, че той е неин. „Моят Тони…“ Той ще дойде. Уверена беше в това. Тази вечер ще дойде.

И тя не се лъжеше.