Марио Пузо
Тъмната арена (25)

25

Стаята му беше изпълнена със следобедни сенки. Глътна малко аспирин и легна. Учуди се на умората си. Затвори очи — стори му се само за момент, — а когато чу, че някой чука на вратата, и ги отвори, видя, че вече е тъмно. Запали лампата на нощната маса и погледна часовника си. Беше само шест часът. Отново се почука, вратата се отвори и Еди Касин влезе в стаята. Беше спретнато облечен, обръснат и миришеше на толкова пудра.

— Господи, трябва да заключваш вратата, когато спиш — каза той. След това мимоходом: — Как си, събудих ли те?

Моска потърка лицето си.

— Няма нищо — каза той. Главоболието беше минало, но лицето му гореше и устните му бяха сухи.

Еди Касин хвърли няколко писма на масата.

— Донесох ти пощата. Имаш ли нещо за пиене?

Моска отиде при гардероба и извади бутилка джин и две чаши.

— Голямо парти има тази вечер — каза Еди. — Ела долу.

Моска поклати глава и му подаде една чаша. И двамата пиха. След това Еди каза:

— Заповедите за теб ще дойдат след една седмица. Адютантът се опита да ги спре, като „призна“, че вината е негова. Но полковникът каза, че това е без значение. — Той се наведе към Моска: — Само ми кажи, и аз ще скатая някой и друг документ; това ще ти осигури още няколко седмици.

— Няма значение — отвърна Моска.

Стана от леглото и погледна през прозореца. Все още имаше някаква светлина по улиците и той видя група деца, които чакаха с незапалени фенери да настъпи пълният мрак. Той си спомни песента им през последните няколко вечери, нежността й прогонваше лекия му сън, него събуждаше, но някак си проникваше в съзнанието му.

Зад него Еди Касин каза:

— А как е детето?

— Фрау Сондърс го гледа.

Гласът на Еди беше тих:

— Ще отида да я видя. Не се тревожи. — Той млъкна. — Трудно е, Уолтър. Хора като нас носят проклятие. Не бива да се тревожиш.

Децата на улицата се наредиха в две редици, замаршируваха по „Мецер Щрасе“ и изчезнаха от погледа му, фенерите им все още бяха незапалени.

Еди каза:

— Тези писма са от майка ти. Аз й телеграфирах. Помислих си, че е по-добре да не й пишеш.

Моска се обърна и го погледна:

— Ти си добър приятел — каза той. — Ще ми направиш ли една последна услуга?

— Разбира се — отвъдна Еди.

— Не си ми казал, че Йерген е отново в града. Искам да го видя. Можеш ли да го доведеш тук?

Еди отпи още от чашата и гледаше как Моска се движи из стаята. Има нещо не в ред, помисли той. Моска контролираше гласа си, но очите му бяха като черни огледала и от време на време за минутка спазъм изкривяваше лицето му в гняв и омраза.

Еди бавно каза:

— Надявам се да не си намислил някоя глупост, Уолтър. Знаеш, че Йерген правеше какво ли не за Хела през всичкото време.

Моска се усмихна:

— Просто искам да си взема обратно цигарите и парите, които платих за лекарствата. Защо да плащам?

Еди беше много учуден и толкова облекчен, че издаде вик на радост:

— Господи, момче, сега отново си нормален. Защо, по дяволите, трябва да плащаш за това?

В съзнанието му се появи мисълта, че такъв е Моска, мисли да не го измамят дори в мъката му. Но облекчението му беше истинско. Драго му беше, че вижда Моска отново в нормално състояние.

Дойде му една идея. Хвана Моска за ръката.

— Виж какво — каза той, — чуй ме. Отивам с фрау Майер за една седмица в планините около Марбург. Ела с нас. Ще ти намеря момиче, едно наистина сладко момиче. Ще се смеем много, ще взимаме храна от фермата, ще пием. Хайде, кажи да, приятелю.

Моска му се усмихна:

— Разбира се, окей — каза той.

Еди високо се засмя.

— Така, Уолтър. Това е отлично. Отлично. — Той удари Моска по рамото. — Тръгваме утре вечер. Ще видиш тези планини. Красота, истинска красота. — Той млъкна за малко и с искрена обич, почти бащински каза: — може би ще можем да измислим нещо и да си вземеш детето в Щатите. Точно това искаше тя, Уолтър. Повече от всичко. — След това със смутена усмивка: — Слез долу. Само за една чашка.

Моска попита:

— Ще доведеш ли Йерген тук при мен?

Еди го погледна замислено. Моска каза:

— Истината е, че съм фалирал, Еди. Трябва да оставя пари на фрау Сондърс за детето. Имам нужда от мангизи, за да отида с тебе в Марбург. — Той се засмя: — Ако не искаш да ме черпиш през цялата седмица. — Преправи гласа си да звучи искрено: — Парите ми са нужни за пътя до Щатите. Това е всичко. Платих на този човек цяло състояние за лекарствата.

Еди повярва.

— Разбира се, ще го доведа — каза той. — Още сега отивам. А след това ще дойдеш долу на партито, окей?

— Разбира се — отвърна Моска.

Когато Еди си отиде, Моска огледа празната стая. Видя писмата на леглото, взе едно и го прочете. Не беше разбрал нито ред. Отново го прочете; Опита се да свързва думите, за да имат някакъв смисъл, но те се въртяха из разсеяното му съзнание, промъкваха се през шумовете на хотела.

Моля те, ела си, пишеше майка му. Не мисли за нищо, моля те, ела си у дома. Аз ще се грижа за бебето. Ти можеш да отидеш отново в университета, ти си само на двадесет и три, постоянно забравям колко си млад и че вече шест години те няма тук. Ако ти е криво сега, моли се на Бога, само това помага. Животът ти тепърва започва…

Той хвърли писмото на пода и се излегна на леглото. Под него се чуваше, че партито започва — тиха музика и смеещи се гласове. Главоболието отново се обади. — Изгаси лампата; малките жълти стрелки на часовника му показваха шест и половина. Имаше много време. Затвори очите си.

Мислеше си, че връщането у дома, как вижда майка си и детето всеки ден, как ще си намери друго момиче и ще се установи. Дълбоко в душата си той ще води този, другия живот с омразата към всичко, в което те вярват. Животът му ще бъде камък върху гроба на всичко, което е видял, вършил и чувствал. С учудване помисли за това, което изкрещя на фрау Сондърс. Беше изскочило от него. Никога не беше дори и мислил за подобно нещо. Но сега виждаше всички грешки, които бе вършил. Насочи мисълта си към нещо друго.

Бавно си представи как Хела, с детето на ръце, слиза от кораба и се среща с майка му. След това всички в дневната, а после всяка сутрин, всяка вечер заедно. Той заспа.

Сънува, или така си помисли, че е на път за дома, че на вратата пише „Добре дошъл, Уолтър“; че е оставил Хела жива в Германия и по пътя за дома сънува след една година. Че никога не се е връщал при Хела, че не е държала сивия хляб в ръцете си и го е изпуснала на пода, че е отворил вратата и Глория, майка му и Алф чакат, и той се връща от един кошмар отново при тях, и те са залети от силна светлина. Но майка му държи един куп снимки и той вижда една люлка в ъгъла и извитото гръбче на едно детенце, и той се уплашва, а после всички сядат и си подават снимките и майка му казва: „О, какво е това?“ и той поглежда и вижда бойното си яке и карираната си пола и се усмихва над един гроб. „Това е третата ми жертва“, казва той и се смее ли смее, но Алф се ядосва и застава на един дълъг крак и крещи: „Това е твърде много, Уолтър, твърде много е.“ Всички стават и майка му чупи ръце, и той вижда себе си да казва: „Сбогом, сбогом“, и после всичко става много тъмно. Но Улф идва с една свещ и той е в тъмното мазе с Улф, и Улф държи свещта си високо и казва: „Тя не е тука, Уолтър, тя не е тука“, и той усеща как нестабилният под, покрит с боклуци, го дърпа надолу, и започва да вика.

Той се събуди и знаеше, че не е издавал никакъв звук. Стаята беше напълно тъмна, прозорците — боядисани в черно от нощта. Силен смях кънтеше из хотела. На вълни се носеха шумове, музика, високи мъжки гласове, много крака тичаха нагоре — надолу по стълбите. В съседната стая една двойка правеше любов. След това чу момичето да казва:

— Хайде сега да отидем долу на партито. Танцува ми се.

Мъжът изръмжа ядосано нещо. А гласът на момичето отново:

— Моля те, моля те, танцува ми се.

Чу скърцането на леглото, като ставаха, след това смеха на момичето в хола, а той стоеше в тишина и тъмнина.

Еди Касин не можа да устои да не отиде на партито, преди да отиде при Йерген, но беше само малко пиян, когато видя двете млади момичета. Не бяха по-големи от шестнадесет години. Облечени еднакво, с малки сини шапчици, малки сини якета, бели блузки от парашутна коприна, те го очароваха. Кожата и косата им хвърляха нежни розови отсенки по дрехите им, по пенливата белота, а на челата им косата беше навита на колелца, които грееха като златни монети. Танцуваха с някои от мъжете, но отказваха да пият и винаги, когато музиката спираше да свири, те отново бяха заедно, като че ли получаваха сила една от друга.

Еди ги наблюдава известно време усмихнат, като планираше атаката. След това отиде при по-хубавата и я покани на танц. Един мъж запротестира:

— Хей, Еди, аз я доведох тук.

Еди му отвърна:

— Не се тревожи. Ще оправя всичко. — По време на танца той я попита: — Тя сестра ли ви е?

Момичето кимна. Имаше усмихнато личице с израз на уплаха, което той добре разбра.

— Винаги ли ви придружава? — попита Еди и гласът му подсказваше комплимент, покана да се отдели от сестра си по деликатен начин.

Момичето се усмихна с някаква невинна глуповатост, която той намери очарователна. Каза:

— О, сестра ми е прекалено срамежлива.

Плочата свърши и той попита:

— Искате ли вие и сестра ви да дойдете на вечеря в моята стая?

Тя моментално се изплаши и поклати отрицателно глава. Еди й се усмихна, деликатното му лице изразяваше почти бащинско разбиране.

— О, знам какво си мислите. — Той я заведе при фрау Майер, която пиеше с двама мъже. — Майер — каза той, — това момиче се страхува от мен. Отхвърли поканата ми за вечеря. Но ако ти дойдеш и я придружиш, мисля, че ще каже да.

Фрау Майер обви кръста на момичето с ръка.

— О, не се тревожете за него. Той е най-добрият мъж в тази къща. Аз ще дойда с вас. А и той има най-хубавата храна, храна, каквато вие не сте яли, откакто сте се родили.

Момичето се изчерви и отиде да извика сестра си. Еди се обади на човека, който беше довел момичето.

— Всичко е наред — каза той. Иди с Майер в моята стая. Кажи, че ще дойда по-късно. — Еди тръгна към вратата. — Остави и за мен малко — каза, като се смееше. — Ще се върна след един час.

Моска гледаше града от прозореца си. Далеч по платото от развалини, в сърцето на града, видя една дълга лента от зелена и жълта светлина като опъната стрела, насочена към осветените прозорци на „Мецер Щрасе“. Знаеше, че това се децата с фенерите. Но силните избухвания от смях, музиката и неравният шум от танцуващи крака, слабите хитри писъци на пияни жени, всичко това заглушаваше и не му даваше възможност да чуе песента им.

Той остави прозореца отворен, взе бръснарските си принадлежности и кърпата и отиде в банята. Остави вратата на банята отворена, за да чуе, ако някой влезе в стаята.

Изми се добре, водата беше хладка по горещото му лице. След това се обръсна, като огледа гладките и спокойни черти на лицето си, дългия нос, широката уста с тънки и почти безцветни устни, дълбоко сложените си очи и загорялата кожа, сега пепелява от умора и с обрив от треска.

Той изми сапуна от лицето си и продължи да го оглежда. Странно, колко чуждо му изглеждаше, като че ли никога не го беше виждал. — Обърна главата си, за да види профила и как дълбоките му очни ябълки хвърлят сянка върху бузите му. Видя жестокостта и злината, черните светкавици в тъмните си очи, твърдата и брутална брада. Отстъпи малко назад, протегна ръка, за да закрие лицето си в огледалото, но с учудване я свали. За момент се усмихна.

В стаята му беше студено. Имаше странно жужене във въздуха. Отиде при прозореца и го затвори. Жуженето престана. Зелените и жълти светлини през руините се приближиха. Погледна часовника си. Беше близо осем. Внезапно усети слабост и трескавост, прилоша му и седна на кревата. Болката, която беше утихнала от аспирина, отново започна да чука и с ужасно отчаяние, като че ли беше загубил всякаква надежда за спасение, той реши, че Йерген няма да дойде. Стана му много студено, отиде при гардероба и облече старото си бойно яке. От един празен кашон за цигари извади унгарския пистолет и го сложи в джоба си. Постави всички цигари в един малък куфар, след това бръснарските си принадлежности и почти пълната бутилка с джин. После седна на леглото да чака.

Еди Касин паркира джипа си пред църквата. Отиде при страничния вход, след това се качи по стълбите на камбанарията. Почука на вратата, никой не се обади. Почака и отново почука. От другата страна на вратата се чу гласът на Йерген, неочаквано ясен:

— Кой е?

Еди отговори:

— Аз съм, господин Касин.

Гласът на Йерген попита:

— Какво искаш?

Еди Касин каза:

— Фрау Майер ме изпрати да ти съобщя нещо.

Желязото се отмести и вратата се отвори. Йерген стоеше там, като го чакаше да влезе. Стаята беше тъмна. Светеше само бледа лампа в ъгъла и под нея, на една малка кушетка, дъщерята на Йерген държеше книжка с приказки. Тя беше облегната на големи възглавници, опрени на стената.

— Да, какво има? — попита Йерген. Той изглеждаше много по-стар, слабата му фигура — още по-тънка, но лицето му бе все така самоуверено, гордо.

Еди протегна ръка. Йерген я разтърси. Еди каза с усмивка:

— Хайде, познаваме се от дълго време, пили сме толкова много заедно. Така ли се отнасяш към мен?

Йерген се усмихна насила.

— О, господин Касин, когато работех на „Мецер Щрасе“ бях друг човек. Сега…

Еди изрече бавно и искрено:

— Познаваш ме, няма да те измамя. Дойдох в твой интерес. Приятелят ми Моска си иска цигарите и парите. Всичко, което е платил за лошите лекарства.

Йерген го наблюдаваше внимателно, а после каза:

— Разбира се, ще стане. Но кажи му, че не мога веднага. Просто не мога.

Еди отвърна:

— Иска да дойдеш тази вечер да се видите.

— О, не, о, не — извика Йерген. — Няма да отида да го видя.

Еди погледна дъщерята на Йерген, която лежеше на кушетката. Очите й бяха широко отворени. Почувства се неудобно.

— Йерген — каза той. — Моска и аз отиваме утре в Марбург. Когато се върнем, той си заминава за Щатите. Ако ти не дойдеш да го видиш тази вечер, той ще дойде тук. Ако се ядоса, ще уплаши малкото ти момиченце, когато се кара с теб.

Както и очакваше, това реши въпроса. Йерген сви рамене и си взе палтото. После отиде при дъщеря си.

Еди ги наблюдаваше. Йерген, облечен в дебелото си палто с кожена яка и добре сресана кестенява коса, с вид на спокойно достойнство и сериозност, застана смирено и тъжно на колене и прошепна нещо в ухото на дъщеря си.

Еди знаеше, че й казва сигнала, така че когато той се върне и почука на вратата, малкото момиченце да дръпне желязото и да му отвори. Еди видя безизразните очи на момиченцето да го гледат през рамото на баща й и си помисли, ами ако тя забрави сигнала, ами ако не отговори на бащиното си чукане на вратата?

Йерген се изправи, взе си чантата и излязоха. Той се спря, почака, докато чу шума на желязото да се плъзга и докато разбра, че дъщеря му се е заключила добре.

Качиха се на джипа. По пътя през тъмните улици Йерген се обърна към Еди:

— Ще останеш с мен, когато се срещнем, нали?

А Еди отвърна:

— Разбира се, не се тревожи.

Но сега известно безпокойство се появи у Еди. Навлязоха в светлината на „Мецер Щрасе“ и хотела. Паркира джипа и те слязоха от него. Еди погледна нагоре. Нямаше светлина в стаята на Моска.

— Може би е отишъл на партито — предположи той.

Влязоха в хотела. На първата площадка Еди каза на Йерген:

— Почакай тук.

Влезе в салона, но нямаше следа от Моска. Когато излезе в хола, Йерген го чакаше. Видя, че лицето на Йерген беше бледо, и внезапно Еди Касин усети ужасна опасност. През ума му мина всичко, което Моска каза, и той разбра, че всичко беше фалшиво. Каза на Йерген:

— Хайде да те заведа у вас, няма го тук. Да вървим.

Йерген отговори:

— Не, да свършим тази работа. Не се страхувам. Повече не…

Но Еди Касин започна да блъска Йерген надолу по стълбите. Беше обзет от съмнение и ужас. И точно тогава изведнъж чу гласа на Моска горе, студен и с обуздан гняв, да казва:

— Ти, мръсен Еди, пусни го.

Той стоеше на площадката и в слабата светлина лицето му имаше болнав жълт цвят. Два големи херпеса имаше на устата. Стоеше, без да мръдне. Зеленото му бойно яке го правеше по-едър, отколкото беше.

— Ела горе, Йерген — каза той. Едната му ръка беше скрита зад гърба.

— Не — отговори Йерген с треперещ глас. — Отивам си с господин Касин.

Моска извика:

— Еди, махни се от пътя. Ела тук горе.

Йерген държеше здраво ръката на Еди.

— Не ме оставяй — каза той, — стой тука.

Еди вдигна ръка към Моска и извика отново:

— Уолтър, за Бога, Уолтър, недей.

Моска слезе две стъпала надолу. Еди се опита да се откъсне от Йерген, но Йерген грабна ръката му и извика отново:

— Не ме оставяй сам… Недей… недей…

Моска слезе още едно стъпало. Очите му бяха черни, непроницаеми, червените херпеси на устата му горяха в светлината на хола. Револверът внезапно се появи в ръката му. Еди се откъсна от Йерген и Йерген сам, с отчаян вик, се опита да се обърне, да изтича надолу по стълбата. Моска гръмна. На първото стъпало Йерген падна на колене. Вдигна глава, вторачи светлосините си очи нагоре и Моска отново гръмна. Еди Касин се затича по стълбите, мина покрай Моска и продължи до тавана.

Моска сложи пистолета отново в джоба си. Тялото остана да лежи на площадката, главата висеше на долното стъпало.

От партито нахлуваше вълна от смях, грамофонът свиреше валс, започна шумно тропане на крака и високи подвиквания. Моска изтича бързо по стълбите към стаята си. Тъмни сенки се проточваха отвън. Той почака и се ослуша. Отиде при прозореца.

Нямаше тревога, но развалините на града, огромните хълмове от развалини гъмжаха от светещи гъсеници, фенери, които осветяваха падащата зимна нощ с дълги лъчи от зелена светлина. Изведнъж го обля пот. Започна да трепери, обгърна го тъмнина, ставаше му лошо, той отвори прозореца и почака.

Сега на улицата долу чу децата да пеят. Фенерите, които не виждаше, се люлееха в съзнанието и сърцето му и когато хорът отмина, усети необикновено освобождаване от страха и напрежението. Студеният въздух нахлу вътре и прилошаването и причерняването изчезнаха.

Взе готовото куфарче и изтича надолу по стълбите, прескочи тялото на Йерген и мина покрай шумовете от партито. Нищо не беше се променило. Като излезе от хотела, тръгна през платото от руини, след това се обърна за последен път.

Четири големи светли петна образуваха огнен щит срещу тъмнината на града и нощта и от всяко петно се чуваше вълна от музика и смях. Той стоеше извън този щит от светлина и не чувстваше никакво разкаяние, само си мислеше, че никога вече няма да види детето си, нито Еди Касин, нито страната си, нито семейството си. Никога няма да види планините край Марбург. Най-после той беше станал врагът.

Далеч през руините, издигайки се към черното и ниско зимно небе, той виждаше зелените и червените светлини на детските фенери, но вече не можеше да чува песента им. Обърна им гръб и тръгна към трамвай, който щеше да го закара до гарата.

Всичко му беше познато, сбогуването с времето и мястото, спомените — и той не изпитваше никаква жалост, никакво отчаяние, че най-после беше никой, че нямаше човешко същество, което да го кара да бърза, само вятърът, духащ през съсипания континент, който той никога няма да напусне. Пред себе си видя светлините на трамвая и чу студения кристален звън. По навик започна да тича, за да го хване? Куфарчето се блъскаше в крака му, но след няколко крачки спря, като знаеше, че няма никакво значение дали ще хване този или следващия трамвай.