Марио Пузо
Тъмната арена (2)

2

Сутрешното слънце на ранния юни освети всеки ъгъл на гарата без покрив, превърнала се в обширен стадион без врати, и когато Моска слезе от влака, пое голяма глътка пролетен въздух, който миришеше на слаб, кисел прах от отломките и развалините на града зад гарата. По продължение на влака се виждаха групи от войници в тъмнозелени униформи, подредени във взводове. С другите цивилни той тръгна към автобуса отвън.

Движеха се през тълпата, като завоеватели, както в миналото богатите са минавали през бедните, без да гледат нито наляво, нито надясно, понеже знаят, че пътят се отваря пред тях. Победените, с износени дрехи, с отслабнали тела и лица изглеждаха като маса от мъже и жени, свикнали да живеят в бараки, да ядат супа в благотворителните кухни, и правеха път намусени, покорни, втренчили завистливи очи в добре облечените, добре нахранените американци.

Излязоха от гарата на голям площад. Срещу тях беше клубът на Червения кръст, войници в маслинено сиви униформи се мотаеха по стълбите. Встрани от площада стърчаха възстановени хотели, в които се бяха приютили окупационни части и администрация. Коли се засичаха една друга, военни автобуси и таксита пълнеха широките улици. Дори толкова рано, войниците седяха на пейките около гарата и до всеки имаше една „фройлайн“ с неизбежния малък куфар. „Всичко беше същото, мислеше Моска, не се е променило.“ Войниците посрещаха идващия влак, така както жените от предградията посрещат идващите си от работа съпрузи, избираха едно хубаво момиче и правеха своите предложения с различна степен на грубост, за да прекарат нощта в студена, мръсна гара, да спят на пейка, да чакат сутрешния влак или да получат добра вечеря, ликьор, цигари, топло легло.

По всички улици, свързани с площада, стояха мошеници, черноборсаджии, деца, които слагат капани за непредпазливите войници, които излизат от продоволствения склад с кутии, пълни с бонбони, цигари, сапун, и изглеждат като стар иманяр, който пази торби със златен прах.

Докато чакаше да се качи на автобуса, Моска усети ръка на рамото си. Обърна се и видя тъмно, хубаво лице с нахлупена шапка на вермахта, стандартна за германците.

Младежът каза с тих, настойчив глас:

— Имате ли американски долари?

Моска поклати глава и се обърна, но отново усети ръката на рамото си.

— Цигари?

Той понечи да се качи в автобуса, но ръката го сграбчи настойчиво:

— Имаш ли нещо за продаване?

Моска отвърна рязко на немски:

— Махни си ръката бързо.

Човекът се дръпна стреснат и тогава в очите му блесна гордо пренебрежение, омраза. Моска влезе в автобуса и седна. Видя мъжа да го гледа през стъклото, сивия му габардинен костюм, чудесната бяла риза, цветната вратовръзка. И като усети в погледа на човека пренебрежение, за момент съжали, че не е в маслинено сивата си униформа.

Автобусът бавно се отдалечи от гарата и напусна площада. Навлязоха в друг свят. Извън централния площад, който стоеше като крепост в пущинак, развалините се простираха далече, докъдето очите виждат, наоколо имаше само разрушени сгради, някоя останала стена, врата, която не води към нищо, стоманен скелет, който се издигна към небето, и към него парчета тухли, хоросан, стъкла, като части от откъсната плът.

Автобусът стовари повече от цивилните в покрайнините на Франкфурт, след това продължи с Моска и няколко офицери към висбаденското летище. Само Моска беше цивилен, освен господин Джералд, който беше получил постоянното си назначение още в Щатите. Другите трябваше да чакат във Франкфурт за конкретни заповеди.

Когато накрая документите му бяха проверени на летището, той трябваше да чака до следобед самолета за Бремен. И когато самолетът излетя от полето, той не почувства, че се откъсва от земята, че може да прелети границите на континента или дори да падне. Гледаше как земята се накланя към него като зелена и кафява стена и когато самолетът се издигна високо, континентът изглеждаше като безкрайна дълбока равнина. И цялата магия изчезна, когато летеше високо и те гледаха като от балкон долу равните полета, пъстри като покривка за маса.

Сега, когато беше толкова близо до крайната си цел, когато завръщането беше към своя край, той мислеше за прекараните няколко месеца вкъщи и изпита някаква неловкост, смътна вина пред търпението на семейството му към него. Но нямаше желание да ги види пак и сега беше изпълнен с нетърпение, струваше му се, че самолетът лети бавно в ясното пролетно небе; той разбра, че истината, която каза на майка си, е лъжа, че той се връща заради това немско момиче, както майка му каза, но се връщаше, без да очаква, че ще я намери, без истинска надежда, че отново ще бъдат заедно след тези месеци на раздяла, но при всички случаи той трябваше да се върне на този континент. Не очакваше тя да го чака, след като я остави в непроходима джунгла болна, без издръжка, без оръжие срещу дивите животни. И както си мислеше така, усети, че му се повдига, срам и печал изпълниха като отрова кръвта и устата му. Виждаше ясно нейното тяло, нейното лице, цвета на косата й, мислеше за нея, представи си я цялата, съзнателно, за първи път, откакто я беше напуснал, и накрая ясно, като че ли говореше на глас, мислено произнесе името й.

Полицейското управление хвръкна във въздуха малко преди обед в онази топла лятна сутрин преди близо една година и Моска, седнал в джипа си на „Хох Алее“, усети земята да се тресе. Офицерът, когото чакаше, млад лейтенант, току-що дошъл от Щатите, излезе няколко минути по-късно и те се върнаха в главната квартира на Контрескарп. Някой изкрещя и съобщи новината и те потеглиха към полицейската сграда. Военната полиция вече беше затворила района, техните джипове и бели шлемове бяха блокирали улиците, които водеха към площада. Лейтенантът с Моска показа своята лична карта и преминаха.

Масивната тъмнозелена сграда стоеше върху малко възвишение на върха на „Амвалд Щрасе“. Тя беше голяма и четириъгълна, с вътрешен двор за паркинг. Поток от германски цивилни още излизаше от главния вход, дрехите и лицата им бяха — покрити с прах. Някои жени плачеха истерично от шока. Тълпата беше избутана далече от сградата, но самата сграда изглеждаше тиха и непипната.

Моска последва лейтенанта до един от малките странични входове. Това беше коридор, изпълнен до тавана с развалини. Те пропълзяха през него до вътрешния двор.

Големият вътрешен двор беше задръстен сега с планина от чакъл. Покриви на коли, джипове и камиони стърчаха от разни места като мачти на потънали кораби в плитка вода. Стените на първите три етажа бяха пометени от експлозията и се оголи гледка на бюра, столове и стенни часовници нападали върху тях.

Моска чу звук, който никога не беше чувал преди, звук, който беше станал ежедневие в големите градове на този континент. За момент изглеждаше, че идва от всички страни, тих, постоянен, монотонен животински стон, не можеше да се оприличи като човешки. Разбра откъде идва и къде с ходене, къде с лазене по чакъла тръгна към дясната страна на двора и видя дебел, червен врат, обкръжен от зелената яка на германската полицейска униформа. Вратът и главата бяха мъртви, викът идваше изпод тялото. Моска и лейтенантът се опитаха да разчистят тухлите, но чакълът се свличаше надолу върху мъртвия мъж. Лейтенантът изпълзя обратно през коридора, за да доведе помощ.

И сега от многото коридори и свличащите се разрушени стени спасителите започнаха да изпълват двора. Военни лекари от болниците на базата, все още в розовите си дрехи, войници, германски санитари с носилки и работници, за да изкопаят телата. Моска изпълзя обратно през коридора.

На улицата въздухът беше чист. Коли на бърза помощ бяха паркирали в дълга редица и срещу тях стоеше готова германската пожарна. Работниците вече чистеха входовете към двора, отломъците се товареха в камиони. На тротоара срещу сградата беше сложена маса като команден пост и той видя своя полковник там да чака търпеливо с група младши офицери около него. Моска забеляза с удивление, че те всичките бяха със стоманени каски. Един от офицерите го извика.

— Качвай се и пази канцеларията на нашето разузнаване — каза той и му даде своя кобур. — Ако има друга експлозия, излизай оттам колкото можеш по-бързо.

Моска влезе в сградата през главния вход. Стълбите бяха целите в развалини и той се качваше бавно и предпазливо. Тръгна по коридора с едно око към тавана, като внимаваше да не минава по места, където има опасност от срутване.

Канцеларията на разузнаването беше по средата на коридора и като отвори вратата, видя, че сега беше останала само половин стая, другата част беше рухнала в двора. Нямаше нищо останало за пазене, само един заключен шкаф с документи. Но оттам се разкриваше гледката на драмата, която се разиграваше пред него.

Разположил се удобно на един стол, той издърпа пура от джоба си и я запали. Кракът му настъпи нещо и като погледна, видя с изненада две бутилки бира. Вдигна едната, беше обвита в хоросан и парчета от тухли. Моска отвори бутилката на ключалката на вратата и отново се разположи на стола.

Под него, в двора, сцената беше замряла в наситения с прах въздух, почти като насън. До тялото, което беше видял, германските работници преместваха тухлите бавно и внимателно. Около тях един американски офицер стоеше търпеливо, а розовите панталони и зелената му блуза бяха бели от прах. До него стоеше сержант, държащ кръгъл цилиндър с кръвна плазма в ръцете си. И тази сцена се повтаряше из целия двор, като че ли бе копие от някакъв оригинал. Около тях прахът от натрошения бетон изпълваше въздуха, след това леко се спускаше и боядисваше косите и дрехите им в бяло.

Моска си пиеше бирата и пушеше пурата си. Чу някой да се препъва в коридора и излезе от стаята.

По дългия коридор, който свършваше и изчезваше там, където подът и таванът се срещаха, като се измъкваха от тъмните вътрешни ниши на сградата, се появиха немци — мъже и жени. Те минаха покрай него, без да го видят, слепи и изтощени от шока и ужаса. Последно беше слабо момиче в скиорски панталони каки и вълнена блуза. Тя се препъна и падна. Тъй като никой от другите не се обърна да й помогне, Моска излезе от стаята и я вдигна на крака. Тя щеше да си тръгне, но Моска протегна ръката с бутилката от бира и я спря.

Момичето вдигна глава си и Моска видя, че лицето и вратът й бяха смъртно бледи, а очите й разширени от ужас. Каза на немски през сълзи:

— Моля ви, пуснете меда изляза. Моля ви.

Моска свали ръката си и тя мина покрай него надолу по коридора. Но само след няколко стъпки се строполи до стената.

Той се наведе над нея и видя, че очите й бяха отворени. Като не знаеше какво да прави, допря бутилката сбира до устата й, но тя я бутна.

— Не — каза на немски. — Само съм много уплашена и не мога да ходя.

Той схвана нотка на срам, макар че едва разбираше какво казва. Запали цигара и я сложи между устните й, след това вдигна слабото й тяло и я занесе на един стол в стаята.

Моска отвори другата бутилка бира и този път тя пийна малко. Под тях сцената се раздвижи; Лекарите, наведени над ранените, работеха бързо; хората, които държаха банките с кръвната плазма бяха коленичили върху отломъците. Войници с носилки вървяха бавно по развалините — покрай смачкани трупове, тела, покрити с прах — и излизаха през многото коридори.

Момичето се раздвижи на стола.

— Сега мога да ходя. — Тя тръгна да излиза, но Моска препречи вратата и със своя несръчен немски каза:

— Чакай ме навън. — Момичето поклати глава. — Имаш нужда от питие — шнапс, истински шнапс, топъл. — Тя поклати отново глава. — Няма игрички, — каза той на английски. — Честно, честен кръст. — И на шега сложи бутилката бира на гърдите си. Тя се усмихна и мина покрай него. Той гледаше как тънката й фигура върви бавно, но стабилно надолу по коридора към стълбището, покрито с развалини.

Ето така започна: умрелите, завоевател и враг, изнасяха долу с праха от тухлите, полепнал по клепачите им, и той, Моска, движен от състрадание и странна нежност от нейното крехко тяло и слабо лице. Вечерта в неговата стая слушаха малкото радио, изпиха бутилка ментов ликьор и когато тя се опитваше да си отиде, той я задържаше под един или друг претекст, докато дойде полицейският час и тя трябваше да остане. Не му позволи да я целуне през цялата вечер.

Съблече се под завивката на леглото и той, след като изпуши последната цигара и изпи последната капка ликьор, накрая легна при нея. Тя се обърна към него със страст, която го изненада и очарова. Месеци по-късно сподели, че не е била с мъж близо година. Той се засмя, а тя каза с печална усмивка:

— Ако мъж каже това, всички ще го съжаляват, но на жена се смеят.

Той разбра през тази първа нощ, че тя се е страхувала от него, защото е враг, но тихата музика на радиото, топлият ликьор, хубавите цигари, успокояващи нервите, дебелите сандвичи, които беше купил от офицерския стол — тези луксозни неща, които тя не беше вкусвала дълго време, всичко това заедно с желанието на тялото й я задържа при него. Всъщност беше безлично и това, че го разбра, не развали нещата, може би защото физически те си допаднаха и дългата тъмна нощ премина в чувствени наслади, в сивата утрин преди съмване тя спеше, той пушеше. Моска си казваше: „Трябва да направя тази връзка постоянна“, и мислеше със състрадание, нежност и някакъв срам, че той наказва крехкото й тяло, а срещна неочаквано една напрегната воля.

Когато Хела се събуди по-късно сутринта, тя се изплаши, понеже не си спомни за момент къде е, а после се засрами, че се предаде толкова бързо, толкова просто, и то на врага. Но нейните крака се заплетоха в тези на Моска в тясното легло и усети по цялото си тяло топла чувственост. Тя се повдигна на лакът да види лицето на Моска, като установи отново със срам, че всъщност няма ясна представа за него, не знаеше дори как изглежда.

Устата на врага беше тънка и дори аскетична, лицето — тясно и силно — не се отпусна в съня. Той лежеше сковано, тялото му бе опънато на тясното легло и спеше толкова тихо, едва дишаше, че тя се чудеше дали не се преструва.

Хела стана от леглото колкото можеше по-тихо и се облече. Беше гладна и като видя цигарите на Моска върху масата, взе една и я запали. Имаше много хубав вкус. Гледайки през прозореца и не чувайки никакъв шум от улицата долу, тя установи, че още е рано. Искаше да си отиде, но се надяваше, че ще има консерва с храна и че ще й я предложи, ако се събуди. Мислеше с тъга, срами удоволствие, че тя безспорно си я беше спечелила.

Погледна към леглото и се стресна, като видя, че очите на американеца бяха отворени и той спокойно я изучава. Тя стана, усети глупав срам и протегна ръката си за сбогом. Той се засмя, повдигна се и я привлече в леглото. Каза на шега на английски:

— Ние сме прекалено добри приятели за такова нещо.

Тя не разбра, не знаеше, че се шегува с нея, и се ядоса. Каза на немски:

— Трябва да тръгвам.

Но той не пусна ръката й.

— Цигара? — попита.

Тя запали една за него. Моска седна на леглото да пуши, завивката падна от тялото му и Хела видя белия назъбен белег от слабините до зърната на гърдите му. Попита на немски:

— Войната?

Той се засмя и с пръст към нея каза:

— Ти.

За момент на Хела й се стори, че обвинява лично нея, и обърна главата си, за да не гледа.

Той опита на своя лош немски:

— Гладна ли си?

Хела потвърди. Той скочи от леглото гол. Със скромност, която му се стори смешна, тя гледаше настрана, докато той се обличаше.

Като се приготви за излизане, Моска я целуна нежно и после каза на немски:

— Върни се в леглото.

Тя не даде знак, че го е разбрала, но той знаеше, че е разбрала и поради някаква причина не го направи. Сви рамене и излезе, тичайки надолу по стълбите навън към гаража. Отиде с колата до офицерския стол, взе консерва с кафе и няколко сандвича с пържени яйца. Като се върна в стаята, намери я да стои до прозореца, все още облечена. Той й даде храната и двамата пиха от консервата. Тя протегна един от сандвичите към него, но той поклати глава. След колеблив жест не му го предложи втори път.

— Ще дойдеш ли довечера? — попита Моска на немски.

Поклати глава. Гледаха се без следа от емоция на лицата си. Тя усети, че той няма да я попита пак, че е готов да я изтрие от съзнанието и паметта си, като нощта, прекарана заедно, ще се превърне в абсолютно нищо. И понеже нейната суета беше събудена, а той беше внимателен любовник, тя каза:

— Утре. — И се усмихна. Отпи последна глътка кафе, приближи се да го целуне и излезе.

Разказа му това по-късно. Три месеца, четири ли бяха? Дълго време на безгрижие, физическо удоволствие и удобство. А един ден, като влезе в стаята, я завари в класическа съпружеска поза — кърпеше голям засукан вързоп с чорапи.

— О — каза той на немски, — добрата домакиня.

Хела се усмихна срамежливо и го погледна, като че се опитваше да проникне в мислите му, да види какво впечатление прави тази сцена. Това беше началото от кампанията да му внуши да не я остави, да остане в страната на врага с нея, също враг, и въпреки че той разбра това, то не го обиди.

По-късно при изпитаната фронтална атака, смъртоносното оръжие на бременността, той не изпита презрение, нито състрадание, само раздразнение.

— Махни го — каза. — Ще потърсим добър лекар.

— Не — отвърна тя. — Искам да го родя.

— Аз си отивам вкъщи, нищо не може да ме спре.

— Добре — каза тя. Не го помоли. Тя му беше дала себе си изцяло, във всичко, докато един ден, въпреки че знаеше, че лъже, й каза:

— Ще се върна пак.

Хела го погледна внимателно, знаеше, че я лъже и той видя това. Беше грешка, че излъга.

Защото после той продължаваше да повтаря лъжата, понякога с пиянска разпаленост, толкова пъти, че и двамата накрая повярваха, тя с една вродена упорита вяра, а упоритост не й липсваше за много неща.

Последния ден, като се върна в стаята, откри, че тя вече е приготвила куфара му. Стоеше изправен до прозореца като зелено чучело. Беше обяд и слабата слънчева светлина на октомври изпълваше стаята. Камионът за заминаващите щеше да тръгне след вечеря.

Той се страхуваше от времето, което трябва да прекара с нея, и каза:

— Да излезем на разходка.

Тя поклати глава. Показа себе си и двамата се съблякоха. Той видя слабата изпъкналост от бъдещото бебе. Нямаше желание, но се насили, докато желанието му дойде.

— Искам да си тръгнеш сега — каза той. — Не искам да чакаш камиона.

— Добре. — Хела събра дрехите си накуп и ги сложи в малкия куфар.

Преди да си тръгне, той й даде всичките цигари и германски пари, които имаше, и излязоха от сградата заедно. На улицата й каза „Довиждане“ и я целуна. Видя, че тя не може да говори, защото сълзите й се стичаха надолу по лицето, но тръгна направо по улицата, по „Контрескарп“ до „Амвалд Щрасе“, без да вижда нищо, без да се обръща.

Той я гледа, докато тя изчезна от погледа му, като смяташе, че за последен път я вижда, усети смътно облекчение, че всичко свърши толкова лесно, без шум. И тогава си спомни какво му каза тя преди няколко вечери и беше невъзможно да се съмнява в нейната искреност.

— Не се притеснявай за мен или за бебето. Не се чувствай виновен. Ако не се върнеш, бебето винаги ще ми напомня колко щастливи бяхме заедно.

Той се ядоса на това, което сметна за фалшиво великодушие, но тя продължи:

— Аз ще те чакам поне година, може би две. Но ако не се върнеш, пак ще съм щастлива. Ще намеря друг мъж и ще уредя живота си, такива са хората. Не се страхувам, не се срамувам да имам бебе и да го гледам сама. Разбираш ли, че не се страхувам?

И той разбра. Това, че тя не се страхува от никаква болка, нито скръб, която той може да й причини, или от жестокостта и липсата на нежност, които бяха част от неговата същност, но повече от всичко това, което тя не можеше да разбере сама беше, че той й завижда, че тя не се страхува от себе си, че тя приема жестокостта и грубостта на околния свят и запазва своята вяра в любовта и изпитва повече съжаление към него, отколкото към себе си.

Кафяво-зелената стена се наклони, закри видимостта и като на еднакво ниво се появиха няколко сгради и групи от хора. Самолетът слезе ниско и Моска видя добре очертаното летище, малки сгради, това бяха хангари, и дълга ниска административна сграда, ослепително бяла на слънцето. В далечината се виждаха назъбените очертания на малкото оцелели високи сгради в Бремен. Той усети как колелата докоснаха земята предпазливо, недоверчиво и го обзе нетърпение да излезе от самолета, да чака Хела отвън. В момента, когато се готвеше да напусне самолета, той беше сигурен, че тя го чака.