Марио Пузо
Тъмната арена (4)

4

Като минаваха през Нойщад, после по моста към Бремен, Моска видя една забележителност, която беше запомнил от първото си идване. Това бе църква с камбанария и кула, стените като лице, проядено от болест, тънко парче камък и мазилка поддържаха иглата на кулата. После минаха край масивното полицейско управление, белите петна от експлозия все още личаха върху тъмнозелените стени. Те караха по „Швахойзер Хеер Щрасе“ към другата страна на Бремен, където преди бяха модерните предградия, къщите почти незасегнати, а сега се използваха за разквартируване на окупационните сили.

Моска мислеше за човека до него. Еди Касин не беше романтичен. Доколкото Моска знаеше, беше обратното. Спомняше си, когато бяха войници. Еди беше намерил в града една много млада, много развита белгийка, красива като дрезденска кукла. Беше я настанил в малка стая без прозорци във военния хотел и беше устроил забава. Момичето обслужи тридесетина американски войници в квартирата, без да излиза от стаята три дни. Мъжете играеха карти в преддверието и кухнята, докато чакаха реда си. Момичето беше толкова красиво и добродушно, че те я глезеха, както съпрузи глезят бременните си съпруги. Мъкнеха яйца, бекон и шунка и се редуваха да приготвят закуска за нея. Купуваха пакети храна от стола за обяда и вечерята й. Тя се смееше и шегуваше, както си седеше гола в леглото, и ядеше от подноса. Винаги имаше някой в стаята й по всяко време на деня и тя изглежда, че питаеше истинска привързаност към всеки. Беше различна само за едно нещо. Еди Касин я посещаваше един път дневно за не повече от час. Тя винаги му казваше татенце.

— Тя е просто толкова хубава, че не мога да я запазя само за себе си — беше казал Еди.

Но Моска винаги откриваше нотка на злобно задоволство в гласа му.

Завиха от „Курфюрстен Алее“ към „Мецер Щрасе“ и караха под късната следобедна сянка, хвърляна от дългите редици широки и разлистени дървета. Еди паркира пред една четириетажна нова тухлена сграда, със зелена площ отпред.

— Това е то — каза той — най-хубавата ергенска квартира за американци в Бремен.

Лятното слънце боядиса тухлите в тъмночервено и улицата потъна в дълбока сянка. Моска взе двата куфара и сака и Еди Касин, тръгнал преди него, се приближи. На вратата ги посрещна домакинята германка.

— Това е фрау Майер — каза Еди Касин и сложи ръката си около кръста й. Фрау Майер беше жена около четиридесет, почти платиненоруса блондинка. Имаше разкошна фигура, поддържана от дълги години плуване като учителка в „Бундойчер Медел“. Лицето й имаше приятелски, но хищен израз, подчертан от големи много бели зъби.

Моска кимна и тя каза:

— Много ми е приятно, господин Моска. Еди ми е говорил толкова много за вас.

Изкачиха се по стълбите на третия етаж и фрау Майер отключи вратата на една от стаите и даде ключа на Моска. Стаята беше много голяма. В ъгъла имаше тясно легло, а в другия край огромен бял гардероб. Два големи прозореца пропускаха лъчите на залязващото слънце и началото на дългия летен здрач. В останалата част на стаята нямаше нищо.

Моска сложи двата куфара на пода и Еди седна на леглото. Той се обърна към фрау Майер:

— Извикай Йерген.

Тя каза:

— Ще донеса чаршафи и одеяла.

Чу я как се качва по стълбите.

— Не изглежда много хубаво — каза Моска.

Еди Касин се усмихна:

— Имаме факир в тази къща. Този Йерген. Той оправя всичко.

И докато чакаха, Еди разказа на Моска за хотела. Фрау Майер беше добра домакиня, внимаваше винаги да има топла вода, така че двете прислужнички чистеха идеално (специална уговорка с фрау Майер) и изпираха отлично прането. Самата тя живееше в две удобно мебелирани стаи на тавана.

— Повечето време си прекарвам там — продължи Еди, — но мисля, че спи и с Йерген. Стаята ми е под тази, така че, слава Богу, няма да се следим един друг.

Моска ставаше все по-нетърпелив с настъпването на вечерта, като слушаше Еди да разказва за квартирата, като че беше неин собственик. Йерген беше необходим, каза Еди, за американците на квартира в „Мецер Щрасе“. Той може да оправи водната помпа така, че и хората на последния етаж да могат да се къпят. Правеше кутии за китайски порцелан, който американците изпращаха вкъщи, и ги опаковаше толкова внимателно, че признателните роднини в Америка никога не се оплакваха от счупено. Те образуваха добър тим, Йерген и фрау Майер. Само Еди знаеше, че през деня те внимателно обираха стаите. От една ще вземат къси панталони, от друга чифт чорапи, оттука няколко пешкира или носни кърпи. Американците бяха небрежни и не проверяваха личните си вещи. От стаята на извънредно нехайните може би взимаха пакет или половин пакет цигари. Всичко това се правеше дискретно. Прислужничките, които чистеха стаите, не крадяха поради стриктната дисциплина.

— За Бога — каза Моска, — знаеш, че искам да изляза. Накарай фрицовете да побързат.

Еди отиде до вратата и извика:

— Хей, Майер, по-живо. — И после към Моска: — Може би сега се чукат набързо с Йерген. Тя обича това.

Чу я как слиза по стълбата.

Тя влезе, носеше завивки и чаршафи, след нея влезе Йерген. В ръката му имаше чук, а в устата му няколко пирона. Беше нисък, слаб германец, енергичен, на средна възраст, облечен в работнически комбинезон и американска войнишка риза цвят каки. Излъчваше стабилност и достойнство, които биха внушавали вяра и доверие, ако не беше набръчкана кожата под очите му, която говореше за ум и хитрост.

Той се ръкува с Еди Касин и след това протегна ръка към Моска за поздрав. Моска се здрависа от учтивост. „Окупацията става наистина приятелска“, помисли си той.

— Аз съм момче за всичко тука — каза Йерген. Той изрече тази фраза с привично задоволство. — По всяко време, ако се нуждаете от нещо, само ми се обадете.

— Ще имам нужда от по-голямо легло — поръча Моска, — от малко мебели, едно радио, а за още друго ще си помисля по-нататък.

Йерген откопча джоба на ризата си цвят каки и извади един молив.

— Разбира се — рече той оживено, — мебелират тези стаи доста лошо. Правилници. Но аз помогнах на другите ви приятели. Малко или голямо радио?

— Колко? — попита Моска.

— От пет до десет кашона.

— Пари — каза Моска, — нямам цигари.

— Американски долари или военни книжни пари?

— Пощенски записи.

— Ще ви кажа — изрече Йерген бавно. — Мисля, че тук имате нужда от едно радио, няколко настолни лампи, четири-пет стола, един диван и едно голямо легло. Ще ви намеря всички тези неща, а за цената ще се уговорим после. Ако сега нямате цигари, мога да почакам. Аз съм бизнесмен. Знам кога да дам кредит. И между другото вие сте приятел на господин Касин.

— Чудесно — каза Моска: Той се съблече до кръста и отвори синия сак, за да си вземе сапун и кърпа.

— Ако искате някой да ви изпере дрехите, моля ви, кажете ми. Ще дам нареждане на прислужницата. — Фрау Майер му се усмихна. Тя хареса торса му с белия белег от рана, която предполагаше, че стига до слабините му.

— Колко ще струва? — попита Моска. Той отвори един куфар и извади чисти дрехи.

— Моля ви, никакви пари. Давайте ми по няколко шоколада всяка седмица и ще се погрижа момичетата да са доволни.

— Окей, окей — каза Моска нетърпеливо. А след това към Йерген: — Виж утре нещата да бъдат тук.

След като двамата германци напуснаха, Еди Касин поклати тъжно глава с лека подигравка:

— Времената са се променили, Уолтър. Окупацията е навлязла в нова фаза. Отнасяме се с хора като фрау Майер и Йерген с уважение, ръкуваме се с тях и винаги, ама винаги им предлагаме да запушат една цигара, когато имаме бизнес с тях. Могат да ни правят услуги, Уолтър.

— Майната им — каза Моска. — Къде е тоалетната?

Еди Касин го заведе надолу по коридора. Банята беше огромна, с три мивки, с най-голямата вана, която Моска беше виждал, и тоалетна чиния, до която имаше една малка масичка, покрита със списания и вестници.

— Екстра качество — възхити се Моска. Той започна да се мие и Еди седна на тоалетната чиния, за да му прави компания.

— Ще доведеш тук приятелката си? — попита Еди.

— Ако я намеря и ако тя иска да дойде — отговори Моска.

— Ще излезеш ли да я видиш тази вечер?

Моска се избърса и постави ножче в самобръсначката.

— Да — отговори той и погледна през полуотворения прозорец. Последната дневна светлина изчезваше.

— Ще опитам тази вечер.

Еди стана и се отправи към вратата.

— Ако нищо не излезе, ела при фрау Майер, когато се върнеш, да изпиеш една чашка. — Той потупа Моска. — Ако всичко е добре, тогава ще те видя утре сутрин във въздушната база. — Излезе и тръгна по коридора.

Като остана сам, Моска почувства непреодолимо желание да не продължава с бръсненето, да се върне в стаята си и да си легне или да се качи горе при фрау Майер и да прекара вечерта, като пие с Еди. Изпитваше странно нежелание да напусне тази сграда, да търси и намери Хела, като мислеше за името й, обаче преодоля себе си и довърши бръсненето, а след това се среса. Отиде до прозореца на банята и широко го отвори, улицата беше почти празна. Но долу, при разрушенията, видя една жена в черно, черно петно в бледата светлина, която скубеше тревата тук и там в боклука. Вече беше набрала един доста голям наръч. А по-близо, почти под прозореца му, видя едно четиричленно семейство — мъж, жена и две малки момчета, които строяха стена не повече от един фут висока. Момчетата вадеха от една ръчна количка счупени тухли, които бяха успели да докарат от разрушения град, а мъжът и жената ги чукаха и оглаждаха, за да могат тухлите да паснат в стената. Скелетът на къщата ги обрамчваше и запечатваше в съзнанието на Моска. Последната дневна светлина се изгуби и цялата улица и хората сега бяха просто тъмни маси, които се движеха през по-дълбоката и плътна тъмнина. Моска се върна в стаята си.

Извади едно шише от куфара и пое голяма глътка. Внимателно се облече, като си мислеше: „Тя за пръв път ще ме види без униформа.“ Беше в светлосив костюм, с бяла, отворена риза. Остави всичко, както си беше, в стаята — отворен, но неразопакован куфар, нечистите дрехи на пода, бръснарските му принадлежности, небрежно хвърлени на леглото. Отново пое голяма глътка от шишето, след това изтича по стълбите и излезе в топлата, задушна лятна нощ.

Хвана трамвая и кондукторът го помоли за една цигара, като веднага схвана, че е американец. Моска му даде и след това внимателно се взираше във всички трамваи, които отиваха в обратната посока, като си мислеше, че може би тя вече е напуснала стаята си, за да отиде някъде вечерта. От време на време се стряскаше, като му се струваше, че я е видял, че гърбът или профилът на някое момиче приличат на нейните, но никак не беше сигурен.

Когато слезе от тролея и тръгна по улицата, която си спомняше, не беше сигурен коя е къщата и трябваше да проверява имената по списъка на вратите на всяка сграда. Направи само една грешка, но във втория списък прочете името й. Почука, почака няколко минути и почука отново.

Вратата се отвори и в слабата светлина на коридора позна старата жена, собственицата на къщата. Сивата й коса беше добре сресана на руло, старата черна рокля и износеният шал й придаваха вид на страдание, който имат всички възрастни жени.

— Да — попита тя, — какво искате?

— Фройлайн Хела вкъщи ли е? — Моска се учуди на лекотата на своя немски.

Възрастната жена не го позна и не разбра, че не е германец.

— Моля, влезте — каза тя и той я последва по слабо осветения коридор до стаята. Възрастната жена почука и каза:

— Флойлайн Хела, имате посетител, един мъж.

Най-после той чу нейния глас, тих, но учуден.

— Един мъж? — И след това: — Почакайте един момент, моля.

Моска отвори вратата и влезе в стаята.

Тя седеше с гръб към него и бързо слагаше фуркети в току-що измитата си коса. На масата до нея имаше един хляб. До стената — тясно легло с нощна масичка до него.

Докато я наблюдаваше, Хела приключи с фуркетите и хляба. Тогава се обърна, очите и срещнаха тези на Моска, който стоеше до леглото.

Моска видя бялото скулесто лице, почти като на скелет, тялото й още по-слабо, отколкото той си го спомняше. Ръцете й се отпуснаха и сивият хляб падна върху дървения неравен под. По лицето й нямаше учудване, а за момент на него му се стори, че изразява раздразнение и лека досада. След това се появи израз на мъка и тъга. Той тръгна към нея, а лицето й като че ли се смачка и сви, сълзи потекоха по бръчките й и мокреха ръката му, хванала острата й брадичка. Главата й се наведе и падна върху рамото му.

— Дай ми да те видя — каза Моска, — дай да те погледам. — Той се опита да повдигне лицето й, но тя го държеше опряно на него. — Няма нищо. Исках да те изненадам.

Тя плачеше и на него не му остана нищо друго, освен да чака, като оглеждаше стаята, тясното легло, старомодния гардероб, а на тоалетката, увеличени и в рамка, снимките, които той й беше дал. Светлината от единствената нощна лампа беше бледа, слаба, потискаща, стените и таванът се бяха изкривили под тежестта на развалините над тях.

Хела повдигна лицето си, като едновременно се смееше и плачеше.

— О, ти, ти — каза тя. — Защо не ми писа? Защо не ми съобщи?

— Исках да те изненадам — повтори той. Целуна я нежно и както се беше изцяло облегнала на него, тя каза със слаб, неясен глас:

— Като те видях, помислих, че си мъртъв или че сънувам, или че полудявам, не зная, а аз изглеждам така ужасно, току-що си измих косата.

Тя погледна безформената си, избеляла домашна дреха и после отново вдигна лице към него.

Сега той видя тъмни кръгове около очите й, като че ли пигментът на останалата част от лицето и се беше съсредоточил там в почти черен кръг. Косата й под неговите пръсти беше безжизнена, неподвижна, мокра, тялото й, което се притискаше към неговото, твърдо и ръбато.

Тя се усмихна и той видя дупките в едната страна на устата й. Погали бузата и попита:

— А това?

Хела се смути.

— Бебето. — Отвърна тя. — Изгубих два зъба. — Тя му се усмихна и попита като дете: — Много ли съм грозна?

Моска бавно поклати глава.

— Не — отвърна той, — не. — И след това си спомни: — Ами бебето? Дала ли си го?

— Не — каза тя. — То се роди преждевременно, живя само няколко часа. Напуснах болницата преди един месец.

И после, понеже разбра, че той не повярва, че й няма доверие, отиде при тоалетката и извади някакви документи, вързани с канап. Порови се из тях и му подаде няколко.

— Прочети ги — каза тя. Не беше нито засегната, нито ядосана, понеже знаеше, че в света и времената, в които живееха, трябваха доказателства, защото не съществуваше абсолютно доверие.

Официалните марки и печати на различните инстанции разсеяха съмненията му. Почти със съжаление той прие факта, че тя не беше лъгала.

Хела отиде при гардероба и взе куп дрехи. Вдигна всяка една, малките ризки, блузки, малките панталонки. Някои тъкани и цветове бяха познати на Моска. И тогава той разбра, че понеже нямаше нищо друго, тя е трябвало да прекрои своите рокли, дори своето бельо и да ги ушие така, че да бъдат точни за едно по-малко телце.

— Знаех, че ще бъде момче — каза тя.

И тогава внезапно Моска бе обзет от силен гняв. Яд го беше, че е дала цвета на лицето си, плътта около ханша и раменете си, зъбите си, дрешките, така добре ушити, а не беше получила нищо в замяна. И той знаеше, че това, което го беше върнало тук, беше неговата собствена нужда, а не нейната.

— Това е глупост — каза той, — това е дяволска глупост.

Моска седна на леглото и Хела седна до него. За момент и двамата се почувстваха неловко и гледаха голата маса, единствения стол, грубите стени, подпухналия таван, а след това, като се движеха бавно, като че ли взимаха участие в древен племенен ритуал, като езичници, които циментират връзката си с неясен и жесток бог, без да знаят дали тази церемония ще донесе нещастие или щастие, те легнаха върху тясното легло и се сляха в едно: той най-после със страст, събудена от алкохола, от чувството за вина, от съжаление, а тя — с любов, нежност и абсолютна вяра, че това ще донесе радост на двама им. И тя прие болката във все още незаздравялото си тяло, жестокостта на неговата страст, неговата липса на доверие в нея и в себе си, и във всички неща, тъй като той знае: единствената истина, че от всички човешки същества, които познава, се нуждае само от нея, от нейното доверие, от нейното тяло, от нейната вяра и любов.