Марио Пузо
Тъмната арена (24)

24

Моска даде пари на фрау Сондърс, за да гледа детето, и се върна да живее в хотела на „Мецер Щрасе“. През следващите нощи си лягаше рано, когато веселбите точно започваха, музиката и смеховете се носеха от стаите около и под него. А той спеше при всичкия този шум. Но през нощта, когато всичко притихваше и в хотела настъпваше тишина, той се събуждаше напълно. Поглеждаше часовника си, а той винаги показваше един или два часа. След това лежеше неподвижно, страхуваше се да запали лампата поради потискащата й слаба жълта светлина. Малко преди съмване отново заспиваше дори при шума на хората, които се приготвяха и заминаваха за работа. Всяка вечер се повтаряше същото. Когато се събуждаше, той вдигаше часовника и го държеше до мъничкия кръг от жълта светлина близо до лицето си с надежда, че ще покаже час, близък до сутринта и до деня. И винаги трябваше да изпуши една цигара, да седи облегнат на таблата на леглото и да се приготви за дългите тъмни часове, през които ще будува. Той чуваше шума на тръбите, дишането на двойката в съседната стая, техните сънливи пъшкания и гъргорения и приглушените викове на сомнамбулната им страст, а след това шума на водата в банята. Чуваше слаби скърцания на подовете, като че и те се готвеха да почиват. Понякога се чуваше звукът на далечно радио, говорът на жив човек, стъпки в салона и по улицата долу и приглушеният смях на жени, които излизат от хотела. И когато идваше утрото, Моска заспиваше и се събуждаше на обед при празна къща, стените на стаята му бяха осветени в лимоненожълто от силната слънчева светлина.

През един от тези следобеди, две седмици след погребението, Моска чу стъпки в хола и някой почука на вратата му. Стана от леглото и нахлузи панталоните си. Отиде при вратата, отключи я и отвори.

Пред него стоеше лице, което беше виждал само веднъж, но никога нямаше да забрави. Хони с кепето си от жълта коса, месест нос и големи лунички. Хони се усмихна и попита:

— Може ли да вляза?

Моска му направи място и затвори вратата. Хони постави чантата си на масата и огледа стаята, след това с приятен тон каза на Моска:

— Простете, ако съм ви събудил.

— Току-що ставах — отвърна Моска.

Дребният рус човек каза бавно:

— Съжалявам, много съжалявам, чух за жена ви. — Той се усмихна неопределено.

Моска се обърна и тръгна към леглото.

— Не бяхме венчани — каза Моска.

— А, така ли. — Хони прокара ръка по плешивата предна част на главата си, за да усети приятната коприна на косата по-назад. — Дойдох да ви кажа нещо много важно.

Моска го пресече:

— Нямам цигари.

Хони каза сериозно:

— Зная, че нямате цигари, че не сте войскови домакин, това зная откакто Волфганг се върна в Америка.

Моска му се усмихна:

— Е, тогава?

— Не, вие не ме разбирате — бързо изрече Хони. — Дойдох да ви разкажа за Йерген. Пеницилинът, който ви даде, го купи чрез мен. Аз бях посредникът. — Той млъкна за момент. — Йерген знаеше, че е негоден, той плати само една малка част от обикновената цена на човека, който аз му препоръчах.

Моска трябваше да седне на леглото. Той сложи ръката си на белега, стомахът го заболя. Внезапно ужасно го заболя и главата. Йерген, Йерген, си мислеше той, Йерген, който толкова им беше помагал, правеше Хела щастлива, чиято дъщеря Хела обичаше. Той се усети ужасно унизен от това, че Йерген е могъл да го измами и да му причини такава мъка. Той хвана главата си с две ръце.

Хони отново заговори тихо:

— Разбрах, че сте отказали да участвате с Улф в някаква сделка. Не съм глупав. Това значи, че сте ми спасили живота. Вярвайте, ако знаех, че Йерген има намерение да продаде стоката си на вас, щях да го спра. Научих твърде късно. Йерген беше готов да ме жертва и беше готов да пожертва вашата жена. — Видя, че Моска все още седи на леглото с лице в ръцете си, и затова каза още по-тихо: — Имам добри новини. Йерген е отново в Бремен, на старото място. Вашата хазайка фрау Майер му изпрати съобщение, че всичко е наред, че няма защо да се страхува.

Моска стана от леглото. Каза тихо:

— Не лъжете, нали?

— Не, аз не лъжа — каза Хони. Лицето му стана мъртвобледо и луничките му изглеждаха като мазни петна. — Ако си спомняте нещо отпреди, ще разберете, че не лъжа.

Моска отиде при вратата и я отключи. Усети, че се движи бързо и въпреки че главата го болеше, чувстваше се почти щастлив. От гардероба извади книжка със сини чекове на Американ Експрес, подписа пет. Всеки от по сто долара. Показали на Хони.

— Накарайте Йерген да дойде тука тази вечер и ще бъдат ваши.

Хони се дръпна назад.

— Не, не — извика той. — Не мога да направя това. Какво ви накара да си помислите, че мога да направя това?

Моска протегна сините чекове. Хони се дръпна назад и промърмори:

— Не, не мога да направя това.

Моска видя, че няма да го направи. Взе чантата му от масата и му я подаде.

— Благодаря, че ми казахте — промълви той. Останал сам, застана в средата на стаята. Главата му блъскаше, като че ли голямата вена се пълнеше и изпразваше с всеки гигантски удар на сърцето. Той усети, че леко му прилошава, като че ли дробовете му не можеха да вдишат задушния въздух на стаята. Облече се и излезе от хотела.

На улицата се изненада от топлината на слънцето. Ранната зима, която беше изместила есента, като че ли си замина. Той зави по „Курфюрстен Алее“, към това, което беше неговият дом, като избягваше лелейте сенки на почти голите дървета. Ако не беше главоболието, той се чувстваше по-добре. Помисли си: „Тази вечер ще спя през цялата нощ.“

Вмъкна се в апартамента тихо и застана пред вратата на дневната. Чу скърцането на бебешката количка и когато влезе, видя фрау Сондърс да я бута напред — назад. Тя седеше на кушетката с книга в лявата си ръка, дясната върху кремавата дъска на количката. Седеше изправена и спокойна, с примирена тъга по лицето. Детето спеше в количката. Светлосини вени личаха по челцето му, а по-тънки се виждаха на трепкащите му клепачи.

— Добре ли е? — попита Моска.

Фрау Сондърс поклати утвърдително глава:

— Всичко е наред. — Тя освободи ръцете си от книгата и количката и преплете пръсти.

— Получихте ли колет от мен? — Предишната седмица беше й изпратил един голям кашон с храна.

Тя отново кимна с глава. Изглеждаше много остаряла. Моска видя нещо познато в начина, по който седеше и по който отговаряше.

Не я погледна, когато попита:

— Можете ли да пазите детето завинаги? Ще ви платя, каквото искате.

Главата му, клюмнала, като че ли се изду от болка и той си помисли дали тя няма аспирин.

Фрау Сондърс отново взе книгата си, задържа я затворена. В строгото й лице нямаше следа от хумор, както той я помнеше.

— Хер Моска — обърна се тя към него официално, — ако се съгласите, ще се опитам да осиновя вашият син. Това ще разреши проблема ви.

Говореше много хладно, но внезапно сълзи обляха лицето й. Остави книгата на пода и с ръка се опита да скрие и спре сълзите си. А Моска разбра какво му се беше сторило познато — тя се държеше като майка му, когато я наскърбеше.

Но понеже тя не беше негова майка и не можеше дори да се докосне до него, той отиде при кушетката и постави ръката си на рамото й за момент.

— Какво, какво съм направил? — Гласът му беше спокоен.

Сълзите й спряха, тя ги избърса.

— Не се интересувате от бебето, не сте идвали нито веднъж през всичкото време. Какво щеше да бъде, ако тя знаеше, че ще сте такъв? Колко ужасно, колко ужасно, тя обичаше толкова много и двама ви. Винаги казваше, че сте добър, и когато падна по стълбите, тя протегна ръце към бебето. А сега вие не се интересувате от това дете, което тя така много обичаше. — Спря, за да си поеме дъх, и продължи почти в истерия: — О, вие сте ужасен човек, вие я измамихте, вие не сте добър човек. — Тя се отмести от него и сложи двете си ръце на количката.

Моска отстъпи назад. За да й помогне, той попита:

— Какво смятате, че трябва да направя?

— Знам какво тя би искала. Да заведете детето в Америка, да му създадете спокоен и щастлив живот, за да може да доживее до старост.

Моска отговори просто:

— Не бяхме женени и следователно детето е германче. Ще е нужно много време.

— И тъй — каза тя с надежда, — аз мога да се грижа за него през това време. Ще го направите ли?

— Не мисля, че мога — отговори той. И веднага го обхвана безпокойство и желание да си тръгне. Отново усети главоболието си.

Фрау Сондърс каза със студения си глас:

— Искате ли аз да го осиновя?

Погледна спящото бебе. Нищо не усети. Извади експресните чекове, които беше подписал, и ги остави на масата.

— Не зная какво ще се случи — каза той. Тръгна към вратата.

— Кога ще дойдете да видите отново сина си? — Гласът на фрау Сондърс беше гневен. В лицето й имаше презрение. Моска се върна при нея.

Болката в главата му се превърна в тежко пулсиране и той искаше да си отиде, но погледът й беше такъв, че той не можеше да го понесе.

— Защо не казвате истината, защо не казвате какво имате предвид? — Като не усети, че повишава тон, каза: — мислите, че е моя грешка, мислите, че тя умря, защото аз не направих достатъчно, за да я спася. Кажете ми истината. Затова сте така ядосана, гледате ме, като че ли аз съм животно. Мислите си — този американец уби още една германка. Не се преструвайте, че сте ядосана заради детето, не се преструвайте, не тази лъжа. Знам какво мислите.

За пръв път фрау Сондърс го погледна внимателно право в очите. Изглеждаше много зле, кожата му бе пожълтяла, а очите му бяха много черни, имаше червени гневни петна по устата.

— Не, не — каза тя. — Никога не съм си мислила толкова лошо нещо. — И като каза тези думи, разбра, че за първи път той говори истината.

Моска вече се окопити. Тихо каза:

— Ще ви докажа, че не е вярно. — Обърна се и излезе. Чу го да тича надолу по стълбите.

Вече на улицата той запали една цигара и погледна към небето, покрито с облаци, а после към „Курфюрстен Алее“. Почти беше си изпушил цигарата, когато тръгна отново към хотела на „Мецер Щрасе“. Болката от главата се премести в очите му и вените на врата. Погледна часовника си. Беше само три часа. Имаше още много време да чака, преди да направи нещо за Йерген.