Марио Пузо
Тъмната арена (18)

18

Моска седеше под сянката на голяма бяло боядисана къща, която беше реквизирана за извънградски клуб. Пред него се простираше стрелбището със сините си и червени кръгове на мишените, до него Хела седеше на едно ниско удобно столче. На широката поляна бяха насядали войници с жените си и детски колички.

Над всичко цареше спокойствието на късния неделен следобед. Нощта започваше да пада малко по-бързо от обикновено, мислеше си Моска, приближаваше есента, тази година идваше по-рано. По зелената морава имаше разпръснати кафяви петна, а също и червеникави нюанси по листата на големите брястове около игрището за голф.

Той видя Еди Касин да се приближава до тях, като заобикаляше стрелците. Еди седна на тревата, потупа крака на Хела и каза:

— Здравей, бейби — Хела му се усмихна и продължи да чете „Старс енд Страйпс“, като мълчаливо произнасяше думите с устните си.

— Получих писмо от жена ми — каза Еди Касин. — Тя няма да дойде. Последната дума — каза, като сви деликатната си уста. — Ще се жени за шефа си. Казвах ти, че се такова с него, Уолтър. Тогава нищо не знаех. Просто чиста интуиция. Какво ще кажеш за интуицията, Уолтър?

Моска виждаше, че Еди е на път да се напие славно.

— Какво, по дяволите, Еди, ти не си човек за семейство.

— Бих могъл да стана — отговори Еди Касин. — Може да опитам… — Той посочи кремавата количка, така красива върху зеления килим на тревата, синьото вълнено одеяло се подаваше от нея. — И ти не си човек за семейство, но се опитваш.

Моска се засмя.

— Уча се — каза той.

Седяха мълчаливо известно време.

— Какво ще кажеш да дойдеш в Ратскелера довечера? — попита Еди.

— Не — отвърна Моска. — Имаме храна вкъщи. Защо не дойдеш ти?

— Трябва да тръгвам. — Еди стана. — Не мога да стоя у вас цяла нощ.

Той се отдалечи, като се движеше между стрелците и мишените.

Моска се изтегна върху крака на Хела, вдигна лице към слабите лъчи на отминаващия ден. Беше забравил да пита Еди за документите за женитба. Трябваше вече да дойдат.

Мислеше как ще се върне вкъщи, как ще влезе в къщата на майка си с жена и дете. Глория се беше омъжила (той се усмихна при тази мисъл), така че нямаше какво да се тревожи за това. Но щеше да е странно да се върне завинаги, въпреки че сега беше по-лесно отпреди.

Като наблюдаваше стрелците и полета на изхвърлените стрели, спомни си за един по-възрастен войник в една ферма зад огнените линии; къщата се използваше за прожектиране на филми за войскови части, които бяха в резерва. Дърва за огрев, натрупани високо, служеха за сядане и този стар войник, може да е бил на четиридесет години, мислеше Моска, държеше едно от трите френски дечица, момче на шест години, между коленете си и внимателно решеше неговата чорлава коса, като правеше път отстрани и завършваше с една лимба отпред. След това среса и другите две деца, едното момиче, а другото момче, като по ред ги държеше между коленете си, решеше ги нежно и умело, караше ги да се обърнат, за да направи правилен път. Когато свърши, старият войник даде на всяко по един шоколад, взе пушката от стената и я постави между коленете си.

Сега — седнал на зелената трева, изпълнена с бебешки колички, той се насили да си спомни цветнокожия войник, който хвърляше големи консервни кутии с ананас от камиона си. Караше бързо покрай уморените войници, които вървяха по брега към рева на тежките оръдия като напомняне да са готови, както звукът на църковните камбани събужда душата да бъде готова. На края на улицата един танк беше покрит с новоизпрани дрехи, които бяха проснати да се сушат на лунната светлина.

Ударът на лъковете и полетът на стрелите изглежда, събудиха и размърдаха хладния вечерен ветрец. Хела вдигна поглед от книгата й Моска се изправи на крака.

— Искаш ли нещо, преди да си тръгнем? — попита я той.

— Не — отвърна Хела, — толкова много ядох. А и зъбът започва да ме боли пак.

Моска видя една малка синя подутина на венеца й.

— Ще кажа на Еди да те заведе при зъболекаря на въздушната база.

Те си събраха нещата от стола и тревата и ги натрупаха в количката. Бебето все още спеше. Излязоха от моравата и отидоха при трамвайната спирка. Когато трамваят пристигна, Моска протегна дългите си ръце и вдигна малката количка в задната платформа.

Бебето започна да плаче и Хела го взе на ръце. Кондукторът почака за билетите и Моска каза на немски:

— Ние сме американци. — Кондукторът изгледа Моска от горе на долу, но не реагира.

След няколко спирки две момичета от женския армейски корпус се качиха. Едната забеляза детето в ръцете на Хела и каза на другата:

— Нали е много сладко това германско бебе?

Другото момиче се наведе да го види, повтори няколко пъти на висок глас:

— О, какво хубаво бебе. — И като погледна Хела, каза: — Шьон, шьон.

Хела се усмихна на Моска. Едното момиче извади шоколад от чантата си и когато стигнаха спирката, бързо го сложи върху бебето. Преди Хела да протестира, и двете бяха слезли от трамвая и бързо се отдалечиха.

Отначало Моска се забавляваше, но сега беше ядосан. Взе шоколада и го хвърли на улицата.

Когато слязоха от трамвая и вървяха към къщи, Хела каза:

— Не се разстройвай, че ни взеха за германци.

Но не беше само от това. Той се беше уплашил, като че ли наистина бяха германци и трябваше да приемат благодеяния и търпят унижения като победените.

— Скоро ще си отидем оттук — каза той. — Ще кажа на Еди да ускори работата с документите. — За първи път усети, че трябва да бърза.

Еди Касин напусна извънградския клуб без никаква представа къде да отиде. Видът на Моска, седнал на тревата, главата му на коленете на Хела, едната ръка върху колелото на кремавата количка — тази картина беше мъчителна за него. Той хвана един трамвай и си помисли: „Ще отида при горилата.“ Това го развесели достатъчно, за да гледа момичетата, които отиваха в центъра на града. Тръгна към реката, пресече моста над Везер и хвана друг трамвай, който продължаваше до Нойщат. Слезе на последната спирка, преди трамваят да отиде до въздушната база.

Тук редицата от къщи беше невредима. Влезе в една от тях, качи се на третия етаж, почука. Чу гласа на Елфрида:

— Един момент.

След това вратата се отвори.

Еди Касин винаги се стряскаше, когато я видеше. Меката фигура, пълна, но не по-пълна, отколкото изглеждаше, хубавите глезени и бедра, а след това чудовищната глава със странни виолетови очи, зачервени като на заек.

Еди Касин влезе и седна на канапето до стената.

— Дай ми нещо да пия, бейби — каза. — Той имаше алкохол в резерва тук, чувстваше се сигурен. Знаеше, че Елфрида никога не пипаше алкохола в негово отсъствие. Като смесваше питието, той наблюдаваше движенията на главата й. Беше твърде голяма за тялото й, а косата беше като купчина желязна тел. Кожата й беше като на кокошка, с жълт, мазен отблясък и огромни пори. Носът й — като че ли смачкан от злобни удари, а устните й, ако не ги червеше, което тя винаги правеше, когато Еди идваше, бяха две издутини с цвят на телешко месо. Имаше голяма отпусната брада и челюст. Но както се движеше около стаята и му говореше, гласът й беше нежен и музикален и някъде в него се прокрадваше звънът на отдавна минала младост. Тя говореше много добре английски, имаше дарба за езици и се препитаваше като преводачка. Понякога преподаваше уроци по немски на Еди.

Еди се чувстваше удобно и сигурно тук. Тя винаги запалваше свещи в стаята, а Еди си мислеше, като се смееше, че вероятно бяха използвани и за друго. На едната стена имаше легло, а до него бюро с портрета на мъжа й, красив човек, чиито неравни зъби се показваха в една добродушна усмивка.

— Не те очаквах тази вечер — каза Елфрида. Тя му подаде питие и седна далеч от него на канапето. Знаеше, че ако му даде някакъв знак на обич или желание, той ще си отиде, но ако чака, докато си пийне достатъчно, той ще изгаси свещите и ще я довлече на леглото, а тогава тя знаеше, че трябва да се преструва, че не желае.

Еди се изтегна на кушетката, като пиеше и гледаше портрета. Мъртвият съпруг беше паднал при Сталинград и Елфрида му беше казвала, облича черните си вдовишки дрехи през траурния ден, определен за германците, които са загинали там.

— Все пак аз мисля, че е бил хомо — каза Еди Касин. — Как е станало, че се е оженил за тебе? — Той наблюдаваше вълнението и отчаянието й, които той винаги й причиняваше, когато беше в лошо настроение.

— Кажи ми, правил ли е някога любов с тебе? — попита Еди Касин.

— Да — отговори Елфрида тихо.

— Колко често?

Тя не отговори.

— Веднъж седмично?

— Повече.

— Е, може би не е бил напълно хомо. Но ще ти кажа едно нещо, той не ти е бил верен.

— Не — каза тя и той забеляза със задоволство, че плаче.

Еди стана.

— Ако се държиш така и дори не ми говориш, по-добре да си отида. — Тя знаеше, че той играе, но също така знаеше какъв трябва да бъде нейният отговор. Падна на колене и обгърна краката му.

— Моля ти се, Еди, не си отивай. Моля те, не си отивай.

— Кажи, че твоят мъж е бил хомо, кажи ми истината.

— Не — каза тя, като се изправи на краката си и плачеше от яд. — Недей да казваш тази дума пак. Той беше поет.

Еди взе друга чаша и изрече сериозно:

— Видя ли? Знаех си през цялото време. Всички поети са хомо. — Той й се ухили.

Тя плачеше истерично сега, с гняв и мъка.

— Можеш да си отидеш — извика. — Иди си, чудовище, мръсно, гнусно чудовище. — А когато той се засили, удари я по лицето и я довлече в леглото, тя разбра, че е попаднала в клопка, че той нарочно я е ядосал, за да се възбуди той самият. Когато се хвърли върху нея, тя се опита да не отговори, но потъна под неговия бяс и както винаги, се отдаде на своя. Но тази вечер беше по-лошо откогато и да било. Те потънаха в леглото и в страстта си. Той я накара да пие дълго от шишето с уиски и я унижаваше по всякакъв начин. Караше я да пълзи по ръце и колене и да моли с отворена уста. Накара я да галопира из стаята в тъмнината, като изменяше темпото по негова заповед. Накрая се съжали над нея и каза:

— Хоа! — И тя спря. След това й позволи да легне в леглото и да остане в обятията му.

— Сега кажи, че съпругът ти е бил хомо. — Той се приготви да я изблъска от леглото.

С детинско пиянство тя повтори след него: „моят съпруг беше хомо.“ След това млъкна и легна по гръб. Накара я да седне, за да може да види сянката на гърдите й. Като футболни топки, почти като футболни топки. Еди се чудеше. Когато беше облечена, тя изглеждаше обикновена. Той беше изпитал огромно удоволствие, когато за пръв път откри това съкровище.

— Повръща ми се, Еди — каза тя. — Трябва да отида в банята.

Той й помогна и я сложи гола на тоалетната чиния. След това си направи едно питие и отново легна на леглото.

Горката Елфрида, мислеше Еди Касин, горката Елфрида. Ще направи всичко за една твърда пръчка. Когато я зърна за пръв път в трамвая, той беше разбрал всичко за нея от бързия поглед, който тя му хвърли. Сега, задоволен, изпразнен от страст и омраза, той се чудеше на своята жестокост към нея, без да съжалява, и упоритото му желание да съсипе спомена за съпруга й. А какъв човек е бил, за да се ожени за жена с такава глава? От това, което Елфрида му беше разправяла в началото, човекът е бил просто луд по нея, а с такова тяло могат да се простят много други неща. Но не и тази глава, помисли си Еди.

Той си направи още една напитка и се върна в леглото. И тъй, тя е имала щастието да срещне единствения човек в света, който да се ожени за нея, единствения човек, който е имал очи да види душата й под маската, която природата й беше дала. А той съсипваше този спомен.

Чуваше Елфрида да повръща в банята. Съжаляваше, като знаеше, че я е тероризирал, за да заглуши собствената си ярост. Сега, окончателно, безвъзвратно, последните корени на живота му бяха изтръгнати. Не можеше да упрекне жена си. Никога не е могъл да скрие отвращението си, когато е повръщала. А и като бременна беше грозна, винаги повръщаше, както Елфрида сега.

Еди изпи още една чаша. Главата му се замая, но продължаваше да мисли за жена си, като че ли стоеше до него разкрачена. И в съзнанието му се появи споменът за старата кутия за лед и как майка му всеки ден слизаше в мазето на въглищаря и донасяше една тежка дървена кофа, пълна с парчета лед и след това слагаше големия празен леген под кутията, където падаше водата, когато ледът се топеше. Спомняше си, че когато изпразваше големия леген всяка сутрин, в мръсната вода плуваха парчета изгнила храна, парчета от вестници, мокра сплъстена мръсотия и мъртви хлебарки — десет, понякога тридесет плуваха на твърдите си кафяви гърбове, тънките им крака във водата изглеждаха като безброй ивици разводнена кръв. Сега в съзнанието му жена му стоеше разкрачена, а сивият емайлиран леген на земята беше между глезените й. От тялото й падаха изгнили парчета храна сплъстена мръсотия и мъртви кафяви хлебарки.

Той стана и извика:

— Елфрида.

Не последва отговор. Отиде в банята и я видя просната на пода, тежката й гръд на плочника. Той я вдигна и я занесе на леглото, усети, че плаче тихо, слабо. Внезапно му се стори, че е далеч и че наблюдава нея и себе си. Можеше да види собственото си лице, отразено в свещите и лятната нощ, и велик ужас премина по цялото му тяло. В съзнанието си извика: Господи, помогни ми. Моля ти се, помогни ми. Той я целуна по лицето, по голямата уста и носа, и жълтата кожа.

— Спри да плачеш — каза той. — Моля те, престани да плачеш. Твоят мъж е бил чудесен човек, той не е бил хомо. Просто те дразнех.

И в корумпираното му съзнание, в опустошената му същност изплува бледият спомен за доверчивото и невинно момче, което потъваше в приказния свят. Гласът четеше „Загубена, загубена в гората.“ Жалко за загубената принцеса. И в замъгленото му съзнанието се появи образът на девствената девойка с корона и воал от бяла дантела, с деликатни черти на ангел, тънко телце на неразвито момиче, без женствената закръгленост на бедрата и гърдите, която да нарушава чистотата на фигурата й. И тогава (в училище ли беше или в спалнята у дома?), като гледаше през прозореца със замъглени от сълзи очи, виждаше каменната гора и плачеше без глас, а молещият шепот зад него тихо казваше: „Съжалете изгубената красавица“. Много пъти — до безкрай.

Тази нощ Хела и Моска оставиха бебето с фрау Сондърс и отидоха на „Мецер Щрасе“, където Моска все още държеше своя стая. Той носеше синята спортна торба с кърпи и чисто бельо.

И двамата бяха запотени и прашни и мечтаеха за една хубава баня. Нямаше бойлер в дома на фрау Сондърс.

Пред къщата стоеше фрау Майер. Беше в бели панталони и бяла блуза, подарък от Еди Касин. Пушеше американска цигара и изглеждаше учудващо добре.

— Здравейте, вие двамата — каза тя. — Не сте идвали доста отдавна.

— Не ми казвай, че си самотна — каза Моска.

Фрау Майер се засмя, острите й зъби се показаха в устата й.

— Не, никога не съм самотна. Не при тази къща, пълна с мъже.

Хела я попита:

— Фрау Майер, знаете ли дали Лео се е върнал от Хамбург?

Фрау Майер ги погледна учудено:

— Ами той се върна в петък. Не е ли идвал да ви види?

— Не — каза Моска — и аз не съм го виждал да се храни в Ратскелера или в клуба.

Самодоволният вид на фрау Майер се появи отново на лицето й.

— Той си е в стаята с чудесна синина на окото. Закачих го за това, но той се ядоса и го оставих.

— Дано не е болен — каза Хела.

Те се качиха горе и почукаха на вратата на Лео. Моска заудря по-силно, но никой не отговори. Натисна вратата. Беше заключена.

— Старата Майер е пропуснала нещо — каза Моска. — Сигурно е излязъл.

Влязоха в стаята на Моска, той се съблече и отиде в банята на края на хола. Накисна се във ваната, докато изпуши една цигара, след това бързо се изми. Когато се върна в стаята, Хела си почиваше в леглото, като подпираше едната си буза с ръка.

— Какво има? — попита Моска.

— Боли ме зъбът — отговори Хела. — Доста шоколад и сладолед изядох днес.

— Ще те заведа на зъболекар утре.

— Не, ще мине. Болял ме е и преди.

Тя се съблече, наметна влажната хавлия и отиде към банята.

Моска връзваше обувките си, когато чу някой да се движи в стаята на Лео. За момент помисли, че е германската слугиня, която тършува, и извика силно:

— Лео? — Почака, след това чу Лео да казва през стената:

— Аз съм.

Моска излезе от стаята си. Лео беше отключил вратата. Когато влезе, той вече се отдалечаваше от него към леглото си.

— Защо не прескочи до нас? — попита Моска.

Лео се качи на леглото и когато се обърна да легне по гръб, Моска видя лицето му. Имаше тъмносиньо петно под едното око и цицина на челото. Лицето му беше подуто.

Моска го изгледа за момент, след това отиде до масата и седна. Запали една пура. Имаше добра представа за това, което се беше случило — беше видял заглавията в „Старс енд Страйпс“ снощи. Тогава това не стигна до съзнанието му поради изпитата бира.

Имаше снимка на кораб, който влиза в пристанището в Хамбург. Корабът беше почернял от хора. Под снимката беше написано как този кораб се опитал да отпътува за Палестина с бивши затворници от концентрационни лагери на борда. Британците го бяха хванали и докарали в Хамбург. Хората на борда отказали да слязат и били насилени от въоръжени войници.

Моска тихо попита:

— Видял си това в Хамбург, така ли?

Лео кимна. Моска помисли малко, като пушеше и свързваше някои неща — Лео не беше дошъл да ги види, не беше отговорил на тяхното почукване на вратата.

— Искаш ли да се махам? — попита той Лео.

Лео поклати глава.

— Не. Постой малко.

— Кой те удари, томитата ли?

Лео потвърди:

— Опитах се да им попреча да не бият един човек, когото бяха измъкнали от кораба. И получих това. — Той показа лицето си. Моска забеляза, че тика го нямаше, като че ли мускулите бяха парализирани от удара.

— Как стана?

Лео избягна прекия отговор.

— Не си ли чел вестника?

Моска направи жест на нетърпение.

— Какво се случи?

Лео седна на леглото, без да говори, и внезапно сълзи потекоха по лицето му. Тикът дръпна едната страна на лицето нагоре и надолу и той сложи ръката си, за да успокои мускула. Избухна:

— Баща ми не беше прав. Баща ми не беше прав.

Моска не каза нищо, а след няколко минути Лео махна ръката си от бузата. Тикът беше престанал. Лео продължи:

— Видях, че бият човека, когото бяха влачили надолу по стълбата. Казах: „Недейте!“ Наистина бях учуден и само отстраних един от тях. Другият каза: „Добре, ти, еврейско копеле, на ти и на тебе.“ — Лео имитираше произношението на войника отлично. — Когато бях на земята, видях германците докери да ми се смеят, да се смеят на всички ни. Тогава си помислих за баща ми. Не мислех, че е сбъркал. Просто си помислих за него. Какво щеше да бъде, ако можеше да види сина си в това положение? Какво би помислил тогава?

Моска каза бавно:

— Казвам ти, че това тук не е за живеене. Виж, ще се върна в Щатите, когато пристигнат документите ми за женитба. Носи се слух, че въздушната база ще се закрие, така че ще остана без работа и така, и така. Защо не дойдеше нас?

Лео хвана главата си с две ръце. Предложението не го трогна, нямаше желание да приеме, не събуди обич към Моска, нито усещане за сходство.

— Евреите напълно сигурни ли са в Америка? — попита с горчивина Лео.

— Така ми се струва — отговори Моска.

— Така ли мислиш?

— Нищо няма сигурно.

Лео нищо не каза. Мислеше за английските войници и техните груби вълнени униформи, същите хора, които плакаха, когато освободиха него и съзатворниците му, сваляха си дрехите, изпразваха камионите си с храна и той беше повярвал на баща си, че хората са добри, че човек лесно се поддава на състрадание и повече обича, отколкото мрази.

— Не — каза той на Моска. — Не мога да отида с вас. Уредил съм да отида в Палестина. Заминавам след няколко седмици. — И като смяташе, че дължи някакво обяснение на Моска, добави: — Не се чувствам сигурен вече никъде, освен при собствения си народ.

И като каза това, усети, че обвинява Моска, че обичта на Моска към него беше лична, че Моска във време на опасност ще го защити него, Лео, но няма да защити някой евреин, когото не познава. А тази обич не беше достатъчна, никога нямаше да му даде истинска сигурност. Той никога нямаше да се чувства сигурен, дори в Америка, независимо от това какъв материален успех ще постигне. В съзнанието му винаги ще има страх, че всяка сигурност може да бъде разрушена по такъв начин, че няма да може да се бори срещу това или да го контролира и че всеки приятел като Моска няма да се бори срещу тази сила. Лицето на освободителя и на мъчителя е едно и също, слято, приятел и враг, само враг. Той си спомни едно момиче, с което живя малко след като излезе от Бухенвалд, едно слабо весело германче с ликуваща усмивка. Той беше отишъл на село и се върна с една гъска й няколко пилета. И когато й каза колко евтино ги беше купил, тя го погледна ехидно:

— Значи си добър бизнесмен.

А сега разбира или си наложи да разбере каква е била мисълта й, скрита зад думите, той усети само някакво огорчение от нея и другите. Тя беше нежна и обичлива, държеше за него, отнесла се бе към него с внимание и честно, освен този единствен път. И все пак тя и много други като нея бяха жигосали сините цифри на ръката му, които ще носи до гроба. А къде може да избяга от тези хора? Не в Америка, положително не в Германия. Къде може да отиде?

Татко, татко, викаше мислено той, ти не ми каза, че всяко човешко същество носи в себе си своя бодлива тел, своите пещи, своите инструменти за мъчения, където и да отива; не си ме научил да мразя, да разрушавам и сега, когато съм унизен, когато ми се присмиват, чувствам само срам, а не дори ярост, като че ли заслужавам всеки удар, всяка обида, а сега къде мога да отида? В Палестина ще намеря бодлива тел, така както ти си я намерил на небето или в ада.

И след това съвсем просто, ясно, като че ли наистина го е знаел тайно от дълго време, той си помисли: татко, ти също беше враг.

Нямаше за какво повече да мисли. Той видя Моска все така да мълчи, да пуши своята пура.

— Мисля, че след две седмици заминавам за Палестина, но ще напусна Бремен след пет дни.

Моска каза бавно:

— Сигурно си прав. Ела у дома, преди да си заминеш.

— Не — отговори Лео. — Не искам да виждам никого.

Моска разбра. Стана и подаде ръка.

— Окей, Лео, късмет.

Стиснаха си ръцете. Чуха как Хела отвори вратата на другата стая.

— Не искам да я видя — каза Лео.

— Окей — отвърна Моска и излезе.

Хела започна да се облича.

— Къде беше? — попита тя.

— При Лео, върнал се е.

— Добре, покани го да дойде.

Моска помисли малко.

— Не иска да вижда никого точно сега. Направил е малка катастрофа и е наранил лицето си. Предполагам, че не иска ти да го видиш.

— Това е глупаво — каза Хела. Когато се облече, излезе от стаята и почука на вратата на Лео. Моска остана в стаята си, като си почиваше на леглото. Чу Лео да отваря вратата на Хела и се вслуша — гласовете им бяха едно неясно мърморене. Не искаше да отиде там, не можеше нищо да направи.

Моска заспа и когато се събуди, разбра, че е много късно. В стаята цареше мрак.

Той чу Хела и Лео все още да говорят в другата стая. Почака пет минути и после извика:

— Ей, какво ще кажете да се нахраним, преди Червеният кръст да е затворил?

Гласовете млъкнаха и след това продължиха пак. После вратата на Лео се отвори и след миг Хела влезе в стаята и запали лампата.

— Готова съм — каза тя, — да тръгваме.

Видя, че хапеше устните си, за да не заплаче. Моска взе синята спортна торба, в нея напъха мокрите кърпи и мръсното бельо. Слязоха по стълбите и излязоха от зданието. Фрау Майер продължаваше да стои там.

— Видяхте ли се е вашия приятел? — попита тя. Имаше леко покровителствена и забавна нотка в гласа й.

— Да — отвърна рязко Хела.

По пътя Моска попита:

— Какво, по дяволите, говорихте толкова дълго?

Тя мълча известно време.

— За времето, когато бяхме деца. Той е израсъл в града, а аз израснах на земята, но много еднакви неща сме преживели и двамата. Когато бяхме деца, беше хубаво да се живее в Германия.

— Всички напускат — каза Моска. — Първо Мидълтънови, сега Лео, а много скоро и Улф. Оставаме само ние и Еди. Ще трябва да ви държа под око, теб и Еди.

Хела го погледна, без да се усмихне. Лицето й беше уморено, очите много бледосиви. Издутината се беше разпростряла по дължината на челюстта.

— Сега искам да си отидем колкото може по-скоро — заяви тя. — Не обичам Еди, не обичам, когато си с него. Знам, че е добър приятел, помага ни. Но се страхувам от него. Не за мен, а за теб.

— Не се тревожи — каза Моска. — Нашите документи за женитба ще пристигнат тук скоро. Ще напуснем Германия през октомври.

Когато бяха почти у дома, Хела каза уморено:

— Уолтър, мислиш ли, че светът ще стане по-добър за безпомощните хора?

— Не знам — отговори той, — но не се тревожи, ние не сме безпомощни.

След това, за да я зарадва, каза:

— Писах на майка ми за всичко. Тя наистина се радва, особено, че се връщам вкъщи. Надява се, че съм си избрал добро момиче.

Те се усмихнаха един на друг.

— Мисля, че съм добра — каза Хела с малко тъга. — Чудя се за майка ми и баща ми, какво ли щяха да си помислят за мен, ако бяха живи? Нямаше да се радват. — Тя млъкна за момент. — Страхувам се, че нямаше да ме смятат за добро момиче.

— Стараем се, бейби, стараем се като дяволи. Светът е различен.

Влязоха в малката пътечка, която водеше до тяхната къща, следвайки поток лунна светлина до вратата. През каменните стени на къщата чуха бебето да плаче, не отчаяно, а с протест. Хела се усмихна на Моска.

— Малък разбойник — каза тя и се затича нагоре по стълбата преди него.