Марио Пузо
Тъмната арена (16)

16

Моска чу Инге да го вика на телефона от външната канцелария. Той влезе, вдигна слушалката и каза ало. Женски глас отговори на немски:

— Хер Моска, тук е фрау Сондърс. Закараха жена ви в болницата преди един час. Мисля, че е бебето.

Моска погледна Инге и Еди, като че ли можеха да чуят гласа по телефона. И двамата бяха заети, наведени над бюрата си.

— Но това е две седмици по-рано — каза Моска и видя, че Еди вдигна глава, а Инге се обърна и го погледна.

— Мисля, че е бебето — повтаряше фрау Сондърс. — Имаше болки тази сутрин, след като си отидохте. Позвъних в болницата и те изпратиха линейка.

— Окей — каза Моска. — Веднага тръгвам.

— Ще ми телефонирате ли, когато разберете? — попита фрау Сондърс.

— Да — отговори Моска и след това, преди да затвори телефона, чу, че фрау Сондърс каза:

— Поръча ми да ви предам да не се тревожите.

Еди Касин вдигна вежди, когато Моска му съобщи новината. Еди взе телефона и поръча кола от гаража. Когато джипът пристигна, Еди каза:

— Ще се срещнем в Ратскелера за вечеря, ако можеш. Звънни, ако има нещо.

— Може да не е бебето — каза Моска.

— Тя ще е окей — успокои го Еди. — Бебето е, разбира се. Понякога идват рано, понякога късно. Минал съм по този път. — Той протегна ръка, за да стисне ръката на Моска, и каза: — На добър час.

По пътя за града Моска стана загрижен и разтревожен. Неочаквана вълна от страх го заля толкова силно, че беше сигурен, че тя е болна, и каза на шофьора:

— По-бързо.

Шофьорът отговори:

— Има си правилници.

Моска подхвърли недопушения пакет цигари в скута на германеца. Джипът хукна напред.

Градската болница се състоеше от няколко тухлени сгради, разпръснати върху огромна площ. Имаше пътеки с дървета от двете страни и зелени поляни, всичко това обградено от желязна ограда, покрита с бръшлян, за да скрие острите шипове. На разстояние една от друга имаше железни врати. Обаче главният вход за посетители беше огромен, през него минаваха коли и пешеходци. Джипът мина през този вход, като се движеше бавно между групи германци, мъже и жени.

— Виж къде е родилното — каза Моска.

Джипът спря. Шофьорът се наведе и попита минаващата сестра, след това подкара. Моска се облегна назад и се опита да се отпусне, докато бавно се движеха из района на болницата.

Сега се намери в един германски свят. Тук нямаше униформи, никакви военни коли, освен неговата. Хората наоколо бяха все врагове — техните дрехи, говорът им, начинът по който ходеха, цялата атмосфера. Както караха, той виждаше от време на време железните шипове, които обгръщаха този свят. Родилното отделение беше близо до оградата.

Моска влезе и намери една малка канцелария с възрастна медицинска сестра. На стената се бяха облегнали двама мъже, които носеха американски военни работни дрехи, но на главите си имаха кепета на вермахта. Бяха шофьори на линейка.

— Интересувам се за Хела Брода, постъпила е тази сутрин — каза Моска.

Сестрата погледна дневника на бюрото. За момент Моска се уплаши, че ще каже не и неговите страхове ще се оправдаят. Тя вдигна глава и се усмихна:

— Да — каза. — Почакайте, ще се обадя горе.

Като говореше по телефона, един от шофьорите съобщи на Моска:

— Ние я докарахме тук. — И двамата му се усмихнаха. Той отвърна също с усмивка и видя, че те се надяват да получат цигари за награда. Бръкна в джоба си, беше дал последния пакет на шофьора. Сви рамене и почака сестрата да свърши.

Тя затвори.

— Имате си момченце.

Моска каза нетърпеливо:

— Жена ми добре ли е? — След това се смути заради думата жена.

— Да, разбира се — отговори сестрата. — Ако искате, може да почакате и да я видите след един час. Сега спи.

— Ще почакам — отвърна Моска. Той излезе навън и седна на една дървена пейка.

Усещаше аромата на цветята от близката градина — горяща сладост, смесена с червеникавата светлина на силното обедно слънце. Облечени в бяло сестри и лекари минаваха напред и назад, пресичаха зелени площи и влизаха в кървавочервените здания, наредени в квадрат. Въздухът жужеше от насекоми и новоизлюпени птички. Обзе го чувство за абсолютен мир, тихо отдаване, като че ли желязната ограда беше бариера срещу шума, развалините и праха на града от другата страна.

Двамата шофьори излязоха и седнаха до него. Копелета такива, никога не се отчайват, помисли си Моска. Самият той умираше за една цигара. Обърна се към единия и попита:

— Имате ли цигара?

Те се стреснаха, този до него остана с отворена уста. Моска се ухили:

— Нямам никакви у мен. Ще оставя няколко пакета за двама ви, като дойда пак.

Този до него извади един тъмно оцветен пакет германски цигари и го подаде на Моска, като каза:

— Ако наистина искате да вземете една от тези?

Моска запали и се задави отначало. Двамата шофьори избухнаха в смях и единият каза:

— Трябва човек да свикне.

Но след това цигарата се хареса на Моска. Той се облегна на пейката и следобедното слънце грееше в лицето му. Почувства се уморен.

— Как беше тя, когато я доведохте? — Той говореше със затворени очи.

— Чудесно, както всички — каза шофьорът, който му беше дал цигарата. По лицето му непрекъснато имаше израз на добро настроение, полуусмивка, която се образуваше от самата структура на лицето. — Имали сме стотици като нея, никакви трудности.

Моска отвори очи, за да го погледне.

— Не е хубава работа да караш жени тук всеки ден, да слушаш плачовете и виковете им.

Като говореше, разбра, че тези двамата му бяха неприятни, защото бяха видели Хела беззащитна, защото за известно време е била безпомощна в ръцете им.

Същият шофьор каза:

— Хубаво е да возиш хора, които вдигат шум. Преди излизахме с кола и събирахме мъртвите. През зимата бяха корави, трябваше внимателно да ги нареждаме като дървета, в правилни кубчета, понякога можеше да се свият ръцете им малко, а също така имаше и хитрини — ръце от един куп да хващат ръце от друг, за да може да се правят по-високи купи.

Другият шофьор стана и влезе отново в зданието.

— Чувал е такива истории преди — продължи германецът — и е бил с луфтвафето: като изпразват кофа за боклук, сънуват кошмари после със седмици. Както и да е, казвах ти. През лятото беше ужасно. Ужасно. Преди войната работех като опаковчик на плодове, може би затова във войската ме пратиха при гробарите. Опаковах портокали, понякога бяха гнили, ние ги импортирахме, знаете, така че аз ги опаковах отново. Лошите слагах в малки кутии и си ги носех у дома. През лятото така беше с умрелите. Те ставаха целите смачкани, натискахме ги един в друг. Беше като голям куп боклук в камион. Така че тази работа тук е чудесна. За другата, зиме или лято, не разговаряхме, нямаше нищо интересно, разбирате.

Той се усмихна широко на Моска. Моска си помисли: „Какво ще кажеш за този мърльо?“ Усети, че го харесва.

— Обичам разговорите — продължи човекът. — Така че не съжалявам за работата ми в армията. Тук това е удоволствие. Седя с жената и когато тя вика, аз й казвам: „Викай, никой няма да те чуе.“ Когато плачат, като жена ти, аз казвам: „Плачи, ще ти стане по-добре.“ Който има деца, трябва да свикне на плачове. Това е моя малка шегичка. Не казвам едни и същи неща. Обикновено измислям нещо ново и почти винаги излиза вярно. Не говоря много, но достатъчно, за да не се чувстват сами, като че ли съм мъжът им.

Моска затвори очи.

— Защо плачеше моята жена?

— Човече, това боли.

Германецът се опита да го погледне с укор, но само успя да направи приятна гримаса, костите на лицето му не го слушаха.

— Болката я караше да плаче, но това няма значение, защото се виждаше, че е много щастлива. Тогава си помислих, мъжът й е щастлив човек. Нищо не й казах, не се сетих нищо да й кажа. Избърсах лицето й с мокра кърпа, защото се изпотяваше от болка, и тя плака доста много. Но когато слезе от линейката, ми се усмихна. Не, беше отлично, няма какво да се каже.

Чукане по стъклото зад тях накара шофьорът да се обърне. Сестрата го викаше. Германецът отиде и след малко двамата шофьори излязоха. Германецът стисна ръката на Моска:

— Всичко най-хубаво, не забравяй нашите цигари, когато дойдеш пак.

Качиха се в линейката и бавно подкараха към главния вход.

Моска затвори очи, облегна се и топлината на юни го приспа. Стори ме се, че спа дълго и дори сънува и след това се събуди. Чукаше се на прозореца зад него. Извърна глава и видя сестрата, която го викаше да влезе.

Тя му каза етажа и номера на стаята и той се затича два етажа нагоре по стълбата. Когато стигна, отвън видя една дълга маса на колела и на масата наредени двадесет малки пакетчета, увити в бяло, откъдето се носеше ужасен шум. Едно от тях можеше да е неговото и той се спря да погледне за момент. Една сестра излезе от стаята и започна да бута количката.

— Можете да влезете — му каза тя.

Той отвори вратата и влезе в квадратна стая със зелени стени, с шест болнични легла, заети от жени, но никоя от тях не беше Хела. Тогава в един ъгъл видя легло толкова ниско, че беше почти на пода.

Тя лежеше с отворени очи и го гледаше. Беше по-хубава, откогато и да е. Устата й имаше тъмната червенина на кръвта, а лицето й беше бяло, освен червените петна по бузите. Очите й светеха, живи, и ако не беше тялото й, учудващо безжизнено и неподвижно, не изглеждаше да е родила дете само преди няколко часа. Смутен от жените в стаята, той се приближи и се наведе да целуне бузата й, но тя извърна така главата си, че устата й срещна неговата.

— Радваш ли се? — прошепна. Гласът й беше особено дрезгав, като от тежка простуда. Моска й се усмихна и утвърдително кимна с глава.

— Бебето е красиво, толкова много коса има — прошепна тя. — Също като твоята.

Той не знаеше какво да каже и стоеше там, като се чудеше как може всичко това да я прави щастлива, а него да го остави недокоснат.

Една сестра влезе и каза:

— Това е всичко, моля, може да дойдете утре пак, в редовните часове за посещение.

Моска се наведе към Хела:

— Ще дойда утре, окей?

Тя поклати глава и повдигна главата си, за да я целуне още веднъж.

Вън сестрата го попита дали иска да види бебето и той я последва по коридора, който завършваше с една остъклена стена. Имаше няколко мъже, които гледаха от тази стена бебета, вдигани по ред от една дребна, наперена сестра, която очевидно обичаше работата си и смешното поведение на новите татковци. Тя отвори едно малко прозорче в стъклената стена и сестрата, придружаваща Моска, каза:

— Детето Брода.

Сестрата изчезна в стаята зад стъклената стена и се появи с едно малко пакетче. Махна кърпата от лицето, като вдигна нагоре детето с гордост.

Моска беше потресен от грозотата му. За първи път виждаше току-що родено бебе. Лицето беше набръчкано, устничките свити в горчив израз, малките черни очички почти затворени, но пак излъчваха злобни стрелички към враждебния свят, а над главата му като небрежно хвърлен шал гъста черна коса му придаваше вид на някакво животно.

До Моска един дребен, плешив германец умираше от радост, като видя друго бебе в ръцете на друга сестра зад стъклената стена. Моска, установи с облекчение, че това бебе изглежда почти също като неговото. Германецът викаше и гукаше:

— О, какво сладко детенце, какво чудесно детенце — като правеше смучещи звуци с уста и всякакви гримаси с лицето си, за да получи отклик от детето. Моска го наблюдаваше с любопитство и след това погледна собственото си бебе, като се опита да усети нещо, след това даде знак на сестрата да го отведе. Тя го погледна ядосана, с нетърпение бе очаквала неговата реакция. Моска си помисли: „майната ти, сестро.“

Изтича надолу по стълбата и тръгна към входа. Видя Лео бавно да кара сред тълпата германци, които излизаха. Спря пред джипа и се качи вътре. Видя големия букет цветя в скута на Лео и когато нежният им аромат го удари по носа, той внезапно се отпусна и се почувства необикновено щастлив.

Когато най-после срещнаха Еди в Ратскелера, Еди вече беше пиян. Той каза:

— Ти, кучи сине, защо не се обади? Помолих Инге да телефонира в болницата и те ми съобщиха новината. След това твоята хазайка се обади и аз й я казах.

— Господи, забравих — каза Моска с глупава усмивка.

Еди го прегърна през рамото.

— Поздравления. Сега ще празнуваме.

Вечеряха и след това отидоха на една маса при бара.

— Ние ли ще плащаме пиячката или Уолтър? — попита Лео, като че ли това беше важен въпрос.

Еди ги погледна бащински.

— Тази вечер аз плащам всичко. Като познавам Уолтър, той дори няма да ни почерпи с пури. Погледнете тъжното му лице.

— Боже мой — отговори Моска, — как, по дяволите, мога да се държа като стар баща. Ние дори не сме женени. Те наричаха детето с името на Хела. Това ме караше да се чувствам неудобно. Помислих, че ще депозирам документите за женитба.

— Хайде да видим, — каза Еди. — Ще смяташ три месеца. Но след това тридесет дни след женитбата назад в Щатите. Ще напуснеш ли всичките тези благини?

Моска размисли.

— Сигурно ще мога да получа документите и да забавя женитбата малко. Но бих искал всичко да е в ред за всеки случай.

— Можеш да направиш така — каза Еди, — но трябва все пак да се върнеш някога. Особено сега, когато и Мидълтънови си отидоха, не можеш да се снабдиш с нужната храна за жената и детето. — Той погледна Моска по особен начин. — Сигурен ли си, че искаш тези документи, Уолтър? Готов ли си да си отидеш?

Моска се обърна към Лео:

— А ти решил ли си дали в Съединените щати или в Палестина?

— Тук ми е добре — отговори Лео. — Помисли си за професора. — Но скоро ще трябва да реша.

— Трябва да се върнеш с мен — каза Моска. — Може да живееш с мен и Хела, докато се установиш. Тоест ако аз си намеря място.

Еди попита с любопитство:

— Какво ще правиш, като се върнеш в Щатите?

— Не знам — отвърна Моска. — Сигурно ще отида да уча, може би съм невежа, право от училище влязох в армията. — Той се ухили. — Няма да повярвате, бях добър ученик. Но постъпих в армията, знаеш това, Еди, ти ме ругаеше за това, когато бяхме редови войници. Сега искам да науча какво става. — Той млъкна, като се мъчеше да намери подходящите думи. — Понякога ми се иска да се бия до смърт срещу всичко, което ме заобикаля, но не зная срещу какво да се боря. Струва ми се, че не мога да изляза от една права линия, от един капан. Като сега. Искам да направя нещо, но не ми позволяват. Личен мой проблем. Не мога да се оженя за една фрицовка, а разбирам защо армията ми създава трудности. Не давам пет пари за германците, но това ме спира. Хайде, майната му. — Той взе още една чаша. — Знаете ли, когато бях дете, мислех, че всички са чудесни. Имах си определени идеи, а сега дори не мога да си ги спомня. Когато се биехме по улиците, винаги се стараех да се бия като герой от филмите, винаги се биех честно, никога не удрях другия, когато се спъваше или падаше. Истински глупак. Но това не беше истинското. Сега ми се струва, че животът ми, преди да постъпя в армията, никога не е бил истински. Както когато не вярвате, че войната ще свърши. Знаете, че ще отидете в Япония, а после ще измислят да се бият с някой друг, освен с руснаците. А след това може би с хората от Марс. Но винаги някой нов, за да не можете никога да се върнете у дома. Сега за първи път вярвам, че е свършила, че ще трябва да отида при този живот от сънищата или каквото и да е. Мога да започна, като отида отново да уча.

Лео и Еди бяха смутени. За първи път Моска сега говореше за своите чувства и те бяха смутени от момчешките емоции зад слабото, мургаво, почти жестоко лице. Лео каза:

— Не се тревожи, Уолтър, когато започнеш да живееш нормално с жена и деца, всичко ще бъде окей.

— Какво, по дяволите, знаеш ти? — попита Еди с пиянски гняв. — Осем години в концентрационен лагер без мадами. Какво, дявол да го вземе, знаеш ти?

Лео отговори със спокойно пренебрежение:

— Зная едно нещо. Ти никога няма да си отидеш оттук.

Това учуди Еди.

— Прав си — отговори той. — По дяволите, ако не си прав. Отново писах на жена ми, че трябва да дойде и да доведе детето, или аз никога няма да напусна този проклет континент. Това е единствената ми надежда. Но тя се такова с шефа си, мисли, че аз не знам. Много добре си я познавам.

Лео се обърна към Моска:

— Може би ще дойда с вас, кой знае какво ще стане дотогава? Не мога да остана тук завинаги. Може да започнем заедно някакъв бизнес с нашите печалби от черната борса, а ти можеш да отидеш да се учиш, какво ще кажеш?

— Много добре — каза Еди. — Започни бизнес с Лео и няма да загубиш, Уолтър.

Той им се усмихна и видя, че не разбраха или може би не бяха чули, защото алкохолът преиначаваше думите, които излизаха от устата, която не можеше да контролира, а също поради това, че те винаги са му имали доверие. Той се засрами.

— Момчета, вие мечтаете — каза Еди и разбра, че беше ядосан, защото правеха планове заедно, а него го изключваха без злоба, като предполагаха, че той никога няма да напусне това място. Внезапно се разтревожи за двамата — за Лео поради непознаването на реалния свят и за Моска поради безкрайната борба, която бушуваше зад това на пръв поглед безразлично, мургаво, гордо лице, борба да се задържи за този свят за един тънък конец. А също усети безкрайна пиянска тъга за самия себе си. За учудване на Лео и Моска той сложи глава на масата и започна да плаче. След това заспа.