Марио Пузо
Тъмната арена (17)

17

Улф слезе по стълбите към сутерена и уморено въздъхна; приятно му беше, че се е скрил от топлото лятно слънце. Беше уморен, тъй като имаше много работи да свърши след едномесечната ваканция. Беше завел жена си при сестра й в Бавария, последно гостуване преди заминаването им за Щатите. Сега отиде право в кухнята, където Урсула приготовляваше вечерята.

— Имат си момченце — каза той.

Урсула се обърна и весело се провикна:

— Не е ли чудесно, точно това, което тя искаше. Върнала ли се е вече от болницата? Трябва да отида да я видя.

— Случило се е един ден след нашето заминаване — каза Улф. — Тя си е вече у дома от три седмици — И си помисли: „Едва се познават, а Урсула е щастлива.“ Новородените винаги го вълнуваха. Той искаше да си има собствени деца, когато се нареди добре. Това беше нещо, в което човек е сигурен, и той ще ги научи как да се грижат за себе си. Те ще бъдат най-умните деца в квартала, ще знаят как да се оправят.

— Разбрал ли си нещо за нашите документи за женитба? — попита Урсула.

— Не са се върнали от Франкфурт — отговори Улф.

Това беше лъжа. Документите бяха в неговото чекмедже във въздушната база. Но ако Урсула знае, ще настоява да се оженят незабавно и той ще трябва да напусне Германия тридесет дни след брачната церемония. Искаше да остане още няколко месеца и да приключи с някои сделки.

Бащата на Урсула се обади зад тях:

— Ах, Волфганг, най-после се върна. — Улф се обърна. — Обадиха се по телефона. Трябва да се свържеш веднага с някой Хони.

Бащата току-що излизаше от килера и носеше огромен бут, който сложи на кухненската маса. Взе голям нож и започна умело да реже средно дебели парчета, за да се пържат с картофите. Не можеше да му отрече едно нещо — старецът винаги помагаше вкъщи — помисли си Уфо и попита:

— Каза ли човекът нещо?

— Не — отговори бащата на Урсула, като повтори, че е много важно.

Улф отиде до спалнята си и набра номера. Когато чу ало, позна гласа на Хони и каза:

— Тук е Волфганг.

Гласът на Хони, много възбуден и женски в горните регистри, каза:

— Волфганг, добре, че се обади така бързо. Установих контакта, който търсеше през цялата зима.

— Сигурен ли си? — попита Улф.

Гласът на Хони се сниши, стана по-спокоен:

— Имам достатъчно доказателства, за да мисля, че е така. — Той наблегна на думата „доказателства“.

— Ах, така ли — зарадва се Улф. — Много добре. Ще бъда при теб след един час. Можеш ли да го извикаш там?

— След два часа — отвърна Хони.

— Добре — и Улф затвори. Той каза на Урсула, че няма да вечеря, и бързо излезе. Чу учудването и разочарованието и, преди да затвори вратата. Бързо тръгна по улицата и пристигна точно навреме, за да хване трамвая.

Улф бе развълнуван. Беше се отчаял за тази сделка, дори не мислеше вече за нея от няколко месеца, откакто Моска му се беше присмял. А сега всичко се нареждаше чудесно. Документите за женитба бяха наред, можеше да вземе билетите за самолета, по дяволите безплатния правителствен транспорт. Ще бъде чудесно и по отношение на стария. Урсула и баща й го тормозеха да вземе стареца с тях в Щатите, а той почти се бе присмял в лицето им. Но човек трябва да лъже жените винаги; беше обещал на Урсула, че ще направи всичко възможно. И той няма нищо против, ако и старият дойде. Но бащата беше изял хубава тупаница, когато се бе опитал да измами един черноборсаджия. Той прекара една седмица в болницата. Оттогава стоеше вкъщи като къртица, изяде цял бут от десет кила за по-малко от седмица, три-четири пилета на едно ядене и почти цяла гъска на обед в неделя. Беше наддал двадесет килограма за по-малко от два месеца. Гънките на кожата му се бяха изгладили от пластове тлъстина и той отпусна костюмите си отпреди войната, за да може да вмести, голямото си ново шкембе.

Сигурно беше единственият дебел фриц в Бремен, помисли Улф. Единственият, който можеше да позира за рекламите, които показваха огромен, весел германец, пример за добрия живот в тази страна. В сутерена си той имаше най-дебелия фриц в Германия. Дяволски канибал. Бут от десет кила за три дни, Господи Исусе.

Улф скочи от трамвая в началото на „Курфюрстен Алее“ и бързо подмина „Мецер Щрасе“ по-нататък, до къщата на Моска. Въпреки че слънцето залязваше, въздухът все още беше топъл и Улф вървеше под сенките на дърветата по улицата. Той се надяваше да намери Моска у дома, но ако не се е прибрал, щеше да го вземе от Ратскелера или клуба. Там нямаше телефон.

Улф отвори вратата, качи се по стълбите, почука и Моска отвори. Той беше само по летни панталони и фланелка, с боси крака. Държеше в ръка една кутия с бира.

— Влез, Улф — покани го Моска.

Влязоха през хола в дневната. Фрау Сондърс седеше в ъгъла и четеше списание. Хела люлееше кремавата количка, която сега беше и легло. Бебето плачеше.

Улф поздрави жените и въпреки че беше припрян, погледна бебето и направи комплимент на Хела за хубостта му. След това каза на Моска:

— Можем ли да поговорим за минутка сами, Уолтър?

— Разбира се — отвърна Моска. Все още с бирата в ръка, той заведе Улф в спалнята.

— Виж какво, Уолтър — каза Улф развълнувано, — най-после връзката по сделката с американските военни пари е направена. Сега трябва да се срещна с човека и да уредя подробностите. Искам да дойдеш с мен, в случай че нещо стане. Окей?

Моска сръбна от бирата. Той чуваше тихия говор на фрау Сондърс и Хела и недоволното мъркане на бебето. Беше неприятно изненадан. Отписал беше цялата тази работа и сега усети, че няма никакъв ищах.

— Не се занимавам с това повече, Улф — каза Моска, — ще трябва да си вземеш друг партньор.

Улф вече тръгваше към вратата на спалнята, но стреснат, той се върна отново при Моска, бялото му лице бе гневно и изпълнено с недоумение.

— Каква, по дяволите, майна е тази, Уолтър? — каза той. — Трепем се цяла зима, а сега, когато всичко е наред, ти се изнизваш? Това не е хубаво, Уолтър. Не върви.

Моска се ухили на гнева и вълнението на Улф като извинение, че се отказва. Знаеше, че му прави мръсно. Но беше доволен, че това копеле се ядоса.

— Какво, дявол да те вземе, Улф — му каза той. — Ние не сме гангстери. Беше просто идея. Може би щях да се съглася преди шест месеца. Сега си имам жена и дете, за които трябва да се грижа. Ако нещо се запече, какво ще стане с тях? При това документите ми за женитба ще дойдат след няколко месеца. Няма да имам нужда от тези пари.

Улф сдържа безкрайния си гняв.

— Виж, Уолтър — каза той с приятелски, нормален глас, — ще се върнеш в Щатите след три или четири месеца. Може би си спестил хиляда долара, докато си бил тук, може би си направил още хиляда от черната борса. Тази хилядарка, която аз ти помогнах да направиш, Уолтър. В Щатите ще трябва да си уредиш дом, да търсиш работа и всякакви други лайна. Ще имаш нужда от мангизи. — И след това, като се промъкна в гласа му обида, той каза: — Не си честен към мен, Уолтър. Аз губя също. Не мога да се юрна да търся друг партньор. Трябва ми човек, в когото да имам доверие. Хайде, Уолтър, ще бъде лесно, няма защо да се тревожиш за полицаите, те не могат да ни предадат. А откога започна да се страхуваш от някакви мършави фрицове?

— Запуши я — каза Моска и отпи една глътка от бирата. Със свободната си ръка измъкна фланелката от панталоните си. — Каква горещина.

— Боже Господи! — Улф удари по вратата. — Дявол да го вземе, като си другарче с този страхлив евреин и този женкар Еди, си загубил смелостта си. Мислех те за по-добър от тях, Уолтър.

Моска постави бирената кутия на тоалетката.

— Виж какво, Улф, не закачай моите приятели. Не говори повече за тях. Сега по въпроса. Улф, ти хитра лисицо, знам, че си получил документите за женитба, така че сега можеш да свършиш с тази сделка и да си заминеш за Щатите. А аз оставам тук три или четири месеца. Не се страхувам от фрицовете, но няма да се разхождам из Бремен след такъв удар. Ако свършим това, или трябва да се махнем от Бремен, или да ликвидираме хората, след като получим парите. Точно сега не мога да направя нито едното, нито другото. А и нямам намерение непрекъснато да се озъртам през лятото дори и за милион долара. — Той млъкна, а после продължи: — Без глупости, Улф, съжалявам.

Улф гледаше към пода, като клатеше глава, като че ли размишляваше върху нещо, което е знаел предварително. След това си спомни сцената в офицерския клуб, когато адютантът накара Моска да се извини, и каза:

— Знаеш ли, Уолтър, мога да пратя тази работа по дяволите, теб и Хела. Само ще изпратя доклад до базата и военната полиция. Ти нарушаваш закон на военното правителство, като живееш в немски хотел. А също така има и други някои неща, с които ще отида там.

За свое учудване Моска избухна в смях и после каза:

— Улф, за Бога, вземи кутия бира или се обирай оттук. Мога да си играя на гангстери с теб, но, за Бога, не ми поднасяй такива глупости. Не съм един от тези фрицове затворници, които ти си плашел до смърт.

Улф се опита да хвърли страшен поглед към Моска, но, имаше такава очевидна сила в леко облеченото му тяло, такава мощ и самоувереност в лицето, тънките устни, тъмните сериозни очи, че Улф само въздъхна и се усмихна.

— О, кучи сине — каза Улф победен, — дай ми една бира. — Добави със съжаление, като клатеше глава: — Една бира от петстотин хиляди долара.

Както си пиеше, мислеше как да отмъсти на Моска за неговото дезертьорство. Ако наклевети Моска пред военната полиция и след това замине за Щатите, съвсем няма да помогне на сделката, няма да има никаква печалба, а винаги ще има вероятност за отмъщение. Не, беше достатъчно богат. Имаше едно малко състояние в диаманти и доста сухи пари. Защо да предизвиква дори далечна катастрофа?

Той въздъхна, отпи глътка бира. Трудно беше да се изпусне такава възможност. Знаеше, че няма да има кураж да действа сам. Е, мислеше си той, ще събере всички налични цигари, ще търси и в базата, ще ги купи евтино и продаде скъпо. Може да пипне хиляда долара. Улф протегна ръка на Моска.

— Не ти се сърдя — каза той. Беше малко разтревожен поради това, че Моска може да вземе предишните му заплахи за истина, а не искаше да се озърта тези последни седмици от престоя си в Германия. — Съжалявам, че бях груб, но да загубя всичките тези мангизи… Забрави какво ти казах.

Те си стиснаха ръце.

— Няма нищо — отвърна Моска. Той изпрати Улф до вратата и му каза: — може би ще успееш да направиш нещо сам.

Когато Моска влезе в дневната, двете жени погледната въпросително, чули бяха гнева в гласа на Улф. Бебето не плачеше вече, а спеше в количката.

— Приятелят ти си отиде толкова бързо — каза фрау Сондърс.

— Само искаше да ми каже нещо — отговори Моска. След това към Хела, която плетеше и четеше едновременно: — Улф скоро ще се жени. Получил е документите.

Хела вдигна поглед от книгата и каза разсеяно:

— Да? — Слабото й бледо лице отново се обърна към книгата, като промърмори: — Надявам се и нашите да дойдат скоро.

Моска влезе в спалнята за още една кутия бира и кутия фъстъци. Донесе ги в дневната и поднесе фъстъците на двете жени. Те взеха по една шепа.

— Сигурни ли сте, че не искате бира?

И двете поклатиха отрицателно глави и продължиха да четат.

Ядяха фъстъци, Моска пиеше бира, двете жени четяха. Косата на Хела беше късо подстригана за лятото и едва покриваше деликатния й профил; тънка синя вена се спускаше по бузата й към устата. Стаята беше изпълнена с топлата, мирна тишина на лятната вечер, лек хладен ветрец вееше от отворения прозорец, като къдреше цветните пердета.

Моска наблюдаваше двете жени. Едната можеше да му бъде майка, другата беше майка на детето му, а детето в количката беше негово. Той премисляше всичко това и му изглеждаше много просто, защото бирата го правеше сънлив. Но всичко се смеси в едно.

Един ден, много отдавна, беше сложил желязната каска, беше взел пушката си и с кораби, коли, по гърбовете на танкове беше пропътувал през Северна Африка, Англия, Франция, Белгия, Холандия, за да търси врага и да го убива. И дори сега това не му се виждаше лошо, нито глупаво, дори не и смешно. Просто му изглеждаше странно. Дяволска работа, мислеше си той, дяволска работа. Взе още една шепа фъстъци и почти не улучи устата си, няколко зърна паднаха на пода. Много му се спеше и отиде до прозореца, лекият ветрец проникваше през плата на фланелката и докосваше топлото му тяло. Той с несигурни стъпки се приближи до количката и погледна бебето, а после каза сериозно и високо: „Дяволска работа.“

Двете жени се усмихнаха.

— Мисля, че трябва да те сложа да спиш — каза Хела на Моска. След това към фрау Сондърс: — За пръв път погледна бебето. Не вярваш ли, Уолтър, че си баща?

— Ще бъде по-добре с второто — каза фрау Сондърс.

Моска продължаваше да се взира в бебето. Сега не беше грозно, бръчките по лицето бяха се превърнали в чиста, бяла маска. Жените пак четяха. Моска се върна при прозореца.

— Недей да нервничиш — каза Хела, като не вдигна очи от книгата си.

— Не нервнича — отговори Моска. И това беше вярно. По-скоро като че ли я виждаше за първи път. Отиде пак при количката и погледна спящото бебе. Помисли си, че започва да изглежда почти като човек. След това каза на Хела: — Какво ще кажеш, ако отидем в извънградския клуб утре. Можем да поседнем на тревата с количката и ще ви донеса кренвирши и сладолед от военния бар за закуски. Ще послушаме и духовата музика.

Хела поклати глава, като продължаваше да чете. Моска се обърна към фрау Сондърс:

— Искате ли да дойдете с нас?

Фрау Сондърс вдигна глава и каза:

— О не, ще имам гости.

Хела й се усмихна.

— Той наистина иска да дойдете. Ако не беше така, нямаше да ви пита. Можете да ядете сладолед до припадък.

— Не, наистина — продължи фрау Сондърс. Тя отново зачете книгата си.

Моска разбра, че няма да дойде, защото беше много срамежлива и че тя наистина си е помислила, че той я кани от учтивост.

— Не се шегувам — каза той.

Фрау Сондърс се усмихна:

— Донесете ми сладолед.

Моска донесе още една кутия бира от спалнята, всичко беше наред, мислеше си той.

— Като си толкова приятелски настроен — каза Хела, — имам една молба към тебе. Фрау Сондърс има вуйчо в Америка и иска да изпрати писмо чрез военната ви поща.

— Разбира се — отвърна Моска. Това беше нещо обикновено. Всички германци пишеха на свои роднини в Щатите, като намекваха за колети.

Фрау Сондърс каза:

— Благодаря. — И с крива усмивка: — Всички много се тревожим тези дни за милите си вуйчовци в Америка.

Хела и Моска се засмяха. Той не можеше да спре и се задави от бирата.

Жените отново зачетоха, така че Моска хвърли око на един брой от „Старс енд Страйс“ на масата и каза:

— Може би Лео ще се върне в Хамбург утре и ще дойде в клуба с нас.

Хела вдигна глава.

— Доста дълго се бави вече. Да се надяваме, че нищо лошо не му се е случило.

Моска отиде за нова кутия бира.

— Сигурни ли сте, че не искате? — И двете поклатиха — отрицателно глава. Той застана до прозореца. — Предполагам, че Лео е решил да прекара уикенда там, да види какво става. Иначе би трябвало да се е върнал вчера.

Хела сложи книгата си на масата и каза на фрау Сондърс:

— Свърших. Много е хубава.

Фрау Сондърс отвърна:

— Имам и други в спалнята, които не си чела. Иди да ги видиш.

— Не сега — отвърна Хела. Тя отиде при прозореца и застана до Моска, като пъхна ръката си около кръста му под фланелката. И двамата се взираха в тъмнината, а ветрецът с аромат на дървета леко подухваше. Можеха да усетят миризмата на зеленчуковите градини и на реката оттатък, нощният летен въздух имаше лек горчив мирис на развалини. Пълната луна беше скрита зад облаци и в околната спокойна тъмнина Моска чуваше германски гласове и смях от близките къщи. Едно радио свиреше тиха цигулкова музика. Внезапно му се прииска да отиде в Ратскелера или в клуба, да хвърля зарове или да пие с Еди и Улф.

— О, изпи толкова много бира — каза Хела. — Дано можеш да си отидеш до леглото.

Моска поглади косата й:

— Не се тревожи за мен, много съм добре.

Тя се облегна на него.

— Много ми е хубаво тази вечер. Знаеш ли какво ми се иска? — Тя каза това тихо, за да не чуе фрау Сондърс.

— Какво? — попита Моска, а тя се засмя и се надигна, за да го целуне по устата.

— Сигурна ли си, че е редно? — попита той също така тихо. — Минал е само един месец. — Еди Касин му беше казал, че трябва да чака поне два месеца.

— Добре съм сега — отвърна тя, — не се бой за мен. Чувствам се отлично тази вечер, като стара семейна жена, като че ли сме били заедно, ох, толкова много години.

Те останаха там още няколко минути, вслушани в шумовете на града и на нощта, а след това Моска се обърна и каза на фрау Сондърс:

— Лека нощ.

Той задържа вратата на дневната отворена, за да вкара Хела количката в спалнята. Когато влезе след нея, провери вратата на апартамента дали е заключена.