Марио Пузо
Тъмната арена (3)

3

Моска даде на немския носач да изнесе куфарите му от самолета и видя Еди Касин да идва от рампата на летището, за да го посрещне. Те се здрависаха и Еди Касин каза с тих, внимателно модулиран глас, треперещ от искреност, която той винаги използваше, когато се чувстваше неловко:

— Колко е хубаво, че те виждам отново, Уолтър.

— Благодаря ти, че ми намери работа и документи, за да дойда тук — каза Моска.

— Няма нищо. Заслужаваше си да имам един от старата банда пак тук. Имали сме страшни моменти заедно, Уолтър.

Вдигна единия куфар, а Моска взе другия и синия сак и минаха през рампата извън летището.

— Ще отидем до моя офис, ще пийнем и ще се срещнем с някои от момчетата — каза Еди Касин. Той сложи свободната си ръка около рамото на Моска за момент и продължи с естествен глас: — Ти, старо копеле! Наистина съм доволен, че си тук, ти го знаеш.

И Моска разбра какво липсваше при завръщането му вкъщи, чувството за истинско пристигане, за пълно и крайно предназначение.

Следваха телеграфните стълбове до малка тухлена сграда, която стоеше отдалечено от другите съоръжения на базата.

— Тука аз съм бог и господар — каза Еди. — Тук е канцеларията на цивилния личен състав и аз съм помощник на шефа, който прекарва цялото си време в самолета. Петстотин фрицове мислят, че аз съм Господ, и сто и петдесет от тях са жени. Какво ще кажеш за такъв живот, Уолтър?

Сградата беше едноетажна. Имаше голяма външна канцелария, пълна с германски служители, които се суетяха насам-натам, и търпелива орда от други германци, които чакаха да бъдат интервюирани за работа като механици в гаража, помощници в кухнята на офицерския стол, прислужници. Имаше груби и неугледни мъже, стари жени, млади мъже и много млади момичета, някои хубави. Очите им следяха Еди, когато мина покрай тях.

Еди отвори вратата на вътрешна канцелария. Имаше две бюра едно срещу друго, така че техните обитатели да се гледат в очите. Едното беше абсолютно празно, освен надписаната в бяло и зелено дъсчица, на която се четеше „Лейт. А.‍ Форт, СРО“, и малък куп документи за подпис. На другата маса две кошчета на два етажа препълнени с документи. Почти скрита от други хартии, разпръснати из цялата маса, имаше малка дъсчица, на която пишеше „Господин Е.‍ Касин, пом. СРО“. В ъгъла на стаята много грозно момиче пишеше на машина, спря да работи само за да каже:

— Добър ден, господин Касин. Полковникът звъня, иска да му се обадите.

Еди намигна на Моска и вдигна телефона. Докато говореше, Моска запали цигара и се опита да се отпусне. Насилваше се да не мисли за Хела и гледаше към Еди. „Еди не се е променил“ — мислеше той. Имаше сива чуплива коса, обрамчваща деликатните, но силни черти. Устата беше чувствителна като на момиче, носът дълъг и величествен над решителната му челюст. Очите му издаваха чувственост, а гъстата му побеляла коса подсилваше обгорелия тен. И накрая впечатлението беше младежко, с топло излъчване и почти наивно. Но Моска знаеше, че когато Еди Касин е пиян, чувствителната му и нежно оформена уста се изкривява на една страна, цялото лице повяхва, състарява се и става зло. И понеже хората му се присмиваха, както и Моска често правеше, злината на думи и дела се изливаше върху жената, която беше приятелка или любовница в момента. Беше си изработил мнение за Еди Касин като за едно лудо копеле по отношение на жените и долен пияница, но иначе наистина добро момче, което прави всичко за приятел. И Еди беше достатъчно умен да не ухажва Хела. Сега искаше да го пита дали е виждал Хела и какво става с нея, но се притесняваше.

Еди Касин затвори телефона и отвори чекмеджето на бюрото си. Извади бутилка джин и консервиран сок от грейпфрут. Като се обърна към машинописката, каза:

— Ингеборг, измий чашите.

Тя взе няколко чаши, празни съдове от сирене, и излезе. Еди Касин отиде до вратата, която водеше до малка канцелария отзад.

— Хайде, Уолтър, искам да се срещнеш с някои мои приятели.

В другата канцелария един нисък, пълничък мъж с бледо лице, който носеше също маслиненозелен костюм като Еди, беше застанал до бюрото си, кракът му поставен на пречка на стола и тялото наведено така, че шкембето се подпираше на бедрото му. Държеше в ръката си Фрагебоген, или въпросник, който изучаваше. Пред него беше застанал неподвижно, за да привлече вниманието му, един нисък и тумбест германец с неизбежното сиво — зелено кепе на вермахта под мишница. До прозореца седеше висок цивилен американец с дълга челюст и квадратна малка уста на обгорял американски фермер с изражение на осъзната сила.

— Улф — каза Еди на един нисък и дебел мъж, — това е мой стар приятел, Уолтър Моска. Уолтър, Улф е човек на нашата сигурност. Той проучва фрицовете, преди да започнат работа в базата.

След като се ръкуваха, Еди продължи:

— Този приятел до прозореца е Гордън Мидълтън. Той е човек без пост, затова е изпратен да помага тук. Полковникът иска да се отърве от него, затова няма никаква специална задача.

Мидълтън не стана от стола, за да се ръкува, затова Моска му кимна, а той махна с дългата си ръка в знак на поздрав.

Улф насочи палеца си към вратата и каза на германеца, който все още стоеше в поза мирно, да почака отвън. Германецът чукна пети, поклони се и бързо напусна. Улф се изсмя, хвърли фрагебогена на бюрото с презрителен жест.

— Никога в партията, никога в SA, никога в младежката хитлеристка организация. Господи, умирам да срещна един нацист.

Всички се засмяха. Еди поклати глава.

— Всички казват едно и също. Улф, Уолтър е човек, който ще ти допадне. Груб с фрицовете, когато бяхме във военното правителство заедно.

— Така ли? — Улф повдигна русите си вежди. — Така трябва.

— Даа — каза Еди. — Имахме голям проблем във военното правителство. Фрицовете доставяха въглища на всички немски служби, но когато идваше време да се доставят на еврейските лагери за бежанци при Грон в събота, или камионите бяха счупени, или фрицът, отговорен за въглищата, казваше, че няма въглища. Моето момче разрешаваше проблема.

— Това исках да чуя — отвърна Улф. Той имаше лек, приятен маниер на говорене, който беше почти мазен, и използваше „номера“, като кимаше с глава нагоре — надолу, за да увери говорещия за своето пълно разбиране.

Ингеборг донесе чашите, бутилката и плодовия сок. Еди направи четири питиета, но едно от тях нямаше джин. Подаде го на Гордън Мидълтън.

— Единственият човек в занаята, който не играе хазарт, не пие и не ходи по жени. Ето затова полковникът иска да се отърве от него. Той не дава добър пример на фрицовете.

— Нека да чуем историята — каза Гордън. В тихия му дрезгав глас имаше упрек, но внимателен и търпелив.

— Е — каза Еди, — така стана, че Моска трябваше да кара чак до лагера всяка събота, за да осигури въглищата там. Една събота той играеше крап и пусна камионите да тръгнат сами. Няма въглища. Той беше изяден с парцалите. Никога няма да забравя. Закарах го до мястото, където камионите се бяха повредили, и държа на шофьорите малка реч.

Моска се облегна на бюрото, запали цигара и запуши нервно. Спомняше си инцидента и знаеше — каква история Еди ще измисли. Ще го представи като много твърд човек, но съвсем не беше така. Той каза на шофьорите, че ако не искат да карат, ще бъдат уволнени. Но ако искат да останат на работа, трябва да закарат въглищата до лагера за бежанци, дори ако трябва да ги носят на гръб. Един шофьор напусна, Моска взе името му и почерпи всички с цигари. Еди го представи така, като че ли се беше бил сам срещу шестима и победил.

— След това отиде до къщата на ръководителя и проведе малък разговор на английски, който аз разбрах. Този фриц се посра. След това той играеше крап събота следобед и въглищата се доставяха в лагера. Истински ръководител. — Еди поклати глава възхитен.

Улф кимаше с разбиране и одобрение:

— Такова нещо ни е нужно тука. Тези фрицове се отървават леко.

— Сега не може да се работи така, Уолтър — каза Еди.

— Даа, ние учим фрицовете на демокрация — продължи Улф толкова кисело, че Моска и Еди се засмяха и дори Мидълтън се усмихна.

Сръбнаха от чашите си и след това Еди стана да види през прозореца една жена, която вървеше към изхода.

— Има хубави мацки. Какво ще кажеш да свалиш една?

— Това е въпрос за Фрагебоген — каза Улф и преди да добави нещо, вратата към коридора се отвори широко и едно високо русо момче беше наблъскано в стаята. Китките му бяха в белезници и той плачеше. Зад него следваха двама ниски мъже в тъмни чувалени костюми. Един от тях пристъпи напред.

— Хер Долман — каза той, — ето човека, който краде сапун.

Улф избухна в смях.

— Сапуненият бандит — обясни той на Еди и Моска. — Липсваха ни много сапуни от Червения кръст, които трябваше да дадем на немските деца. Тези хора са детективи от града.

Един от двамата мъже започна да отключва белезниците. Той държеше показалеца си под носа на момчето и с почти бащински жест каза:

— Без тъпи номера, а? — Момчето поклати глава.

— Остави ги — каза Улф остро.

Детективът отстъпи назад.

Улф отиде до момчето и бутна русата глава нагоре с ръка.

— Знаеш ли, че този сапун е за немските деца? — момчето наведе глава и не отговори. — Ти работеше тука, имаха ти доверие. Никога повече няма да работиш за американците. Както и да е, ако напишеш признания за всичко, каквото си направил, няма да те съдим. Съгласен ли си с това?

Момчето поклати глава.

— Ингеборг — извика Улф. Немската машинописка влезе. Улф се обърна към двамата мъже: — Вземете го оттук в другата канцелария, момичето знае какво да прави. — Той се обърна към Еди и Моска: — Много лесно, — и се усмихна приятелски, — но спестява на всички много неприятности, а момчето ще получи шест месеца затвор.

Моска, фактически незагрижен, каза:

— Дявол, ти обеща да го пуснеш.

Улф сви рамене.

— Така е, но немските ченгета го хванаха да прави черна борса. Шефът на полицията в Бремен е стар мой приятел и ние си сътрудничим.

— Правосъдие в действие — измърмори Еди. — Какво, че момчето е откраднало няколко сапуна, остави го.

Улф отсече:

— Не мога, те ни крадат безобразно. — Той си сложи шапката. — Е, аз имам много работа довечера. Трябва да направя пълно претърсване на работниците от кухнята, преди да напуснат базата. Има нещо. — Той се захили. — Взехме жена ченге от Бремен да претърсва жените работнички и тя намери голям чифт гумени ръкавици и калъп войнишки сапун. Трябва да видите къде тези жени крият маслото. Пфу. — Той се изплю. — Дано никога не бъда толкова гладен.

Когато Улф излезе, Гордън Мидълтън стана и каза със своя дълбок глас:

— Полковникът го харесва. — Той се усмихна на Моска добродушно, като че ли имаше нещо, което го забавляваше, а не го ядосваше. Преди да излезе от канцеларията, каза на Еди: — Мисля, че ще хвана един ранен автобус за вкъщи — и към Моска просто с приятелски тон: — Ще се видим пак, Уолтър.

Това беше краят на работния ден. През прозореца Моска видя тълпата немски работници на изхода, които чакаха да бъдат обискирани и проверени от военната полиция, преди да напуснат въздушната база.

Еди отиде до прозореца и застана до него.

— Сигурно искаш да отидеш в града и да потърсиш твоето момиче — каза Еди и се усмихна, усмивка почти женска по сладостта на колебливата, деликатно оформена уста. — Затова бяха всички неприятности, за да ти уредя работа тука, когато ти ми писа. Мисля, че трябва да бъде момиче. Нали?

— Не знам — каза Моска, — така мисля и аз.

— Искаш ли да уредим твоята квартира в града първо и после да я търсиш? Или сега отиваш да я търсиш?

— Нека първо да уредим квартирата — каза Моска.

Еди се засмя многозначително:

— Ако тръгнеш сега, ще я завариш вкъщи. Докато квартирата ти се уреди, ще наближи осем часа. Може би дотогава ще излезе. — Като каза това, погледна Моска внимателно.

— Скапан късмет — отговори Моска.

Всеки взе по един куфар и отидоха там, където Еди беше паркирал джипа си. Преди да запали мотора, той се обърна към Моска:

— Няма да попиташ, но така или иначе ще ти кажа. Никога не съм я виждал с офицер, нито във военните клубове, нито с някой войник. Изобщо не съм я виждал. — След пауза добави хитро: — И не мисля, че би искал да съм я виждал.