Марио Пузо
Тъмната арена (19)

19

За първи път Хела отиваше в базата и Моска излезе извън телената ограда, за да я посрещне и да я прекара през постовете. Тя беше много стройна и шикарна в костюма от офицерски розов плат. Той й го беше купил с картата на Ан Мидълтън от армейския магазин. С този костюм носеше бяла копринена блуза и бяла шапка с воал. Воалът скриваше подутата й буза. Тя беше хванала Моска под ръка, когато влязоха през вратата на въздушната база.

В канцеларията на цивилния персонал Инге стана от бюрото си, за да я поздрави. Ръкуваха се и измърмориха имената си. Хер Топ, старшият чиновник, дойде от външната канцелария с някакви документи, които трябваше Еди Касин да разпише. Лицето му беше усмихнато и приятно.

— Имаме чудесен зъболекар във въздушната база, американските зъболекари са най-добрите — увери хер Топ Хела.

— Уредил ли си с капитан Адлок?

Еди кимна, а после каза нежно на Хела:

— Как се чувстваш?

— Боли ме малко — отговори тя. Усети властта на Еди и Моска над хората тук, колко учтиви бяха хер Топ и Инге; тук ролята на победител и победен беше ясно очертана, незамъглена от секс или лични връзки. Това я правеше срамежлива пред Еди и Моска, затова каза на Еди, като че ли се оправдаваше:

— Германският лекар не можа да ми помогне.

— Тук имаме лекарствата, които са необходими — увери я Еди. — Капитан Адлок ще те оправи. — Той се обърна към Моска: — можеш да я заведеш там сега.

Хела и Моска излязоха. Във външната канцелария чиновниците германци спряха работа, като че ли учудени и заинтересувани да видят как този грозен американец с грубо поведение и жестоко лице си е избрал едно наглед срамежливо, мило момиче, слабо и високо, точно обратното на това, което смятаха, че той ще си избере.

Влязоха по-навътре във въздушната база, като прекосиха много пътеки, които водеха до хангарите, летателните площадки, административната сграда, докато най-после пристигнаха до една дълга ниска барака, която служеше за диспансер и болница на базата.

Зъболекарският кабинет беше празен. След това един лекар германец в бяла престилка влезе. Той каза:

— Капитан Адлок ме помоли да ви прегледам. В момента е зает. Моля. — Той посочи зъболекарския стол на Хела.

Тя свали шапката и воала И ги подаде на Моска. Постави си ръката върху подутата буза, като че ли да я скрие, след това седна на стола. Моска застана до нея и тя хвана ръката му. Германският лекар присви очи, като видя подутата й буза. Помогна й да си отвори добре устата и внимателно, но силно разтвори челюстите. Хвърли едно око. След това се обърна към Моска и каза:

— Нищо не можем да направим, докато не се изчисти инфекцията. Отишло е до корените, до костта. Нужни са пеницилин и топли компреси. Когато подутината изчезне, ще извадя корена.

Моска попита:

— Можете ли да й направите инжекция?

Германският лекар сви рамене.

— Не мога да направя това. Пеницилинът е заключен и само американски лекари имат право да го използват. Да повикам ли капитан Адлок?

Хела се усмихна на Моска, като че ли се извиняваше за неприятностите, които причинява. Само едната страна на лицето й се сви. Моска отвърна на усмивката й и каза:

— Всичко е окей. — Сложи шапката и воала на стола.

Дълго време чакаха. Най-после капитан Адлок влезе. Той беше набит, млад мъж с красива външност, който носеше униформата си с небрежността на мобилизиран. Връзката му не бе добре вързана, а ризата му разкопчана.

— Нека видим сега — каза той весело и пъхна пръстите си в устата на Хела. — Да, страхувам се, че моето момче е право.

Той кимна към възрастния зъболекар, който отново влезе в стаята.

— Трябва да й се направят инжекции от пеницилин и компреси. Когато спадне подутината, ще я оправим без никакви трудности.

Моска знаеше какъв ще бъде отговорът, но трябваше да попита:

— Можете ли да й дадете пеницилина?

Той усети, че гласът му е гневен, груб, че беше формулирал погрешно въпроса си. Усети ръката на Хела да стиска неговата.

— Съжалявам — поклати глава капитан Адлок. — Знаете как е. Мога да наруша наредбите, но ако направя това за вас, всеки американски войник ще доведе момичето си тук. А се държи строга сметка за пеницилина.

— Подал съм документи за женитба — каза Моска. — Това няма ли значение?

— Съжалявам — отговори капитан Адлок.

Моска усети искреното съжаление. Капитанът помисли малко.

— Вижте, когато документите ви се върнат от Франкфурт с разрешение, обадете ми се, ще проведем пълното лечение. Няма да чакаме да се ожените. Не бих искал да рискувам с такава инфекция.

Хела си сложи шапката и воала. Измърмори благодарността си на капитан Адлок, който я потупа по рамото и каза:

— Слагайте компреси на бузата. Може би подутината ще спадне само с тях. Ако се влоши, заведете я в германската болница.

Като излизаха, Моска видя израз на съмнение в лицето на зъболекаря.

В канцеларията на персонала той каза на Еди какво се беше случило. Хела седна на стола при бюрото на Моска и изглеждаше спокойна.

Еди издаде звук на съчувствие и каза:

— Защо не отидеш в канцеларията на адютанта да видиш дали той не може да накара Франкфурт да ускори работата с тези документи.

Моска попита Хела:

— Можеш ли да почакаш тук малко, или искаш да си отидеш вкъщи сега?

— Ще почакам — отвърна тя, — но не се бави много. — Стисна ръката му и дланта й беше влажна от пот.

— Сигурна ли си, че си добре?

Тя кимна. Моска излезе.

Адютантът говореше по телефона, гласът му беше учтив. Вдигна вежди, за да покаже на Моска, че ще свърши след минутка. Когато затвори, попита:

— С какво мога да ви услужа?

Моска се бореше с думите, като някак си се оправдаваше. След това каза:

— Не зная дали моите документи за женитба са дошли вече?

— Не, няма нищо още — отговори адютантът учтиво и започна да прелиства един подвързан том армейски наредби.

Моска се поколеба и отново каза:

— Има ли начин да се избърза с тях?

Адютантът не го погледна:

— Не — отговори той.

Моска възпря желанието си да се обърне и да излезе.

— Смятате ли, че ако отидем във Франкфурт, ще помогне? Може би ще ми кажете при кого да отида?

Адютантът затвори дебелата подвързана книга и погледна Моска за първи път сега. Гласът му беше безличен, но остър:

— Вижте какво, Моска — каза той, — живели сте с това момиче една година, подали сте молба за женитба шест месеца след вдигането на забраната. Сега изведнъж бързате много. Не мога да ви спра да не отидете във Франкфурт, но ви гарантирам, че няма да помогне. Знаете какво мисля, когато се работи извън редовните канали.

Моска не усети гняв, само неудобство и срам. Адютантът продължи с по-мек тон:

— Щом пристигнат, ще ви се обадя, окей? — и с това приключи.

Като се връщаше в канцеларията за персонала, опита да потисне чувството си на депресия и тревога, като знаеше, че Хела ще го разбере по лицето. Но Хела и Инге пиеха кафе и разговаряха. Хела беше свалила шапката си и воала и можеше да пие само на малки глътки кафето, но можеше да се види от светналите й очи, че тя разказва на Инге за бебето. Еди се беше облегнал на стола, слушаше и се усмихваше и като видя Моска, попита:

— Какво стана?

Моска отговори:

— Всичко е наред, ще направи каквото може — и се усмихна на Хела. — Щеше да каже истината на Еди после.

Хела си сложи шапката и воала и се ръкува с Инге и Еди. След това хвана Моска под ръка. Когато излязоха от канцеларията и от входа на въздушната база, Моска каза:

— Извинявай, бейби.

Тя обърна закритото си от воала лице към него, стисна ръката му. Той си извърна главата, понеже не можеше да понесе погледа й без да трепне.

В ранните часове на утрото преди изгрев Моска се събуди и чу Хела тихо да хълца във възглавницата. Той я извърна към себе си и тя наклони глава на голото му рамо.

— Толкоз ли ти е зле? — прошепна.

А тя отговори:

— Уолтър, толкова ми е лошо, толкова ми е лошо. — Тези думи като че ли я уплашиха и плачът й стана невъздържан, като плач на уплашено малко дете.

В тъмнината болката я обхвана изцяло, навлезе в кръвта й и органите на тялото й. Споменът за Моска във въздушната база, безпомощен да й помогне, я ужасяваше, отнемаше силите й да сдържа сълзите си. Тя отново повтори:

— Толкова ми е лошо — и Моска едва можеше да разбере какво казва, имаше някакво странно изменение в речта й.

— Ще ти направя още компрес — каза той и запали нощната лампа до леглото.

Ужаси се, като я видя. В неясната жълта светлина едната страна на лицето й беше така подпухнала, че окото й беше почти затворено. Тя сложи ръцете си на лицето, а той отиде в кухнята за компресите.

Разрушенията на града отразиха два сутрешни слънчеви лъча в учудените очи на дъщерята на Йерген. Тя седеше на един голям камък и пъхаше пръстите си в една отворена консервна кутия от жълти сливи. Миризмата на боклук току-що беше започнала да се издига от земята. Малкото момиченце сериозно измъкна жълтите като восък сливи й след това облиза сока от пръстите си. Йерген седеше на друг камък до нея. Беше я довел в това отдалечено място, за да може да си изяде този рядък деликатес, без да даде на германката, която я гледа през деня.

Йерген наблюдаваше лицето на дъщеря си с обич и тъга. Очите й ясно показваха бавното разпадане на детския й мозък. Докторът му беше казал, че има само една надежда — да я изведе от Германия или от континента. Йерген поклати глава. Парите, които печелеше от черната борса, отиваха за изграждането на една стена между дъщеря му и страданието, нещастието на света около нея. Но докторът му беше обяснил, че това не е достатъчно. Че всичко някак си изтича.

Сега, в този момент, той взе решение. Ще купи фалшиви документи и ще се установи в Швейцария. За това ще са нужни месеци и много пари. Тя ще бъде излекувана, ще расте и живее в щастие.

Тя вдигна една слива, лъскава, бледожълта, обляна със сироп, и за да й направи удоволствие, той отвори устата си. Тя му се усмихна и усмивката й го накара да сложи ръка на лицето й с обич и защита, защото в тази долина на разрушенията дъщеря му изглеждаше като нелепо растение — очите й без израз, усмивката й само един спазъм на мускулите.

Утринният въздух беше хладен, есента беше намалила силата на слънцето и променяше цвета на земята — сива, тук-там с мъртва кафява трева.

Йерген каза нежно:

— Гизеле, хайде, трябва да те заведа у дома, трябва да отида на работа.

Детето изпусна консервната кутия със сливи, гъстият сироп изтече върху парчета камък и тухли. Тя започна да плаче.

Йерген я вдигна от големия камък, на който седеше, сложи главичката й на врата си.

— Ще се върна рано тази вечер, не се тревожи. И ще ти донеса подарък, нещо за обличане.

Но той знаеше, че тя ще продължавала плаче, като я носеше нагоре по стълбите на църквата до апартамента им в камбанарията.

На фона на бледото небе Йерген видя да се появява човек по хълма от развалини, после изчезна и пак се появи на друга издатина, през всичкото време насочен към него, и излезе от слънчевата светлина. Йерген сложи момиченцето на земята, а тя се хвана за краката му. Човекът прехвърли последния хълм. Йерген беше учуден, като видя, че беше Моска.

— Търсих те навсякъде — каза Моска.

Йерген галеше главичката на дъщеря си. Не гледаше Моска. Йерген се учуди малко, че така лесно можеха да го намерят. Моска, изглежда, усети това.

— Вашата домакинка ми каза, че обикновено идвате насам всяка сутрин.

Дневната светлина обаче беше в пълната си сила. Йерген чуваше шума на трамваите. Той попита бавно и с недоверие:

— Защо искаш да ме видиш?

До тях се срути някаква развалина и вдигна малък облак прах. Моска се отмести, като усети, че потъва в измамната почва. Каза:

— Нужен ми е морфин или кодеин и пеницилин за Хела. Знаеш за зъба й. Наистина е много зле. — Той млъкна от неудобство. — Трябват ми днес, има много силни болки. Ще платя, каквото искаш.

Йерген вдигна дъщеря си и тръгна по развалините. Моска вървеше до него.

— Това ще е много трудно — каза Йерген, но вече имаше план в главата си. С един удар щеше да се приближи с три месеца до Швейцария. — Цената ще бъде ужасно висока.

Моска се спря и въпреки че утринното слънце не топлеше, Йерген видя, че лицето му беше покрито с пот и видя също в това лице огромно облекчение.

— Господи — извика Моска. — Страх ме беше, че няма да можеш да го направиш. Не ме интересува колко ще платя, можеш да ме обереш до кожата. Само донеси това тази вечер.

Сега стояха на последния хълм, а пред тях беше тази част на града, която не беше съвсем разрушена, с църквата, където живееше Йерген.

— Ела тук посреднощ — каза той. — Недей да идваш вечерта, защото дъщеря ми ще е сама, а тя е много болна, не бива да се плаши.

Той постоя, като очакваше Моска да изрази някакво съчувствие, и се ядоса, като не забеляза такова. Този американец, така загрижен за любовницата си, защо не я е завел в Америка на сигурно място? А самият факт, че Моска може да направи нещо за човека, когото обича, а той не може за дъщеря си, увеличи горчивината на Йерген. Каза почти със злоба:

— Ако дойдеш преди полунощ, няма да ти помогна.

Моска стоеше на върха на хълма и наблюдаваше как Йерген се пързаля надолу с детето в ръце. Извика след него:

— Не забравяй, плати каквото ти искат, за да получиш лекарствата.

Йерген се обърна и поклати глава, детето в ръцете му гледаше право към есенното небе.