Марио Пузо
Тъмната арена (12)

12

Улф ядеше студената си вечеря по селски германски обичай, като взимаше дългия кървавочервен вурст и режеше дебели лакоми парчета с джобния си нож. След това отряза една филия от черния огромен хляб пред него. Германката, с която живееше, Урсула, и баща й взимаха хляб и вурст също. Пред всеки стоеше по една американска бира и я сипваха в малки винени чаши.

— Кога трябва да тръгваш? — попита Урсула. Беше дребно, тъмно момиче с невъздържан характер. Улф изпитваше удоволствие да я укротява. Вече беше депозирал брачните документи и поради това му беше разрешено да се премести в бащината й къща, за да живее с нея. Имаше и други съображения.

— Трябва да се срещна с Моска в Ратскелер след един час — отговори Улф, като погледна часовника си, който беше отнел от един полски емигрант след войната. Мъртвият поляк, помисли си Улф.

— Този човек не ме интересува — забеляза Урсула. — Няма обноски. Не знам какво вижда това момиче в него.

Улф си отряза още едно парче от салама и каза на шега:

— Същото, каквото ти виждаш в мен.

Както и предполагаше, Урсула избухна:

— Вие, проклети американци, мислите, че сме готови на всичко заради вашите благини. Опитай се да се отнасяш с мен както твоите американски приятелчета се отнасят със своите момичета. Тогава ще видиш дали ще те търпя. Ще изхвръкнеш от тази къща.

Бащата, като дъвчеше твърдия хляб, каза:

— Урсула, Урсула — но това беше по-скоро по навик, защото си мислеше нещо друго.

Когато Улф приключи с вечерята, отиде в спалнята и натъпка голямата си кафява чанта с цигари, шоколад и няколко пури. Взе всичко това от един заключен гардероб, чиито ключове държеше само той. Тъкмо когато излизаше, бащата на Урсула влезе.

— Волфганг, преди да излезеш, една дума, ако е възможно.

Бащата винаги беше учтив и се отнасяше с уважение, като помнеше, че любовникът на дъщеря му е американец. Това беше приятно на Улф.

Бащата заведе Улф в килера в дъното на партерния апартамент. Отвори вратата и с драматичен глас каза:

— Виж.

От дървените пречки висяха оголените кокали на бутове с тънки парченца тъмно месо, остатъци от салами и малко бяло сирене като четвърт от месечина.

— Трябва нещо да направим, Волфганг — каза бащата. — Запасите ни са много малко. Много, много малко.

Улф въздъхна. Чудеше се какво ли е направил старият хитрец с толкова много храна. Те и двамата добре знаеха, че не беше изядена. Един полк не би могъл да я изяде. Както винаги когато старецът го възхваляваше, той мрачно си мислеше. Почакай, докато Урсула и аз се върнем в Щатите, и двамата ще ви науча. Старият човек щеше да очаква колети. Щеше да получи чушки. Улф поклати глава, като че ли мислеше по въпроса.

— Добре — каза. Отидоха отново в спалнята и той дадена бащата пет кашона цигари. — Тези са последните, които мога да ти дам, за няколко месеца. Имам вече една голяма поръчка.

— Не се тревожи — успокои го бащата, — това ще стигне за дълго време. Дъщеря ми — и аз живеем колкото се може по-скромно, знаеш това, Волфганг.

Улф поклати глава утвърдително и се възхищаваше от нахалството на този човек, като си мислеше: старият разбойник ще стане милионер покрай мене.

Преди да напусне стаята, Улф взе тежкия пистолет „Валтер“ от чекмеджето на бюрото си и го сложи в джоба на палтото. Това винаги привличаше вниманието на бащата и последният го уважаваше повече, а се харесваше и на Улф.

Като излизаха заедно от стаята, старецът прегърна бъдещия зет през раменете конфиденциално и по бащински.

— Другата седмица ще получа голямо количество кафяв и сив габардин. Ще ти направя хубави костюми. А ако някой от твоите приятели иска да купи, ще им го продам на специална цена, като услуга заради теб.

Улф сериозно кимна глава. На излизане от вратата Урсула му извика:

— Внимавай.

Той излезе от сутерена и изкачи няколкото стъпала към улицата. След това бързо тръгна по посока на Ратскелер. Беше само на петнадесет минути път, имаше много време. Като вървеше, се чудеше на бащата. Големи количества габардин. Фактически негов габардин. А при това щеше да го продава, без да плати комисионна. Той ще види тази работа. Щеше нещичко да спечели. Ще даде на Моска, Касин и Гордън евтин плат, може би дори и на евреина, и все пак ще спечели нещичко. Трябва да продаде много от този плат. С добра печалба за себе си. Е, това е дребна работа, но пак е нещо.

В Ратскелер, голям подземен ресторант преди войната, един от най-хубавите в Германия, той намери Еди Касин и Моска на маса до гигантски винени бъчви. Те стигаха до тавана и хвърляха сянка върху двамата, като ги отделяха от останалите офицери в зелени униформи и няколкото жени из огромната зала. Струнен оркестър свиреше тихо, светлините бяха намалени и малки масички с бели покривки бяха наредени, докъдето окото можеше да види, накрая се скупчваха като пяна в сепарета и малки отделени стаички.

— Улф, живото цигарено дърво — извика Еди Касин. Гласът му се извиси над музиката, стигна до невидимия таван над тях и се изгуби. Никой не му обърна внимание. Той се наведе над масата и прошепна:

— Какво сте запланували тази вечер, мошеници?

Улф седна.

— Просто ще направим малка разходка из града. Ще видим дали ще намерим нещо. Стига сте се занимавали с таковане, с мен ще спечелите малко стотинки.

Въпреки че се шегуваше, Улф беше неспокоен. Видя, че Моска е пиян почти колкото Еди, и това го учуди. Никога по-рано не беше виждал Моска пиян. Помисли дали не трябва да се откаже от цялата работа тази вечер. Но всичко вече беше уредено, беше първата нощ, когато ще влязат във връзка с черния пазар и може би ще надушат кой притежава парите. Улф поръча напитка, като наблюдаваше Моска дали ще е окей. Моска забеляза това и се усмихна.

— Ще се оправя на чист въздух. Ще бъда окей.

Той се опита да говори ясно, но думите се сливаха една с друга. Улф поклати глава с нетърпеливо презрение, което не можа да скрие.

Еди също поклати глава, като го имитираше пиянски.

— Лошото при тебе, Улф, е, че се смяташ за умен. Искаш да станеш милионер. Улф, никога няма да станеш. Никога, дори за милион години. Първо, нямаш мозък, само си малко хитър. Второ, нямаш истински кураж. Можеш да удряш германски затворници, но това е всичко. Това е всичко, това е всичко.

— Как можеш да търпиш това мръсно куче? — попита Улф Моска, гласът му беше нарочно тих, обиден. — Имал е толкова мадами на главата си, че мозъкът му е омекнал.

Еди скочи ядосан и изкрещя:

— Ти, мръсен мошеник…

Моска го дръпна да седне. Хората от околните маси се обърнаха.

— По-спокойно, Еди, той се шегува. Ти също, Улф. Той е пиян. Когато се напие, мрази целия свят. А при това жена му писа, че напуска Англия с детето и идват тук, и той не може да си представи как ще се откаже от всичките мадами.

Еди се обърна към Моска с пиянска забележка:

— Не е така, Уолтър. Наистина съм й причинил неприятности.

Той поклати печално глава. За да го развесели, Моска каза:

— Разкажи на Улф за твоята горила.

Улф изпи уискито и част от доброто му настроение се върна. Той се ухили на Еди Касин.

Еди сериозно, почти с уважение каза:

— Таковам една горила.

Той изчака за реакцията на Улф.

— Не се учудвам — каза Улф и се засмя заедно с Моска. — Какво е?

— Абе таковам една истинска горила — настояваше Еди.

Улф погледна въпросително към Моска.

— Това е мадама — каза Моска. — Той казва, че изглежда точно като горила, толкова е грозна.

Еди погледна надолу към масата и след това се обърна към Моска:

— Трябва да направя едно признание, Уолтър, тя е наистина горила, срам ме беше да го призная. Излъгах те. Живее точно до въздушната база и работи за военното правителство. Преводачка е.

Той им се усмихна и Улф, с напълно възстановено настроение, се засмя така сърдечно, че хората от близките маси отново се обърнаха.

— Какво мислиш, защо не я доведеш тук и не ни дадеш и на нас възможност? — попита Улф на шега.

Еди изтръпна.

— Господи, никога не излизам с нея по улиците. Промъквам се в къщата, когато стане тъмно.

— Време е да тръгваме, Уолтър — каза Улф отривисто, — това е голямата вечер и ще бъде доста дълга.

Моска се наведе над Еди и попита:

— Добре ли си? Можеш ли да си отидеш сам до къщи?

Еди промърмори, че е добре, и като отидоха до вратата, чуха как крещи на сервитьора да му донесе още за пиене.

Улф изчака Моска да мине пред него, като забеляза несигурната му походка. Когато изкачваха стълбите, не се стърпя и каза:

— Чудесна вечер си избрал да се натаралянкаш.

Студеният зимен въздух проникна през бузите на Моска и червената част на венците и глътката му замръзнаха. Бяха вече станали чувствителни от многото алкохол и цигари. Той запали една цигара, за да стопли устата и гърлото си, и си помисли: „Дяволите да те вземат, Улф. Ако този кучи син направи още една забележка, ще го хлопна по чутурата и ще си отида.“

Усещаше как студът прониква през палтото му и по-навътре, как коленете и бедрата му замръзват, усещаше сърбеж по цялото си тяло от студа, като че ли беше покрито със слана, и започна да му се повръща, когато студеният въздух удари вкисващото се уиски в корема му и го изкачи в главата. Искаше да повърне, но сви мускулите на стомаха си и се сдържа, като не искаше Улф да го види. Знаеше, че Улф е прав, защото това не беше точно вечерта, подходяща да се натряска. Но за първи път се бяха скарали с Хела, не караница, която те кара да побеснееш и да се сърдиш, а такава, при която не можеха да се разберат. Просто потискаща и тъжна.

Улицата, по която Улф и Моска вървяха, водеше надолу по един хълм от Ратскелера, минаваше покрай осветената част на клуба на Червения кръст, музиката от клуба ги изпроводи като дух през развалините. Минаха покрай зданието на полицията с прожектори, които хвърляха ослепителна бяла светлина върху джиповете и ги откъсваха от заобикалящата тъмнина, и след като слязоха от хълма, стръмен като кладенец, напуснаха сърцето на града, станаха част от черната нощ и въпреки че бяха вървели известно време вече, на Моска се стори само една минута. Улф почукана една врата и те влязоха вътре, студът остана навън.

В стаята имаше две големи маси с по четири стола около тях. Това беше цялата мебелировка. До стените бяха нахвърляни купища стока, върху която набързо бяха хвърлени военни одеяла. Нямаше прозорци и стаята беше изпълнена с дим.

Моска чу, че Улф каза нещо, като го представи на един дребен като джудже германец, и въпреки че задуха — та в стаята отново предизвика желание за повръщане, той направи усилие да слуша, да докара всичко на фокус.

— Знаете какво го интересува — казваше Улф, — пари, само пари. Американски пари, специално военно издание.

Германецът клатеше глава:

— Питах, питах навсякъде. Никой няма, колкото казвате. Това знам. Мога да купя неколкостотин долара, но това е всичко.

Моска се намеси, като бавно произнасяше това, което му беше казано.

— Интересувам се да продам огромно количество наведнъж. Минимум пет хиляди кашона.

Дребният германец го погледна с уважение и гласът му беше изпълнен със завист:

— Пет хиляди кашона, ооо.

Той помечта върху това и каза делово:

— Обаче ще бъда нащрек, не се бойте. Едно питие, преди да си отидете, Фрида.

Една жена отвори вътрешна врата и погледна.

— Шнапс — извика германецът, като че ли произнасяше име на куче.

Жената изчезна и после се появи с тънко бяло шише и три малки чашки. Зад нея вървяха малко момче и момиченце със златисти коси, но с изцапани лица.

Улф клекна:

— Ах, какви хубави деца — извика той. Извади от бричовете си четири шоколада и даде по два на всяко дете.

Бащата се намеси и взе шоколадите.

— Не — каза той. — Много е късно да ядат шоколад.

Отиде при един шкаф до стената и когато се обърна към тях, нямаше нищо в ръцете си.

— Утре, децата ми — каза.

Момченцето и момиченцето се обърнаха недоволни. Когато Улф и Моска вдигнаха чашите, жената каза нещо остро на диалект, който не разбираха. Мъжът й хвърли предупредителен и заплашителен поглед.

— Утре казах. Утре.

Моска и Улф излязоха на тъмната улица, осветена само от един — единствен прозорец, и чуваха острите гласове на мъжа и жената, гласове, изпълнени със заплашителен гняв, страх, омраза.

Белият, домашно приготвен шнапс от картофи, почти така силен и остър като алкохол, стопли Моска, но и допринесе за придвижването му в зимната нощ. Той не можеше да пази равновесие и често се спъваше. Най-после Улф спря, хвана го за ръката и го попита загрижено:

— Искаш ли да се откажем тази вечер, Уолтър, и да си отидеш у дома.

Моска поклати отрицателно глава към тебеширено — бялото лице на Улф, светло и студено като смъртта в тъмнината наоколо. Те отново тръгнаха. Улф малко напред, Моска след него, напрегнат срещу студения вятър и физическото усещане за повръщане. Той помисли как Хела му беше казала същото днес следобед.

Тя бе облечена в една от роклите, които й беше подарил за Коледа. Ан Мидълтън му бе дала своята карта за облекло, за да я използва в армейския магазин. Хела го видя, че взима малкия унгарски пистолет от гардероба и го сложи в джоба на късото си палто. След това тихо го попита:

— Не искаш ли да си отидеш вкъщи?

Той знаеше какво има тя предвид. Вече беше вдигната забраната за брак с германци няколко дни преди Коледа и сега, повече от месец по-късно, той нищо не беше направил, за да депозира документите си за разрешение за женитба. А тя знаеше, че това е защото, ако се оженят, трябва да напуснат Германия и да се върнат в Щатите. И той отговори:

— Не, не мога точно сега, имам още шест месеца по договора ми за работа.

Тя се поколеба, просто се уплаши, когато отиде да го целуне за довиждане, както правеше винаги, дори да е и за няколко часа, и каза:

— Защо не четеш писмата от семейството си? Защо не им отговаряш по-подробно, а не само с малка бележка?

С тялото си той усети леката издутина на корема й и пълнещите се гърди.

— Трябва да останем тук за известно време — каза тя.

И той знаеше, че това е така. Но не можеше да й каже защо не иска да се върне у дома сега. Че няма истински чувства към майка си или към Алф, а като чете писмата им, това ще е, все едно че чува гласовете им да го викат. Че разрушеният град му харесва, отворените рани по улиците поради разрушените здания, начупената и разкъсана линия на зданията на фона на небето, като че ли някаква гигантска брадва е отсякла горната част на черепа на този град. Че когато си е вкъщи, солидните, безкрайни улици със здрави стени и сигурност го ядосват и не му е приятно.

— Имаме време — отговори той. — След като дойде бебето през юни, ще получим документите и ще се оженим.

Хела стоеше близо до него.

— Не това ме тревожи. Но ти не трябва да се отнасяш към семейството си по този начин, поне чети писмата им.

Той избухна:

— Виж, не ме карай да правя неща, които не искам.

Тя го целуна и каза:

— Внимавай тази вечер — а той знаеше, че ще го чака.

Чу гласа на Улф:

— Стигнахме — и видя бледото лице пред себе си. Имаше високо стъпало, а те стояха в снопа светлина от голата крушка на стената на къщата. Жълтата й светлина едва нарушаваше тъмнината на нощта. Моска уморено се изкачи по стъпалото, като се държеше здраво за желязното перило.

— Този тук цели надалече — каза Улф, като натисна звънеца. — Но искам да се запознаеш с него. Златар е и ако искаш нещо за момичето си, той ще е човекът.

Един прозорец над главите им, над голата крушка, се отвори. Улф извърна назад глава и каза:

— А, хер Фъстенберг, добър вечер.

— Момент, моля, хер Волфганг. — Гласът беше мек, пропит от тъга, старост и отчаяние, което беше естествено.

Когато вратата се отвори, един дребен плешив човек, мургав и с огромни черни очи? Чакаше да ги поздрави. Улф представи Моска, германецът чукна пети и се поклони.

— Моля, влезте — покани ги той и те се изкачиха по стълбите, влязоха през една врата в голяма дневна с много мебели, които се състояха от кушетка, три или четири тапицирани стола и един роял. В центъра на стаята имаше голяма маса и няколко малки до стените. На едно канапе седяха две момичета, не по-възрастни от шестнадесет години на разстояние една от друга. Хер Фъстенберг седна точно там.

— Моля — той посочи празните столове най-близо до него.

Улф й Моска седнаха.

— Исках да се запознаете с човека, за когото ви бях говорил — каза Улф. — Той е мой много добър приятел и зная, че ще се отнесете добре към него, ако някога има нужда от вашата помощ.

Хер Фъстенберг, с ръце около талиите на двете момичета, наведе плешивата си глава учтиво и каза със също такава сериозност:

— Няма какво да се говори по този въпрос. — След това, като обърна огромните си черни очи направо към Моска, добави: — моля, елате при мен, когато ви е удобно, ако мога да ви помогна.

Моска кимна и се облегна на удобния стол, усещаше краката си да треперят от умора. През мъглата на изтощения си мозък той забеляза, че момичетата имат свеж вид, без грим и носят дебели вълнени чорапи, които стигаха до коленете им. Те седяха чинно до хер Фъстенберг като дъщери, а едната имаше плитки от двете страни на раменете, дълги златни въжета, които стигаха до скута й, с груба вълнена пола, и свършваха в дланта на хер Фъстенберг.

— А по другия въпрос — каза германецът, като отново се обърна към Улф — наистина съжалявам, но не мога да ви помогна. Никой от моите приятели не е чувал такова нещо, тази кражба на милион долара от американски военни банкноти. Това е фантастична история. — Той се усмихна мило и на двамата.

— Не — отговори Улф твърдо, — историята е вярна. — Той стана, протегна ръка. — Съжалявам, че ви обезпокоих толкова късно. Ако получите някаква информация, моля, обадете ми се.

— Разбира се — каза хер Фъстенберг. Той стана, поклони се на Моска и стисна ръката му. — Моля, идвайте тук по всяко време.

Двете момичета станаха от канапето, хер Фъстенберг ги прегърна през кръста като добър баща и тримата изпратиха Моска и Улф по стълбите. Чуха как вратата беше заключена след тях. След това голата крушка над стъпалото изгасна и те останаха в пълна тъмнина.

Моска, смъртно уморен, недоволен, че е напуснал приятната стая, попита грубо Улф:

— Смяташ ли, че изобщо някога ще хванем тези мошеници?

— Тази вечер търся някаква следа — отговори Улф, — а също така давам възможност на тези хора да те видят. Това е важното сега.

По тъмните улици срещаха и други забързани хора, видяха джипове, паркирани пред къщи, които изглеждаха изоставени.

— Всички са тръгнали на лов тази вечер — каза Улф. Той почака един момент и след това попита: — Хареса ли ти Фъстенберг?

Вятърът беше спрял и можеха спокойно да разговарят.

— Изглежда добър човек — каза Моска.

— Дяволски добър човек, особено като се има предвид, че е евреин. Не искам да обидя приятеля ти.

Той почака Моска да каже нещо и след това продължи:

— Фъстенберг е лежал в концентрационен лагер. Жена му и децата са в Щатите. Мислеше да отиде при тях, но страда от толкова тежка туберкулоза, че не го пускат там. И я е получил в лагера. Смешно, нали?

Моска не отговори. Прекосиха добре осветен булевард, като се връщаха отново към центъра на града.

— Малко е луд — почти извика Улф. Вятърът започна отново да духа и те се спъваха в разрушенията. Завиха зад един ъгъл и вятърът отново спря.

— Видя ли тези момичета? Взима ги пресни от провинцията, нови всеки месец. Агентът му ми разказа тази история, имаме общ бизнес. Фъстенберг живее няколко седмици с момичетата, имат си своя стая. И след това, буф, след като се е държал с тях като с дъщери през всичкото време, някоя вечер влиза в стаята им и ги възсяда. На другия ден ги изпраща по живо, по здраво с истински ценни подаръци, а след една седмица вече получава нови две. Тези са нови, не съм ги виждал по-рано. Хубава картинка ще е, когато си върши работата с тях. Наистина луда работа. Като човек, който гони пилета, за да им откъсне главите.

Още един, помисли Моска. Всички са си загубили ума. А и самият той не е по-добър. И така, не позволяват на бедното копеле да влезе в Щатите, защото бил туберкулозен. Това е закон в книгите. Разумен, всички закони са разумни. Но те винаги са против някого.

Майната му на този кучи син Фъстенберг, това лайно, което трака с токчета. Той си имаше свои грижи. А точно това искаше да каже на Хела този следобед. Че всеки ден той нарушава някакъв закон. Като живее с нея в хотела, като й купува дрехи с армейската карта на Мидълтън, като спи с нея, и може да бъде пратен в затвора, защото прави любов с нея, И той не се оплаква, такъв е светът, той не се възмущава. Но когато заедно с това ви говорят разни глупости, опитват се да ви накарат да се срамувате и ви казват, че това е правилно, справедливо, това е лайняна работа. Когато искаха той да се държи така, като че ли всичко на този свят ти говори това, той си казваше наум „Дяволите да ви вземат“. Той не можеше да слуша майка си, Алф и Глория. Не можеше да търпи вестниците, повръщаше му се от тях. Днес казваха, че едно е хубаво, а утре казваха, че си лош, убиец, диво животно, и те карат да повярваш до такава степен, че да им помогнеш да те хванат. Той можеше да се измъкне сух, ако убие фриц, но ще отиде в затвора, защото се грижи за една жена, която желае. А преди седмица видя как разстреляха поляци до стената в корта за хандбал зад въздушната база, трима храбри поляци, които бяха изклали всички в едно малко германско село, мъже, жени и деца, но тези нещастни копелета, поляците, бяха направили грешка; те изтребиха хората няколко дни след започването на окупацията, а не няколко дни преди и вместо да получат медали от генерала като храбри партизани, горната част на телата им беше завита в кафяви чували, бяха завързани за дървени стълбове, забити в пукнатините на цимента и един взвод на няколко крачки разстояние стреляше по гърчещите се тела. И можете да го кажете както си искате, може да доказвате милион пъти, че убийствата са необходими. Но той не даваше пет пари за всичко това. Нали си хапна добре на закуска, след като видя поляците?

Но не можеше да каже на Хела защо фактически мразеше майка си, приятелката си, брат си и защо обича нея. Може би защото тя се страхуваше, както той се страхува, тя се страхуваше от смъртта като него, и може би наистина, защото тя беше загубила всичко, както и той, само че той беше загубил всичко вътре в душата си, а тя не беше. Че той мразеше всички майки и бащи, и сестри, и братя, любими жени, които виждаше във вестниците, в новините, в цветните списания, когато получават медали за убитите им синове, за мъртвите герои, гледаше гордите усмивки, гордите плачове, смелите облекла за случая, израз на истинска горест, мъчителна, но сладка, защото освобождава болката, и всички тези сериозни маски на официалните лица в техните ослепително бели ризи и черни връзки, и той можеше да си представи любимите на враговете по целия свят, които също получават същите медали за мъртвите им синове, а героите плачат и се усмихват смело, като получават в замяна един метален диск с лентичка в кутия, подплатена със сатен, и внезапно в пулсиращия му мозък се появи картина на чудовищно сити червеи, които надигат белите си глави, за да се поклонят с благодарност на официалните лица, на майките, на бащите, на братята, на любимите.

Но не можете да им се сърдите, защото нашата кауза е права, мислеше си той, но какво ще кажете за Фриц? Това беше случайност, проста случайност. И всички ще ви простят: собствените му официални лица, майка му и Алф, и Глория. Всички ще кажат, че не си могъл да не направиш това, което си направил. Червеите ще му го простят. Хела плака, но прие, защото не й беше останало нищо. И той не можеше да й се сърди. И той не можеше да обвинява нито един от тях. Но не ми казвайте какво е лошо, не ми казвайте, че трябва да чета писмата им, не казвайте, че светът няма да свърши, защото човекът е свят и има безсмъртна душа, не ми казвайте да се усмихвам и да бъда учтив към всеки кучи син, който ми прави услуга и ми казва здравей. Всички намеци на Хела да бъда по-любезен към фрау Майер и Йерген, и собствените ми приятели и да отговарям и чета писмата от семейството ми. Всичко е объркано и никой не е виновен, а защо да им се сърдим, че са останали живи?

Трябваше да спре, беше му много лошо, главата му се маеше и не усещаше краката си. Улф го държеше за ръка и той се облягаше на рамото на Улф, докато главата му се проясни и можеше отново да върви.

Бели черти и сенки се появиха в нощта и Моска, като ги следваше, вдигна глава и за първи път видя студената, далечна зимна луна и също, че бяха в парка Контрескарп около малко езерце. Ледени лунни лъчи светеха във водата и оплитаха черните дървета със заскрежена светлина и както гледаше, огромни тъмносини сенки се гонеха по небето и закриха луната и нейната светлина и вече нищо не можеше да види. Тогава Улф му каза:

— Изглеждаш наистина зле, Уолтър, върви още малко…

Стигнаха в града при един площад на малко възвишение. На единия край имаше църква, големите дървени врати бяха добре затворени. Улф тръгна към един страничен вход и се изкачиха по тясна стълба към камбанарията, а след последното стъпало имаше врата, която като че ли беше изрязана в самата стена. Улф почука и въпреки че му беше лошо, Моска се стресна, като видя Йерген, и помисли, че Улф знае, че Йерген няма да повярва, че има толкова цигари. Но му беше толкова лошо, че нищо не го интересуваше.

Задухът в стаята го накарала се облегне на стената, а после Йерген му даде едно зелено хапче и топло кафе, като сложи хапчето в устата му и му приближи парещата чаша към устните.

Стаята, Йерген, Улф дойдоха на фокус. На Моска вече не му се повръщаше и усещаше студена пот по цялото си тяло. Улф и Йерген го гледаха с разбиращи усмивки, Йерген го потупа по рамото и любезно каза:

— Сега си добре, нали?

В стаята беше студено. Тя беше голяма, квадратна, с много нисък таван и единият ъгъл беше отделен с дървена преграда, боядисана в розово, а на нея беше залепена илюстрация, отрязана от книжка с приказки.

— Дъщеря ми спи там — каза Йерген и чуха малкото момиче да стене, след това се събуди и заплака тихо, като че ли беше само и звукът от собствения й страх я уплаши. Йерген отиде зад преградата и се върна, като носеше малката си дъщеря. Тя беше увита във военно американско одеяло и ги гледаше сериозно с мокрите си очи. Косата й беше черна като въглен, а лицето й тъжно и като на възрастен човек.

Йерген седна на кушетката, опряна на едната стена, а Улф до него. Моска привлече единствения друг стол в стаята.

— Можеш ли да излезеш с нас тази вечер? — попита Улф. — Отиваме при Хони. Той е човекът, на когото разчитам.

Йерген поклати отрицателно глава.

— Не мога тази вечер. — Той отри бузата си о мократа бузка на дъщеря си. — Момиченцето ми се е изплашило рано тази вечер. Някой се качил и чукал на вратата, а тя знаела, че не съм аз, защото ние си имаме специален сигнал. Толкова дълго време я оставям сама, а жената, която се грижи за нея, си отива в седем часа. Когато се върнах, тя беше много уплашена и в такова състояние, че трябваше да й дам едно от тези ханчета.

Улф поклати глава.

— Много е малка. Не трябва да правиш това често. Надявам се, че не си мислиш, че сме били ние. Знаеш, че уважавам желанието ти и идвам тук само след предварителна уговорка.

Йерген притисна дъщеря си.

— Знам, Волфганг, знам, че на теб може да се разчита. И зная също, че не трябва да й давам опиати. Но тя беше в такова състояние, че се уплаших.

Моска беше много учуден, като видя израз на обич по гордото лице на Йерген, примесена с тъга и отчаяние.

— Мислиш ли, че Хони вече има някакви новини? — попита Улф.

Йерген поклати глава.

— Не мисля, но извини ме за това, което ще кажа. Зная, че вие с Хони сте много добри приятели. Но дори и да има новини, не съм сигурен, че ще ти ги каже веднага.

Улф се усмихна.

— Знам. Затова водя Моска при него тази вечер, за да го убедя, че имам човек с пет хиляди кашона.

Йерген погледна Моска в очите и за първи път Моска разбра, че Йерген е техен съучастник, партньор. И също видя, че в очите на Йерген има някакъв страх, като че ли гледа човек, който знае, че ще извърши убийство. За първи път разбра точно ролята, която двамата му партньори бяха му определили. Той се вторачи в Йерген, докато последният наведе глава.

Отидоха си. На улицата тъмнината беше малко просветнала, като че ли луната се беше разпростряла върху небето и разтваряше сенките, без да изпраща светлина. Моска се почувства по-бодър, а и студеният вятър избистри мисълта му. Вървеше бързо до Улф. Запали цигара и усети дима мек и топъл, с езика си. Вървяха мълчаливо. По едно време Улф каза:

— Няма много да вървим, но като се спрем на още едно място, нощта ще свърши и ще ни посрещнат добре. Съчетаваме бизнес с удоволствие.

Вървяха напреко през разрушени здания, докато Моска загуби всякакво чувство за посока, и внезапно се намериха на една улица, която като че ли беше отделена от другата част на града, едно малко село, обградено от пустошта на разрушенията. Улф спря пред последната къща на края на улицата и чукна няколко пъти бързо по вратата.

Тя се отвори и пред тях застана нисък, рус човек, предната част на главата му напълно плешива, а златиста коса покриваше върха и задната част на главата му като шапчица. Беше много спретнат.

Германецът сграбчи ръката на Улф и каза:

— Волфганг, тъкмо навреме за среднощна закуска.

Той ги пусна вътре и заключи вратата. Сложи ръка около рамената на Улф и го прегърна.

— Ах, колко е хубаво, че те виждам. Влез.

Влязоха в една луксозна всекидневна стая с китайски бюфет, претъпкан с кристални съдове и сервизи. Подът беше застлан с богати, тъмночервени килими. Едната стена беше покрита с книги, имаше запалени жълти лампи и меки кресла, а в едно от тях, с крака върху жълта наметка, седеше пълна жена с пълни устни, с яркочервена коса. Четеше ярко оцветен американски журнал. Русият мъж й каза:

— Ето нашия Волфганг и неговия приятел, за когото ни разказваше.

Тя протегна небрежно ръка на двамата. Остави журнала да падне на пода.

Улф смъкна палтото си и сложи чантата на стола до него.

— Така — обърна се той към русия мъж. — Успя ли, Хони?

— Ах — отвърна жената. — Мисля, че си правиш шегичка с нас. Нищо не можахме да открием.

Тя говореше на Улф, но гледаше Моска. Гласът й беше особено нежен, като омекотяваше значението на това, което казва. Моска запали цигара, като усети мускулите на лицето си да се стягат от желанието, което тя събуди у него с погледа си, пълната искреност в очите й и спомена от ръката й, която беше гореща, когато докосна неговата. А сега, като вдигна очите си, наблюдавайки я през цигарения дим, видя, че е грозна; въпреки внимателно сложения грим не можеше да прикрие алчната си уста, жестоките малки сини очички.

— Това е истинска история — каза Уолтър. — Зная. Само трябва да направя контактите с хората, които ни трябват. Който ми помогне, ще получи добро възнаграждение.

— А този е наистина твоят богат приятел? — попита русият с усмивка. Моска забеляза, че лицето му беше покрито с големи лунички, което му придаваше момчешки израз.

Улф се засмя и каза:

— Ето един човек с пет хиляди кашона. — Направи гласа си да звучи завистливо. Моска, като се забавляваше, се усмихна на двамата германци, като че ли имаше един камион, натоварен с цигари, пред вратата. Те му отвърнаха с усмивка. Той си помисли: вие, мръсни зелки, ще се смеете после.

Плъзгащата се врата към другата стая се отвори и се появи още един германец, слаб, в тъмен официален костюм. Зад него Моска можеше да види маса, покрита със снежнобяла покривка и салфетки, блестящо сребро и високи, красиви кристални чаши.

Русият мъж каза:

— Моля, присъединете се към нашата късна вечеря. Що се отнася до бизнеса, Волфганг, съжалявам. Но сигурно вашият човек с такова богатство от цигари ще може да ми осигури и някакъв друг бизнес, освен американските военни купони.

Моска каза сериозно:

— Много е възможно.

Той се усмихна, а другите се засмяха, като че ли беше направил много умна шега. Влязоха в трапезарията.

Прислужникът донесе поднос с голям тъмночервен бут, какъвто се продаваше в американските армейски лавки. В сребърна чиния имаше еднакво отрязани филии пресен бял американски хляб, все още беше топъл. Улф си намаза една филия, вдигна одобрително и учудено вежди и каза:

— Виждам, че вашият се доставя преди дори да стигне до американската домакинска част.

Русият мъж направи знак, че е очарован, като се смееше. Слугата донесе няколко бутилки вино и Моска, много жаден от дългото ходене и като се чувстваше много по-добре, изпи чашата си на един дъх. Русият беше учуден и се престори на доволен.

— О — каза той, — човек по мой вкус. Не като теб, Волфганг, един предпазлив пияч. Сега виждаш защо той има пет хиляди кашона, а ти нямаш.

Улф му се усмихна и подхвърли закачливо:

— Повърхностна психология, приятелю, много повърхностна. Забравяш как ям аз.

И той започна да си слага от бута и от дългата чиния с десетина различни видове вурстове. От сиренето и салатата си взе доста обилно и след това погледна към русия човек:

— Е, Хони, сега какво мислиш? Какво ще кажеш?

Хони, сините му очи искряха от удоволствие, почти извика с хумор:

— Мога да кажа само едно нещо. Добър апетит.

Червенокосата жена се засмя, същото направиха и останалите, и се наведе да храни едно огромно куче под масата. Тя му даде голямо парче месо, а след това прислужникът донесе голяма дървена купа, в която тя сипа един литър мляко. Като се наведе, пусна небрежно ръката си по крака на Моска, а след това натисна бедрото му, когато се вдигна, за да седне. Направи го небрежно, без опит да го скрие.

— Много обичаш това куче — каза Хони. — Наистина имаш нужда от деца. Те ще ти бъдат занимание.

— Мили Хони — погледна го тя право в лицето, — в такъв случай ще трябва да си промениш вкуса в любовните работи.

Но нежността в гласа й удави думите. Хони промърмори:

— И това е твърде висока цена. — Намигна на Улф. — Всеки си има вкус, нали, Волфганг?

Улф кимна, като продължи да дъвче един огромен сандвич, който си беше направил.

Ядоха и пиха. Моска, напрегнат, яде повече и пи по-малко. Чувстваше се отлично. Настъпи дълго мълчание, след това жената излезе от лошото си настроение и каза с известна възбуда:

— Хони, ще им покажем ли нашето съкровище? Моля те!

Лицето на Улф се показа зад сандвича, внимателно и смешно. Хони се засмя и каза:

— Не, не, Волфганг няма печалба там. А при това е късно и сигурно сте много уморени.

Като се опитваше да не изглежда нетърпелив, Улф каза предпазливо:

— Кажете ми како е.

Русият му се усмихна.

— Няма печалба от това. То е нещо любопитно. В задния ни двор си правя малка градинка. Къщата от другата страна на улицата е разрушена и част от нея падна в моя двор. Започнах да разчиствам и работата ми беше приятна. Но после открих нещо странно. Открих една дупка в отпадъците, под нея мазето е непокътнато, а останалата част от къщата е паднала върху него. Сега. Това е интересно. По някаква случайност гредите са паднали така, че са задържали развалините и образуват една огромна стая отдолу.

Той се усмихна и червените лунички изглеждаха като капки кръв по лицето му.

— Уверявам ви, това е уникално. Искате ли да отидем?

— Разбира се — каза Моска и Улф поклати утвърдително глава.

— Няма да ви са нужни палтата. До градината е, а и под земята е много топло.

Но Улф и Моска си взеха дрехите от другата стая, защото не искаха да излязат без защита, а също не искаха Хони да знае, че носеха оръжие. Хони сви рамене:

— Почакайте да си взема фенера и свещи. Ще дойдеш ли, Ерда? — попита той жената.

— Разбира се — отговори тя.

Четиримата преминаха това, което щеше да бъде градината, русият мъж използваше фенера, за да им показва пътя. Градината беше квадратно парче твърда земя, заобиколено от ниска тухлена стена, която те лесно прескочиха. Изкачиха се по малко хълмче от развалини и можеха да виждат оттатък къщата зад тях, но един облак като воал висеше над луната и градът не се виждаше. Те слязоха в една падина между два купа глинести шисти и парчета тухли и стигнаха до стена, която поддържаше и ограждаше друг куп развалини. Русият мъж клекна.

— Оттук — показа той една дупка в стената, която изглеждаше тъмна и непроницаема като дълбока сянка. Влязоха един по един, първо русият, след него жената, Улф и Моска.

Неочаквано, когато бяха направили няколко крачки навътре, започнаха да слизат по някаква стълба. Хони извика, за да ги предупреди.

На края на стълбите Хони ги почака. Жената запали две свещи и даде едната на Моска.

Под жълтата светлина те можаха да видят какво има пред тях. Под тях, откъсвайки се от циментената площадка, на която стояха, както морето се откъсва от скалите, се разкри една огромна подземна стая, три свещи я осветиха като маяк океана, като оставяха дълбоки сенки. Имаше нестабилен под и наклонени полуразрушени стени. От средата на стаята друго стълбище водеше нагоре и изчезваше, покрито с отломъци, като че ли някой беше построил стълбище, което не извежда наникъде.

— Тук беше хотел на СС, когато го удариха вашите бомбардировачи. Точно преди края на войната — каза Хони. — Били са погребани вече повече от една година. Колко славно.

— Може би има нещо ценно — обади се Улф. — Търсили ли сте?

— Не — отговори Хони.

Те скочиха от площадката и краката им потънаха в пода. Жената остана до стената, като се беше облегнала на една огромна греда, единият край на която беше се забил в пода, а другият се беше заклещил на тавана. Тя държеше свещта високо и тримата мъже се разпръснаха из огромната стая.

Движеха се внимателно, краката им се тътреха сред опасни отломки от стъкла, прах и натрошени тухли, като хора, които вървят по бързо тичаща река. Когато попадаха на меко и с тревога затъваха в развалините, тревожното им измъкване беше като преминаване през вода.

Моска видя пред себе си един лъскав черен ботуш. Той го взе, беше неочаквано тежък. Разбра, че има крак вътре, горнището бе затворено от смачкана тухла и камък, споени с кръв и костен мозък от смачкан крак. Той пусна ботуша и отиде към далечния ъгъл, като понякога потъваше в отломъците до коляно. Близо до стената се спъна в един труп без глава, шия, без крака и ръце. Натисна го с пръсти, черният плат не се различаваше от плътта и вътре усети месо, от което всичката тлъстина и кръв бяха изчезнали от огромния натиск на падащото здание, месото беше много твърдо, но усещаше камъка под него. Двата крайника на тялото бяха затворени по същия начин, както и ботушът.

Нямаше нищо ужасяващо в тези останки от човешки същества. Не се виждаше нито кръв, нито месо. Бяха така премазани, че дрехите, които са носели, се бяха слепили с кожата. Кръвта е била всмукана от тоновете тухли, превърнати в кал. Моска ритна развалините наоколо и когато и другият му крак започна да потъва, той бързо се отдръпна. Улф беше зает сам в далечен ъгъл, без осветление, почти не се виждаше.

Внезапно Моска усети потискаща топлина. Топъл прах се издигна във въздуха и странен мирис, като на обгорено месо, идваше от този прах, като че ли под нестабилния под подземни огньове горяха през целия град, скрити от подобни развалини.

— Дайте ми светлина — извика Улф от своя ъгъл. Гласът му беше като огромен глух шепот. Моска подхвърли своята запалена свещ през стаята. Тя описа една голяма дъга от жълт пламък и падна до Улф. Той я остави там.

Виждаха сянката на Улф, който се занимаваше с един торс. Тихият глас на Хони каза спокойно:

— Много е странно, че тези тела нямат глави. Аз открих шест или седем, някои имат един крак или една ръка, но никой няма глава. И защо не са се разложили?

— Тук — каза Улф, гласът му сега ехтеше от ъгъла — има нещо.

Той вдигна един кожен кобур, в който имаше пистолет. Извади пистолета от кобура и части от него паднаха на пода. Улф хвърли кобура далеч и продължи да се рови наоколо, като говореше на русия човек.

— Като мумиите, тези древни мумии — каза той. — Всичкото това натикано в тях. Може би са били запечатани и зданието просто се е разместило, за да можем ние да влезем. А главите им са били смазани на пода на малки парчета, част от пода, върху който стъпваме тук. Виждал съм такова нещо и преди.

Той се бе отдалечил от свещта и сега беше потънал в далечния ъгъл, когато отново каза:

— Дайте ми светлина.

Жената при стената приближи своята свещ и Улф вдигна нещо, за да може слабият лъч да го освети. В същия миг русият мъж насочи фенера си към него.

Викът на Улф беше кратък, повече от учудване, този на жената беше истеричен и премина в хлипане. Осветена от фенера и свещта беше една сива ръка с извънредно издължени пръсти, покрити с някаква кал, прилична на боя. Светлината на свещта се измести почти когато Улф хвърли ръката. Настъпи мълчание, всички усещаха топлината в стаята, тежкия въздух от прахта, която бяха разровили от нестабилния под. След това Моска каза на Улф подигравателно:

— Не те ли е срам?

Русият мъж тихо се засмя, но смехът проехтя из стаята. Улф отговори, като се оправдаваше:

— Мислех, че дяволското нещо е плъх.

Жената до стената каза:

— Хайде бързо да си отиваме, имам нужда от въздух — И когато Моска започна да се приближава към нея и светлината, част от стената се разклати.

Вълна от отпадъци го повали на земята. Главата му падна върху един труп. Устните му го докоснаха и това му подсказа, че нямаше плат върху тялото, а кожа, обгорена, овъглена и твърда. Под тази кожа тялото беше топло, като че ли гореше в ада. Той го бутна с ръка и когато се опита да стане, една голяма вълна се изля от устата му. Чу как другите се раздвижиха, за да му помогнат, и почти извика:

— Стойте, стойте далеч от мене.

Той падна на колене, като гребеше с цели шепи остри парчета стъкло, тухли и кости и изповръща всичко: храната, алкохола, който се беше превърнал в жлъчка. Усещаше убожданията от боклуците, които режеха пръстите му.

Стана. Жената му помогна да се качи на площадката и да излезе от стаята. Под светлината на свещта, която държеше, той видя по лицето й израз на възбуда и удоволствие. Тя се хвана за сакото на Моска, докато се качваха по стълбата.

Излязоха на студения нощен въздух и дълбоко поеха дъх.

— Добре е човек да е жив — каза русият мъж. — Това долу, това е след смъртта.

Те се покатериха по малкия хълм от разрушения. Луната грееше над града и го превръщаше в сива изоставена фантастична страна със смесени облачета от мъгла и прах, от мрежи, които образуваха петна над земята, като че ли всеки спеше в жива смърт. По хълма, върху който се издигаше зданието на полицията, се виждаше жълтата светлина на трамвай, който бавно се изкачваше в лекия зимен въздух и се чуваше глухият звън, студен и кристално ясен. Моска разбра, че са много близо до неговия хотел на „Мецер Щрасе“, защото беше виждал този трамвай често през нощта да се катери по същия хълм и беше чувал същия звън.

Жената застана плътно до русия човек на хълма от развалини и попита:

— Ще влезете ли вътре, за да пийнем нещо?

— Не — отговори Моска и се обърна към Улф: — Хайде да си отидем вкъщи.

Той се чувстваше самотен и го хвана страх от хората, с които беше, включително и от Улф, уплашен, че нещо може да се е случило с Хела, сама в хотела. Сега, напълно изтрезнял, струваше му се, че е минало много време, откакто беше оставил Еди Касин пиян и сам в Ратскелер и беше тръгнал по дългия път с Улф.

Чудеше се дали Еди е успял да се върне вкъщи и колко късно беше, сигурно много след полунощ. А Хела сигурно го чака сама, чете на кушетката. За първи път помисли за майка си с чувство и за Алф, и за Глория, за писмата им, които не беше прочел. За първи път разбра, че сигурността, която си мислеше, че те изпитват, фактически не съществува, те мечтаеха сред собствения си ужас. Внезапно почувства, че те всички са в опасност, всеки, когото познава, и той не може нищо да направи. Спомни си майка си да отива на църква и знаеше какво иска да й каже, за да обясни всичко и да приеме всичко, защото беше вярно. „Ние не сме направени по подобие на Господа“, и това беше всичко, а сега можеше да продължи да живее, като се опитва да направи себе си щастлив и Хела също.

Умората изтри всичко от ума му. Той заслиза по хълма от разрушения, брадата му бе пъхната в яката на палтото, беше му студено, боляха го кокалите и когато той и Улф тръгнаха по улиците, бледата светлина на луната показваше раните на града така жестоко, както и слънцето, но без цвят, без съчувствие, безкръвно, като че ли беше светлина от някой безжизнен метален инструмент, отразяващ своя собствен образ на земята, собствените изсъхнали кратери и безжизнени рани.