Марио Пузо
Тъмната арена (5)

5

Второто мирно лято бързо премина за Моска. Работата във въздушната база беше толкова лека, струваше му се, че е там само да прави компания на Еди Касин, да слуша разни истории и да го прикрива, когато е твърде пиян, за да може да дойде на работа. Еди Касин нямаше много работа. Лейтенант Форти всяка сутрин идваше за няколко минути, за да подписва документи, и след това отиваше горе в канцеларията на операционния отдел, за да подготви един полет, и прекарваше деня в разговори със своите колеги пилоти. След работа Моска вечеряше с Улф и Еди и понякога с Гордън в Ратскелера, официалната гостилница за американските офицери и цивилни в Бремен.

Вечерите той и Хела прекарваха в стаята, като лежаха заедно на канапето и четяха, радиото на германска станция предаваше тиха музика. Когато последната лятна светлина угасваше, те се поглеждаха един друг с усмивка и си лягаха. Оставяха радиото да свири до късно.

Етажът, на който живееха, беше тих, но в долните етажи всяка вечер имаше партита. През летните вечери звуците на радиоапаратите изпълваха „Мецер Щрасе“ и джипове, натоварени с американци в техните зеленикави цивилни униформи, с красиви, босокраки германки на коленете им, спираха пред зданието със скърцането на колите и пискливите викове на младите жени. Смеховете и звънът на чашите се чуваше навън от минувачите, които с любопитство и внимателно обръщаха глави, като минаваха по улицата. След това можеха да чуят Еди Касин да ругае пиянски, като се боричкаше с една от приятелките си пред зданието. Понякога тези събирания свършваха рано и късен летен вечерен ветрец, свежестта му смесена с миризмата на чакъл, шумолеше по листата и клоните на дърветата от двете страни на улицата.

В неделя Хела и фрау Майер приготовляваха обеда в таванския апартамент на Майер, обикновено заек или патица, които Еди и Моска купуваха от близката ферма, а също и зеленчуци. След това сив немски хляб с кафе и сладолед. След като свършваха с яденето, Хела и Моска оставяха Еди и фрау Майер да пият, а те отиваха на дълга разходка из града и извън него в равното и зелено поле.

Моска пушеше своята пура, Хела носеше една от неговите бели колосани ризи с навити ръкави до над лакътя. Те минаваха край полицейския участък, масивната му циментова фасада носеше белезите на експлозия, след това, малко по-нататък, край часовниковото здание, в което сега се помещаваше американският Червен кръст. На площада пред него чакаха деца и просеха цигари и шоколад. Мъже с обраснали бузи, с кепета на вермахта и скъсани, боядисани военни якета грабваха фасовете веднага след като някой американски войник, облечен в зелено и облегнат на стената на зданието ги хвърляше. Войникът лениво се заглеждаше в жените, като се спираше на фройлайните, които бавно минаваха като на въртележка и които след малко, като обикаляха зданието, отново се появяваха и отново, и отново, както когато някой гледа една въртележка — познатото лице се появява винаги пред зрителя, който го очаква и се забавлява. В топлия летен следобед площадът беше като весел пъстър пазар, така че денят не приличаше на неделя, тъй като липсваше неделната атмосфера, на тихо и бавно движение.

Огромни зелени военни автобуси и камиони, покрити с прах, нахлуваха на площада всяка минута, като извозваха окупационните войски от паланките около Бремен, а някои от Бремерхавен. Войниците бяха в изгладени зелени дрехи, краищата на панталоните им внимателно втъкнати в кафяви бойни ботуши, добре лъснати. Имаше също и английски войници, които се потяха в своите дебели вълнени дрехи и барети. Американските моряци от търговската флота, раздърпани в окъсаните си панталони и мръсни пуловери, някои с гъсти, дълги бради, чакаха мрачно военната полиция да разпише книжките им, преди да влязат в зданието.

От време на време германски полицаи в боядисаните си униформи като на войници прочистваха площада, като гонеха просячетата в страничните улици, изблъскваха отчаяните ловци на фасове към далечния ъгъл на площада, а след това ги оставяха да си почиват на стълбите на зданието на германските комуникации. Фройлайните усилваха темпото на въртележката си, но никога никой не ги закачаше.

Моска взимаше сандвичи от Червения кръст и те продължаваха, като се сливаха с потока от хора към „Бъргър Парк“.

Врагът в неделя все така правеше неделната си разходка. Германците се движеха с достойнството на семейни вождове, някои с празни лули в устата. Жените им бутаха бебешки колички, а децата послушно и малко уморено подскачаха пред тях. Лятното слънце си играеше с праха, повдигнат от лекия следобеден ветрец, който минаваше през развалините, хващаше го, отвяваше го така, че върху целия град висеше един едва забележим воал от златист прах.

И тогава най-сетне, след като пресичаха една огромна, червеникава прерия от развалини, земя от разрушени домове, пръст от смазани тухли, прах и желязо, излизаха на полето, вървяха, докато се уморят, и сядаха да си починат в една зелена, гъсто обрасла нива. Те си почиваха и спяха, изяждаха донесените сандвичи и ако мястото беше достатъчно усамотено, правеха любов мирно в един празен свят, който ги заобикаляше.

Когато слънцето започваше да свети в лицата им, се връщаха в града. Мрак падаше върху прерията от развалини, а като стигаха площада, войниците вече напущаха зданието на Червения кръст. Победителите бяха изяли сандвичите си, сладоледа, кока-колата, играли бяха пинг-понг и се наслаждаваха на професионалното, стерилно приятелство на домакините. На улицата войниците се влачеха като че ли са у дома си. Върволиците от фройлайни изтъняваха, враг и победител заедно изчезваха по страничните улички, пълни с развалини, в полуразрушените стаи, в съсипаните здания или ако нямаше време, в пещероподобните мазета. На площада, тъмен и почти смълчан, имаше само няколко все още надяващи се просяци, едно дете, уморени момичета. Като отмиращ карнавал музиката излизаше от зданието и нежно галеше смълчаните фигури в тъмнината на площада, преминаваше през развалините към Везер, като че ли ги следваше към тихата река, и когато Моска и Хела минаваха по брега, оставяха музиката зад себе си и гледаха оттатък реката осветения от луната скелетоподобен град.

В „Мецер Щрасе“ фрау Майер и Еди Касин приготвяха бисквити и чай за тях, понякога заварваха Еди в пиянска вцепененост да лежи на кушетката и се оживяваше, когато чуваше гласовете им. Те си изпиваха чая и разговаряха тихо, като усещаха новия суров мир на нежната лятна нощ и бавната дрямка, която щеше да се превърне в спокоен сън без сънища.