Марио Пузо
Тъмната арена (14)

14

Вечерта преди заминаването на Мидълтънови Хела и Моска отидоха на разходка в града, преди да ги посетят. На излизане от къщата на „Курфюрстен Алее“ Хела се спираше да каже добър вечер на жените по вратите. Моска търпеливо стоеше до нея с учтива усмивка на лицето.

Тръгнаха към центъра на града.

— Нека да купим на фрау Сондърс сладолед от клуба на Червения кръст, предложи Хела.

Моска я погледна.

— Вие сте станали много добри приятелки само за две седмици — коментира той. — Какво става? Зная, че й даваш част от твоята храна и захар и кафе от нашето. Когато си заминат Мидълтънови, ще трябва да бъдеш по-пестелива, бейби. Ще бъде трудно да се взимат такива неща.

Тя му хвърли смутена усмивка.

— Ако мислех, че наистина те интересува, нямаше да го правя. Зная, че просто искаш аз да имам всичко. Но аз не мога, Уолтър. Когато готвя месо, миризмата изпълва целия хол и си мисля за нея в дневната — само изсушени картофи. Много съм дебела. Виж.

— Това не е от ядене — каза Моска. Хела се засмя и го ръгна, а той й се ухили: — Но ти си доста наедряла. Поне сега няма да можеш да носиш ризите ми.

Тя беше със синя рокля за бременни, която Ан Мидълтън й бе дала.

Моска я хващаше за ръката, когато трябваше да се катерят по разрушения, които покриваха тротоара. Дърветата бяха затрупани с листа и лъчите на залязващото слънце от време на време се промъкваха през тях. Хела каза замислено:

— Фрау Сондърс е наистина чудесна. Човек не може да си го представи само от един поглед, но тя е много приятна при разговор и върши почти всичката ми работа. И не защото й давам нещо, тя искрено желае да ми помогне. Ще й купиш ли сладолед?

Моска се засмя и каза:

— Разбира се.

Тя почака отвън, докато той влезе в клуба на Червения кръст. На връщане минаха покрай сградата на полицията и при парка Контрескарп долу пътят им беше препречен от малка тълпа, която слушаше един човек, качен върху градинска пейка. Той говореше, като размахваше ръце и крещеше. Те се спряха, Моска премести студената кутия със сладоледа в дясната си ръка и Хела се облегна на рамото му.

— Всеки един от нас е виновен — крещеше човекът. — Този безбожен век, тази безбожна земя. Кой мисли за Исус Христос? Приемаме кръвта му като наше избавление, а не вярваме. Но аз ви казвам, кръвта му е измила толкова много грехове, тази кръв е уморена. Господ Бог е уморен от нашето поведение. Колко още ще бъде търпелив той? Колко още кръвта на Исуса ще ни спасява?

Той спря и гласът му стана нежен и молещ:

— Любовта на Исус не е вече достатъчна, кръвта на Исус не е вече достатъчна. Моля, повярвайте ми. Спасете себе си и мен, и нашите деца, и нашите жени, нашите майки, нашите бащи, сестри, братя и нашата страна. — Гласът му стана спокоен, делови, убедителен и тялото му се отпусна. Той заговори с обикновен тон. — Виждате тази земя в развалини, континента, а Христос вижда по-далече от нас, той вижда, че разрушението на душата е всеобщо, злото триумфира, сатаната гледа на света с радост, като вижда със смеещите си очи смъртта на човека и на всичко, създадено от човека, от началото на света.

Един самолет мина над главите им по пътя към въздушната база. Ревът на моторите го накара да спре. Той беше дребен, с тесни гърди, които изпъкваха, когато изхвърляше назад главата си, за да гледа със своите лъскави очи на птица. Той продължи:

— Представете си един свят без живот. В полярните области сняг и лед без никакви следи, никой не се е движил по тях. В Африка, в джунглите, където слънцето дава живот на създадени от Бога безбройни и различни форми, там всичко е мъртво. — Гласът сега беше бясно риторичен, помпозен, блестящите очи изхвръкваха от малката му глава. — Трупове на мъртви животни лежат разложени в изгниващата флора. В полетата на Китай, покрай плодородните реки крокодилът не вдига ухилената си глава, за да отвърне на хиленето на Сатаната. А в нашите градове, в многото сърца, които се наричат цивилизация, няма нищо, освен руини. Хълмове от камък, където никакъв живот никога няма да расте, пръст от счупени стъкла. Завинаги.

Той спря и чакаше знак на одобрение, но вместо това се чуха викове от различни места на тълпата.

— Къде ти е разрешението? Къде ти е разрешението от военното правителство?

Чуха се три или четири мъжки гласа. Проповедникът беше слисан.

Хела и Моска бяха почти в средата на тълпата, много хора се струпаха зад тях. Отляво стоеше млад човек, облечен в синя, избеляла риза и дебели работни панталони. В ръцете си държеше момиченце на шест или седем години, чиито очи бяха странно безизразни. Отдясно един стар работник пушеше дебелата си лула. Младият човек крещеше с другите: „Къде ти е разрешението, къде ти е разрешението от военното правителство?“ След това се обърна към Моска и старият работник каза:

— Понеже сме загубили, всякакви ни крещят, дори свини като този.

Моска, в цивилно облекло, се усмихна на Хела, като се учуди, че мина за германец.

Сега проповедникът бавно насочи ръката си към небето и каза с висок тържествен глас:

— Имам разрешение от нашия Създател.

Слънцето, червено от последния си замиращ огън, окъпа вдигнатата ръка с червена светлина. Започна да залязва и сиви, в мекия летен мрак, израснаха на хоризонта като огромни назъбени копия руините на града, като магия пред очите им. Проповедникът наведе главата си в благодарност. Той вдигна глава към небето. Прегърна всички с един размах на ръцете си.

— Върнете се при Исуса Христа — извика. — Върнете се при Христос. Оставете греховете си. Оставете пиенето. Оставете разврата. Откажете се от комара, желанието за светски успех. Повярвайте в Христа и ще бъдете спасени. Наказани сте за греховете си. Наказанието е пред очите ви. Разкайте се, преди да стане твърде късно. Не грешете повече.

Оглушителният глас спря, за да си поеме дъх.

— Помислете какъв живот сте водили преди, не вярвате ли, че страданието, разрухата Божие наказание за греховете, които сте извършили. Сега младите момичета развратничат с вражеските войници, младите мъже просят цигари. Паф-паф. — Той имитираше пушене с маниакална омраза. — В неделя хората отиват на село да крадат или да търгуват за храна. Къщата на Господа е празна. Ние предизвикваме разрушението. Покайте се, казвам ви пак. Покайте се. Покайте се. — Думите започнаха да се сливат истерично. — Повярвайте в Господа Исуса Христа. Повярвайте в Господа и само един е Господ. Повярвайте в единния Бог, повярвайте в Христос.

Той спря и след това със заплашителен глас, като се караше, им изкрещя грубо, като ги обвиняваше:

— Вие всички сте грешници, вие сте осъдени на вечен ад. Виждам, че някои се усмихват. Съжалявате сами себе си. Защо Господ ни кара да страдаме така? Вие ли питате?

Някой в тълпата извика с насмешка:

— Това не беше Господ, това бяха бомбардировачите на Амитата.

Тълпата се разсмя.

Човекът на скамейката изчака да млъкнат и след това, като се взираше в замиращата светлина, диво, отмъстително посочи една жена в черно:

— Ти, жено, смееш ли се на Господа? Къде са мъжът ти, децата ти? — Той посочи младия човек до Моска. — Вижте — каза той на тълпата и те всички се обърнаха и проследиха ръката му. — Ето още един безбожник, един млад човек, надеждата на Германия. За неговите грехове детето му е съсипано, а той се смее на гнева Господен. Почакай, безбожнико, в лицето на детето ти виждам друго наказание. Почакай. Погледни детето си и почакай. — Със злоба той посочи друг от тълпата.

Младият човек сложи детето на земята и каза на Хела:

— Моля ви, гледайте я за малко.

След това го видяха как разблъска тълпата и стигна до пейката на проповедника. С един силен удар повали дребния човек на земята. Коленичи на гърдите му, грабна тъмната коса и удари птичата му глава на цимента. След това стана.

Тълпата се разпръсна. Младият човек взе детето си и отиде в парка Контескарт. Като от магия повечето хора изчезнаха. Проповедникът лежеше, без да мръдне. Кръв течеше от гъстата му къдрава коса, много малки поточета кръв се стичаха от челото му и образуваха червена маска по лицето. Хела се беше извърнала и Моска я хвана за ръката, за да я изведе на улицата. Видя, че й стана лошо, вероятно при вида на кръвта, помисли си той.

— По-добре да останеш у дома с фрау Сондърс тази вечер. — После, като че ли й дължеше извинение, че не се е намесил, каза: — Не е наша работа.

Моска, Лео и Еди Касин седяха в дневната на Мидълтън. Мебелите принадлежаха на реквизираната къща, така че все още имаше столове за сядане. Всичко останало беше сложено в дървени сандъци покрай стената.

— И тъй, ти наистина отиваш утре на Нюрнбергския процес? — попита Гордън Лео. — Кога тръгваш!

— О, вечерта — отговори Лео. — Предпочитам да карам през нощта.

— Нареди мръсниците, когато стигнеш там — каза Ан Мидълтън. — Ако трябва, лъжи, но направи така, че да получат, каквото им се полага.

— Няма да има нужда да лъжа — отговори Лео. — Имам много добра памет.

— Искам да се извиня за миналия път — каза Гордън Мидълтън. — Бях много груб.

Лео махна с ръка:

— Не разбирам. Баща ми беше политически затворник, комунист. Майки ми беше еврейка, затова и аз бях затворен. Но баща ми беше политически. Разбира се, след пакта Сталин-Хитлер той загуби вярата си. Разбра, че единият не беше по-добър от другия.

Професорът, който седеше в ъгъла до масата за шах с куртоазна усмивка на лицето си, се уплаши от тази нетактична забележка. Видя с паника и неудобство гнева, който се надигаше у Гордън Мидълтън, и не искаше да бъде свидетел на сцена на насилие, макар и с думи. Всяко насилие го отчайваше.

— Трябва да си тръгвам — каза. — Имам уговорен урок.

Той се ръкува с Гордън и Ан.

— Разрешете ми да ви пожелая добър път до Америка и късмет. Приятно ми беше да се запозная с вас.

Гордън го изпрати до вратата и каза чистосърдечно:

— Надявам се, няма да забравите да ми пишете, професоре. Разчитам на вас да ми съобщите какво става в Германия.

Професорът кимна с глава:

— Разбира се, разбира се.

Той вече беше решил по никакъв начин да не се свързва с Гордън Мидълтън. Всякакви връзки с комунисти, независимо колко невинни, можеха в едно непредвидено бъдеще да му напакостят много.

— Чакайте малко, чакайте малко. — Гордън отново върна професора в стаята. — Лео, току-що се сетих, че професорът отива в Нюрнберг в края на седмицата. Можеш ли да го вземеш в колата си, или това е в противоречие с наредбите на твоята институция?

— Не, не — каза професорът много разтревожен. — Не е необходимо, моля ви.

— Няма никакъв проблем — отвърна Лео.

— Не — продължи професорът и сега изпадна почти в истерия. — Имам си билет за влака, всичко е уредено. Моля ви, зная, че ще бъде много неудобно за вас.

— Окей, професоре, окей — каза Гордън успокоително и го заведе към вратата.

Когато Гордън се върна в стаята, Моска попита:

— Защо, по дяволите, се развълнува толкова?

Гордън хвърли поглед към Лео:

— Той е много коректен човек. Синът му е арестуван като дребен военнопрестъпник. Не знам точно за какво, освен че е бил съден от германския съд, не окупационния, така че вероятно не е толкова лошо. Предполагам, че беше ужасен, че Лео може да разбере и да помисли, че е във връзка с концентрационните лагери, което, разбира се, не е възможно. Не възразяваш, нали, Лео?

— Не.

— Виж какво — каза Гордън. — Утре ще отида у тях. Ще имам време. Ще му кажа, че ще го вземеш утре вечер. Като разбере, че ти знаеш, ще се съгласи. Това окей ли е?

Ан Мидълтън го изгледа остро, но нямаше ирония в ястребовото лице на Лео. Беше искрено. Тя се усмихна:

— Гордън винаги се грижи за своите симпатизанти.

— Не ми е станал симпатизант, Ан — провлече Гордън с бавния си равен глас, — но смятам, че съм му внушил някои неща. Той умее да слуша. — Гордън замълча и със спокоен тон, с нежен упрек продължи: — Не смятам, че точната дума е симпатизант.

Всички мълчаха.

— Кога ще се върнеш? — попита Моска Лео.

Лео му се ухили:

— Не се безпокой. Няма да го изпусна.

— Какво да изпуснеш? — попита Ан Мидълтън.

— Ще ставам кръстник — отговори Лео. — Вече съм приготвил подаръка.

— Срамота е, че няма да съм тук, за да видя детето, когато се появи — каза Ан. — Жалко, че Хела не може да бъде тук тази вечер. Дано не й е много зле.

— Не — каза Моска. — Просто дълго се разхождахме тази вечер. Тя искаше да дойде, но й казах по-добре да не идва.

— В края на краищата не сме толкова важни, Уолтър — каза Ан на шега, но със злобна нотка.

Еди Касин в един фотьойл в ъгъла отвори очите си. Беше задрямал. Той не обичаше да гостува на женени двойки. Мразеше жени, които бяха с мъжете си в своя дом. А и той не харесваше Ан Мидълтън. Тя беше грозна, беше упорита и се отнасяше с презрение към него.

Моска й се хилеше:

— Знаеш, че съм прав.

— Дразни се, че не се интересуваш от другите хора — обясни Гордън. — Понякога ми се иска аз да съм такъв.

Моска каза:

— Гордън, може би нарушавам правилника, но ще си го позволя. Всички тук знаят, че те изпращат у дома, защото имаш партиен билет на комунист. Не разбирам от политика. Бях дете, когато постъпих в армията. Може би в известен смисъл все още съм такова. Искам това да кажа. Много те уважавам, защото имаш смелост. Знаеш, че нещата са сложни. Смятам, че грешиш, защото аз не бих имал доверие на човек, който ме кара да правя това, което той иска, независимо от мотивите му. Това се отнася за войската на Съединените щати, комунистическата партия, Русия, дебелия полковник и така по цялата линия. — Той се обърна към Еди Касин. — Какво, по дяволите, искам да кажа?

Еди отвърна сухо:

— Че го обичаш, независимо че не даде на Хела да дойде.

Всички се засмяха. Гордън не се засмя. Дългото му безизразно лице на янки остана така и каза на Моска:

— Тъй като ти проговори, може би ще мога да ти кажа нещо, което винаги съм искал да ти кажа, Уолтър. — Той млъкна за минутка, потри големите си кокалести ръце. — Знам какво мислиш или ми се струва, че знам. Казваш, че греша, но аз имам възгледи, които ще ме съпровождат, независимо от това какво става. Аз вярвам в човешката раса, вярвам, че животът на тази земя може да бъде изключително красив. Вярвам, че това може да се постигне чрез усилията на комунистическата партия. Ти може да градиш всичко върху няколкото души, на които държиш. Повярвай ми, това е погрешен начин на живот.

— Да? Защо? — Моска наведе глава и когато я вдигна, за да погледне Гордън, имаше червени петна на гняв по лицето му.

— Защото тези хора и ти самият сте контролирани от сили, с които не искате да се занимавате. Вие не изразявате свободната си воля, когато се борите на ваше равнище, в тесния си кръг, вашата малка лична арена. Когато правите това, поставяте хората, които обичате, в ужасна опасност.

Моска отговори:

— Тези приказки за контролиращите сили, които влияят на живота ми. Господи, не мислиш ли, че не зная това? Не вярвам, че нещо може да помогне. Но никой няма да ме принуди да мисля веднъж едно, а после да отида на противоположната страна. Не ме интересува дали е право или криво. Всеки ден някакъв фриц във въздушната база или в хотела, или на работа в Ратскелера ми казва колко ще бъде щастлив, когато ще маршируваме заедно срещу руснаците, и очаква да му дам една цигара. И от другата страна предполагам, че е същото. Знаеш ли за какво се радвам? — Той се наведе към Гордън над масата, лицето му бе зачервено от възбудата и алкохола. — Че този път има надежда всичко да се превърне в дим. Всички ще изпукаме.

— Хей, хей — аплодира Ан Мидълтън, като пляскаше с ръце.

Еди Касин се засмя:

— Господи Исусе, каква реч.

Лео беше шокиран.

Моска избухна в смях и каза на Гордън:

— Виж какво ме накара да направя.

Гордън също се усмихваше, като си мислеше, че винаги забравя какъв е Моска и винаги се учудва, когато тази младежка, незряла искреност избухва въпреки резервираността на Моска. И като се опита да помогне, каза:

— Какво ще кажеш за Хела тогава и за детето ви?

Моска не отговори. Ан стана, за да напълни чашите. Лео се намеси:

— Не иска да каже това.

И тогава Моска, като че ли не беше чул, каза на Гордън:

— Отговорен съм. — И само Еди Касин усети, че беше произнесъл тези думи като заклинание, нещо, с което ще трябва да живее. Моска им се усмихна и каза на шега този път: — Ще стана отговорен. — Поклати глава. — Човек може ли да направи нещо по-добро от това?

— А защо ти не разсъждаваш така? — попита Ан Мидълтън Лео.

— Не знам — отговори той. — Когато отидох в Бухенвалд, бях много малък, срещнах баща си там и дълго време бяхме заедно. А хората са различни. При това Уолтър се променя. Хванах го, че се покланя, покланя се за лека нощ на своите германски съседи.

Другите се засмяха, но Моска каза нетърпеливо:

— Как може човек да прекара осем години в концентрационен лагер и да излезе такъв като тебе, не мога да разбера. Ако аз бях на твое място и някоя зелка ме погледне накриво, ще го изпратя в болницата. И всеки път, когато ми отговаря по начин, който не ми харесва, ще го ритам в слабините.

— Моля, моля — обади се Ан с престорен ужас.

— Толкова по-лошо за тебе — каза Моска на Ан, но й се ухили. Тя употребяваше по-лош език, като ругаеше черноборсаджии, които са я измамили.

Лео изрече бавно:

— Забравяш, че съм половин германец. А това, което германците направиха, беше не защото бяха германци, а защото бяха хора. Баща ми каза това. И затова сега си прекарвам приятно времето. Живея нов живот. Бих отровил този живот, ако съм жесток като другите.

— Прав си, Лео — каза Гордън. — Нужен е по-интелектуален подход, а не емоционална реакция. Трябва да разискваме, да променим света чрез логически действия. Комунистическата партия вярва в това.

Нямаше съмнение в неговата искреност към партията, в която вярваше.

Лео му хвърли дълъг поглед:

— Знам само едно нещо за комунистите. Баща ми беше комунист. Лагерите никога не можаха да съкрушат духа му. Когато стигна до лагера вестта, че Хитлер и Сталин са подписали пакт, баща ми почина лесно след това.

— А ако този пакт беше необходим, за да се спаси Съветският съюз? — попита Гордън. — Ако този пакт беше необходим, за да се спаси светът от нацистите?

Лео наведе глава, покри лицето си с ръце, за да задържи мускулите си и да спре тика.

— Не — извика той. — Ако баща ми трябваше да умре така, този свят не заслужава да бъде спасяван. Това е емоционално, зная, не е интелектуален подход, който партията ти изисква.

В последвалата тишина чуха, че бебето плаче горе.

— Ще отида да го преоблека — каза Гордън.

Жена му го погледна с благодарна усмивка. Когато излезе, Ан се обърна към Лео:

— Не му обръщай внимание. — Тонът на гласа й беше без никакъв акцент, за да не я сметнат за нелоялна. Тя отиде в кухнята да направи кафе.

Когато вечерта приключи, всички се ръкуваха поред. Ан каза:

— Ще дойда утре да кажа сбогом на Хела.

Гордън се обърна към Лео:

— Не забравяй моя професор, Лео, нали? — Лео поклати глава и Гордън прибави бавно и искрено: — На добър час.

Гордън заключи вратата след тях и се върна в дневната. Ан седеше замислена на стола си.

— Искам да поговоря с теб, Гордън — каза тя.

Той й се усмихна.

— Е, тук съм, говори. — Усети някакъв страх. Можеше да говори с Ан, без да се ядосва, когато обсъждаха политически въпроси, въпреки че тя никога не се съгласяваше с него.

Ан стана и започна нервно да се разхожда нагоре — надолу по стаята. Гордън наблюдаваше лицето й. Той обичаше широкото й честно лице, чипия нос и бледосините очи. Тя беше чист саксонски тип, мислеше си той, и все пак изглеждаше почти като славянка. Почуди се дали няма някаква връзка. Ще трябва да почете по този въпрос.

Думите й чукаха по съзнанието му. Тя каза:

— Трябва да се откажеш, просто трябва да се откажеш.

— Да се откажа от какво? — попита Гордън с невинен вид.

— Знаеш от какво — отвърна тя и шокът, че я разбра, беше толкова силен, че не усети гняв, само едно неприятно усещане в стомаха, безкрайно отчаяние. Когато видя лицето му, тя отиде при него и клекна до стола му; само когато бяха сами, тя изоставяше силата си, ставаше нежна, внимателна. Заговори: — Не се ядосвам, че си загуби работата, защото си комунист. Но какво ще правим? Трябва да мислим за детето ни. Трябва да печелиш, Гордън. А ти губиш всичките си приятели, когато се ядосваш толкова много за политика. Не можем да живеем така, мили, просто не можем.

Гордън стана от стола и се отдалечи от нея. Беше дълбоко смутен не само защото тя каза това, но защото го познаваше толкова малко най-близкото му човешко същество; че тя можеше да си помисли как той напуска партията като човек, който се отказва от тютюна или от някаква храна. Но той трябваше да й отговори.

— И аз мисля за нашето дете — каза Гордън. — Затова съм комунист. Искаш ли, когато порасне, да страда като Лео или да стане като Моска, който не го е еня за другите човешки същества? Не ми харесва какво каза пред теб, но той не се интересува от това, въпреки че казва, че ме харесва. Искам синът ни да расте в едно здраво общество, което няма да го праща на война или в концентрационни лагери. Искам той да расте в едно морално общество. За това се боря аз. А ти знаеш, че нашето общество е корумпирано, Ан, и ти го знаеш добре.

Ан се изправи срещу него. Тя не беше вече нежна и внимателна. Говореше му делово:

— Не вярваш на нищо лошо, което пишат за Русия. А пък аз вярвам някои неща, достатъчно е и това. Те няма да направят живота на моя син сигурен. Аз имам вяра в моята страна, както хората имат доверие в своите братя и сестри. Ти винаги казваш, че това е национализъм. Не знам. Ти си готов да правиш жертви за това, в което вярваш, но аз не съм готова нашият син да страда заради твоите възгледи. И, Гордън, ако мислех, че ти подхождат, нямаше да настоявам да се откажеш. Но това, което се е случило с бащата на Лео, е точно това, което ще се случи с теб. Усетих го, когато ни го разказваше, и усетих, че той ни го казва именно поради тази причина, да ни предупреди. Или нещо по-лошо, ти ще се корумпираш. Трябва да напуснеш, просто трябва да напуснеш.

Широкото й лице изразяваше упорство и той знаеше, че това упорство не може да се превие.

— Нека да уточним дали се разбираме — каза Гордън бавно. — Ти искаш аз да получа добра работа, да живея като добър гражданин от средната класа и да не рискувам бъдещето си, като остана в партията. Така ли?

Тя не отговори и той продължи:

— Знам, че мотивите ти са безупречни. По същество и двамата сме съгласни. Искаме най-доброто за нашия син. Не сме съгласни с методите. Сигурността, която искаш той да има, е временна, сигурност, която зависи от капиталистите, които владеят страната. Моят възглед е да се борим за една постоянна сигурност, сигурност, която да не може да бъде премахната от шепа хора от господстващата класа. Не виждаш ли?

— Трябва да се откажеш — продължаваше Ан упорито. — Просто трябва да се откажеш.

— А ако не мога?

— Ако не обещаеш, че ще се откажеш… — Ан млъкна и набра кураж за тези думи — ще се върна в Англия с бебето вместо в Америка.

И двамата се уплашиха от това, което тя най-после изрече, след това Ан продължи тихо, почти с плач:

— Зная, че ще удържиш на обещанието си, ако решиш. Виждаш, имам ти доверие.

И за пръв път, откакто бяха заедно, Гордън наистина се ядоса, защото знаеше, че убеждението й беше основателно, той никога не я беше лъгал, никога не беше пристъпил обещание. Съвестта му на човек от щата Ню Ингланд винаги е била фактор в личните му отношения. А сега тя използваше честността му, за да го хване.

— Нека си изясним това — каза Гордън. — Ако не обещая да напусна партията, ще вземеш сина ни и ще заминеш за Англия. Ще ме оставиш. — Той се постара болката и гневът да не проличат в гласа му. Ако обещая, ще дойдеш в Щатите с мен.

Ан потвърди с глава.

— Знаеш, че това не е честно — продължи Гордън и не можа да скрие болката. Той седна отново. Спокойно и търпеливо преценяваше всичко в главата си. Знаеше, че Ан казва истината. Знаеше, че никога не би могъл да се откаже от партията, че само ще я намрази в такъв случай, а знаеше също, че не може да се откаже от нея и от детето, може би от нея, но не и от бебето. — Обещавам — каза той и знаеше, че лъже. И когато тя се приближи до него, лицето й беше обляно в сълзи, коленичи и сложи главата си на скута му, той усети съжаление и съчувствие, а също и страх от това, което беше направил. Защото той имаше пълното съзнание, че в Америка ще мине доста време, преди тя да открие измамата му, а когато това стане, няма да има желание, нито пари да се върне в Англия. Корените им един в друг ще са станали твърде дълбоки. Знаеше, че и за двамата животът ще бъде смесен с омраза, недоверие и презрение и че до края ще има борба помежду им. Но нищо не можеше да направи. Той галеше твърдата й тежка коса, която винаги го възбуждаше, както и твърдото й селско тяло. Обърна тежко сложеното й, почти славянско лице нагоре, за да може да го целуне през сълзите.

Помисли си: „Нищо не мога да направя“, и целувката беше болезнена за него.