Марио Пузо
Тъмната арена (11)

11

Уолтър Моска, облечен в цивилни дрехи, гледаше от прозореца на канцеларията на цивилния личен състав. Гледаше как излизат хората от базата, самолетните механици в зелените си работни дрехи и кожени якета, подплатени с кожа, спретнати офицери пилоти с тъмнозелени и виолетови палта, немските работници в старите си дрехи, всички приведени под острия ноемврийски вятър. Зад него Еди Касин каза:

— Уолтър.

Моска се обърна. Еди Касин се облегна на стола.

— Имам нещо за тебе. Имах една идея и лейтенантът смята, че е доста добра. Провеждаме акция за пестене на храна из целия европейски театър, ще се опитаме да обясним на тези прасета, че не трябва да ядат до припадък. Да не умират от глад, но да не препълват чиниите си, а след това да оставят много храна, която трябва да се изхвърли. Сега ето една идея. Имаме нужда от снимка на войник е поднос, препълнен с храна, с надпис: „Спрете това“. До нея снимка на две малки германчета, които събират фасове по улиците и надпис „А вие срете това“. Как ти звучи?

— Звучи ми като истинско лайно — отговори Моска.

Еди му се ухили.

— Добре. Но изглежда хитро. Истински материал за връзка с хората. Главната квартира ще го лапне като нищо. Може би „Старс енд Страйс“ ще го издаде. Кой знае? Може да излезе нещо голямо.

— За Бога — каза Моска.

— Окей — отговори Еди Касин малко ядосан. — Ти намери снимка на деца, които събират фасове. Джипът е отвън и можеш да вземеш един фотограф, ефрейтора от лабораторията.

— Окей — каза Моска. Излезе и погледна следобедния самолет от Висбаден, който се спусна внезапно като че ли от ясно небе. След това влезе в джипа си.

Беше късен следобед, когато подкара джипа по моста и в същинския Бремен. Ефрейторът се мотаеше из хангарите и Моска загуби един час, докато го намери.

Улиците на града бяха изпълнени от бързащи германци и трамваите звъняха, за да си проправят път сред гъстия поток от движение, пътниците висяха по стъпалата. Моска паркира джипа пред часовниковото здание.

В сивия делничен следобед всичко беше тихо. Пред клуба на Червения кръст още нямаше просяци, проститутки и деца, нещата щяха да се активизират след вечеря. Две германски полицайки бавно се движеха нагоре — надолу по тротоара, като че ли очаровани от мелодичния звън на трамваите.

Моска и ефрейторът чакаха в джипа да се появят някои просячета, пушеха цигари, но не говореха. Накрая ефрейторът каза:

— Дяволска работа. За пръв път не виждам германчета да висят наоколо.

Моска слезе от джипа.

— Ще отида да видя — каза той.

Беше много студено и вдигна яката на якето си. Отиде зад ъгъла и като не видя никакви деца, продължи да върви край часовниковото здание.

Кацнали на върха на един хълм от развалини, като гледаха разрушен половината град пред тях, важно седяха две момчета. Облечени бяха в палта, дълги до обувките им, и на главите си имаха шапки, нахлупени до ушите. Пресяваха с ръце боклуците от развалините и след това хвърляха камъни и парчета тухли в пространството под тях. Не се целеха в нищо специално и не беше толкова трудно да изгубят равновесие, както си бяха на върха на хълма.

— Хей — извика Моска на немски, — момчета, искате ли да спечелите малко шоколад?

Децата го погледнаха сериозно, като преценяваха, познаха, че е един от враговете въпреки цивилните му дрехи, и се спуснаха от хълма, без да се страхуват. Те го последваха, като изоставиха обширната си празна площадка за игра, хванаха се за ръце, когато стигнаха гъмжащия площад пред часовниковата къща.

Ефрейторът беше вън от джипа и чакаше. Той сложи една плака в камерата си и нагласи разстоянието. Когато беше готов, каза на Моска:

— Окей, кажи им какво да правят.

Ефрейторът не говореше немски.

— Съберете тези фасове — каза Моска на момчетата. — Сега погледнете нагоре, за да може този човек да ви снима.

Те послушно се наведоха, но дългите им каскети закриваха лицата.

— Бутни каскетите им назад — нареди ефрейторът.

Моска направи това, като откри за камерата две ухилени лица на гномове.

— Тези фасове са много малки — каза ефрейторът.

— Няма да се виждат. — Моска извади няколко цели цигари и ги хвърли в канавката.

Ефрейторът беше направил няколко снимки, но не беше доволен. Той се готвеше за още една, когато Моска усети ръка на рамото си и някой го завъртя.

Пред него стояха двете полицайки, едната, която го беше обърнала, бе висока почти колкото него, ръката й бе все още на рамото му. Той я бутна и почти я удари, като усети меките гърди под грубия син вълнен плат на униформата й. Тя се залюля, ръката й пусна неговата, след това каза извинително:

— Това не е разрешено тук.

Полицайката се обърна към момчетата и каза предупредително:

— Вие двамата, веднага си отивайте.

Моска хвана момчетата за палтата.

— Тук стойте — заповяда им той. Обърна се към двете жени, слабото мургаво лице бе грозно и зло от гняв. — Виждате ли тази униформа? — И той посочи ефрейтора. Протегна ръка: — Дайте ми вашите документи.

Двете започнаха да заекват и обясняват, че тяхната работа била да пазят децата, да ги предпазват от просия. Един немец, който минаваше, се спря, момчетата се измъкнаха от кавгата и човекът им каза нещо с гневен глас, като им се караше, и те хукнаха да бягат. Моска отново ги хвана, когато ефрейторът гръмна предупредително.

Човекът забърза, за да стигне тълпата германци, които чакаха трамвая на ъгъла. Моска се затича след него и когато германецът чу стъпките му, обърна се, очите му мигаха от страх.

— Ти ли каза на тези деца да си отидат? — изкрещя му Моска.

Германецът измънка извинително:

— Не разбрах. Мислех, че просят.

— Дай си паспорта — каза Моска. — Той протегна ръка.

Германецът, треперещ от нерви, бръкна в джоба на якето си и извади едно обикновено огромно портмоне, пълно с документи. Порови, като се опитваше да гледа Моска в същото време, докато Моска взимаше документите от ръката му и намери сам синята карта.

Моска му върна портмонето.

— Ела в полицейския участък утре сутрин за паспорта си — каза той и тръгна към джипа.

От другата страна на площада, в замиращата ноемврийска светлина, видя тъмната маса германци, които го наблюдаваха: високи като великани, тъмни като очертанията на гора. За момент той изпита страх и ужас, като че ли можеха да проникнат в сърцето и ума му, а след това гневът му избухна отново. Той тръгна бавно, спокойно към джипа. Двете момчета бяха все още там, но полицайките бяха изчезнали.

— Да тръгваме — каза той на ефрейтора и когато стигнаха „Мецер Щрасе“, слезе. — Закарай джипа в базата вместо мен.

Ефрейторът кимна и тихо каза:

— Мисля, че тези снимки ще бъдат достатъчни.

А Моска се сети, че беше забравил да продължат снимките и беше оставил децата да чакат пред часовниковото здание, без да им даде шоколадите, които им бе обещал.

Когато Моска влезе в стаята, Хела топлеше супа на електрическия котлон, а на масата стоеше една празна консервна кутия с червен етикет. Тенджера, пълна с бекон, чакаше реда си. Лео седеше на кушетката и четеше.

В стаята бе топло и миришеше на вкусна храна. Мебелите добре запълваха пространството. Леглото и нощната масичка в един ъгъл, на масата лампа с малко радио, голям бял гардероб в ъгъла до вратата и в средата голяма кръгла маса, заобиколена от плетени столове. До една стена огромен китайски скрин придаваше на стаята уют без претрупаност и оставаше доста свободно място. Страшно голяма стая, винаги си мислеше Моска. Хела вдигна очи от готвенето.

— А, ти си у дома рано — каза тя и стана, за да го целуне. Лицето й винаги се променяше, когато го виждаше, той забелязваше радостта й и изпитваше чувство на вина и страх, защото тя разчиташе толкова много на него.

— Имах работа в града и не се върнах в базата — каза Моска.

Лео вдигна глава и му кимна, след което продължи да чете. Моска бръкна в джоба си за цигара и пръстите му напипаха личната карта на германеца.

— Ще ме закараш ли до полицейския участък след ядене? — помоли Моска. Хвърли картата на масата.

Лео кимна и попита:

— Какво е това?

Моска разказа какво се беше случило. Забеляза, че Лео го наблюдава с учудена усмивка. Хела сипа топлата супа в чаши и нищо не каза. След това постави бекона върху електрическия котлон.

Изпиха внимателно супата, като пускаха солени бисквити в нея. Хела вдигна синята лична карта от масата. С чашата в едната ръка отвори картата с другата.

— Той е женен — каза тя. — Има сини очи и кестенява коса и работи като печатар. Това е добра работа.

Тя гледаше снимката.

— Не изглежда лош човек. Дали има деца?

— Не пише ли в картата? — попита Моска.

— Не — отговори Хела. — Има белег на пръста си. — Тя остави картата на масата.

Лео изви главата си назад и изпи последните капки супа, след това се наведе над масата, тикът на бузата му се засили малко.

— Кажи ми — попита той, — защо не отиде в полицейския участък с човека веднага? Бил е наблизо.

Моска му се усмихна.

— Исках само да го уплаша. Няма нищо да му направя. Сигурен съм, че исках да уплаша този кучи син.

— Ще прекара лошо нощта — каза Хела.

— Заслужава си го — гневно отвърна Моска, като се отбраняваше. — Какво право има този глупак да се бърка, дето не му е работа.

Хела вдигна бледите си сини очи към него.

— Той се е засрамил — каза тя — и предполагам, че е разбрал грешката си.

— По дяволите, нека се поизпоти — каза Моска. — Хайде да хапнем малко бекон, преди да си го изгорила.

Хела сложи бекона и много сив германски хляб на масата. Когато свършиха да ядат сандвичи, потопени в мазнина, Лео и Моска станаха, като Лео търсеше ключовете от джипа си. Хела взе личната карта и погледна адреса.

— Виж — каза тя услужливо, — той живее на „Ребзам Щрасе“. Това е по-близо от полицейския участък.

Моска отсече:

— Не ме чакай. След това ще отидем в клуба.

Той й се усмихна, когато тя си подаде главата за целувка, рядката светлокестенява коса беше като каска на главата й. Сантиментът винаги я правеше по-мила, въпреки че той се усмихваше на това и никога не я целуваше пръв.

— Искаш ли да ти донеса сладолед?

Тя поклати утвърдително глава. Когато излизаше от вратата, го извика:

— То е по пътя за клуба.

В джипа Лео го попита:

— Къде отиваме?

— Окей, за Бога, заведи ме при къщата на този човек. — Моска поклати глава. — Ти и тя, майната ви.

— Никак не ме интересува — каза Лео, — но то е по пътя за клуба. При това знам какво означава „да се потиш“, както ти каза. Това е много точна дума.

Той извърна скулестото си лице към Моска и се усмихна с лека тъга. Моска сви рамене.

— Не искам дори да видя това копеле. Хайде иди ти в къщата, Лео.

— Не — каза Лео, като се ухили. — Ти му я взе, нали? Ти ще му я върнеш.

Не беше трудно да намерят къщата, частен дом за две семейства, разделен за даване под наем, за да могат повече хора да се приютят. На вратата на антрето имаше списъка на всички живеещи там, включително всеки член на семейството и в кой апартамент живее. Моска погледна личната карта и сравни имената. След това отиде на втория етаж. Почука силно и вратата веднага се отвори. Разбра, че са го видели през прозореца и че са чакали да почука. Човекът на вратата имаше същата кръгла глава и строги черти, но лицето му приличаше на маска, омекотена от голотата на черепа. Германецът отстъпи настрана и Моска влезе.

Той беше прекъснал вечерята. На масата в една широка стая имаше четири чинии, пълни с тъмен сос, в който плуваха тъмни, разрязани парчета зарзават и големи бели картофи. В ъгъла имаше легло, по-нататък на стената висеше мивка, над нея голяма картина в рамка в тъмни зелени и кафяви цветове. Една жена, светлата й коса сресана гладко, се опитваше да заведе две малки момченца през вратата в другата стая на апартамента. Но като се обърна да види Моска, децата избягаха. Всички го гледаха и чакаха.

Той подаде на германеца синята лична карта. Човекът я взе и каза, заеквайки:

— Да?

Моска отговори:

— Няма нужда да отиваш в полицейския участък. Забрави всичко.

Тъпото, строго лице стана тебеширенобяло. Облекчението от страха, шокът през деня, скърцането на джипа и спирането му пред къщата, всичко се сля сега — отрова се разля в кръвта му. Той видимо се разтрепери и жена му се затича да му помогне да седне на един от четирите празни дървени стола около масата. Моска, разтревожен, се обърна към жената:

— Какво има, какво му стана?

— Нищо — отговори тя. — Мислехме, че сте дошли да го арестувате. — Гласът й леко затрепери.

Едно от децата започна да плаче с тих страх, като че ли силата и стените на неговия свят бяха разрушени. Моска, като мислеше, че ще го успокои, направи две крачки и извади един шоколад. Детето в ужас започна да крещи истерично. Моска спря и погледна безпомощно жената. Тя донесе на мъжа си една малка чаша шнапс. Докато човекът пиеше, жената отиде при детето, удари го по устата и след това го взе в ръцете си. Детето млъкна. Бащата, все още ужасно разстроен, каза:

— Чакайте, моля ви, чакайте — и почти се затича към бюфета заедно шише шнапс и малка водна чаша.

Той сипа на Моска и натика чашката в ръцете му.

— Всичко беше грешка, грешка. Мислех, че децата ви досаждат. Нямах намерение да се меся.

И Моска си спомни гневния тон на човека, когато се скара на двете момчета пред часовниковата сграда, гневния срам и вина, като че ли той беше причината за деградацията на децата.

— Няма нищо — каза Моска.

Той се опита да остави питието на масата, но германецът продължаваше да го държи за ръката и отново го увещаваше да пие.

Като забрави децата и жена си, като че ли се молеше за живота си, бащата говореше трескаво:

— Никога не съм бил нацист. Постъпих в партията, за да си запазя работата, всички печатари трябваше да постъпят така. Но аз си плащах членския внос. Нищо повече. Никога не съм бил нацист. Пийте. Това е хубаво питие. Пийте го. Пазя го за болки.

Моска пи и се отправи към вратата, но германецът го хвана, разтърси ръката му:

— Много ви благодаря за добрината. Това е от сърце. Никога няма да забравя това. Винаги съм казвал, че американците са много добри. Те са добросърдечни, ние германците сме късметлии.

Той разтърси ръката на Моска за последен път, главата му се тресеше от нерви и облекчение.

В този момент Моска усети почти неконтролируемо желание да го повали на земята, да накара кръв да потече от този плешив череп и изкривено лице и обърна главата си, за да скрие презрението и отвращението.

При кафявата врата на другата стая Моска видя лицето на жената. Мускулите бяха силно опънати около отделните кости, които ясно се виждаха. Кожата й беше смъртно бледа и главата леко наведена, раменете приведени под тежестта на детето в ръцете й. Сивите й очи, сега почти черни, бяха тъмни езера от неизтриваемата омраза. Косата й също изглеждаше тъмна до златната на детето, а очите й не мигнаха като срещнаха тези на Моска. Нито един мускул на лицето й не трепна.

Когато вратата се хлопна след него, Моска чу гласа й, тих, но остър, към мъжа си. Вън на улицата под светлината на осветената стая той я видя да го гледа отгоре с детето все така в ръцете й.