Марио Пузо
Тъмната арена (13)

13

Яркото утринно слънце на ранната пролет къпеше разрушения град в светложълто и златно, които блестяха върху счупените червени тухли, светлосиньото небе беше фон на наранените и обезобразени здания на хоризонта.

Дъщерята на Йерген буташе кремава детска количка, тъжното й личице изразяваше гордост и радост, но и загриженост, хубавата й синя рокличка съответстваше на небето. Йерген вървеше до нея, наблюдаваше я, радваше й се, като усещаше събуждането на големия град след дългата ужасна зима.

Двойни трамваи вдигаха страшен шум по улиците, изпълвайки златистия утринен въздух със звъна на камбанките. Като зави по „Мецер Щрасе“, Йерген видя на улицата Моска и приятелите му, които се суетяха около един джип. След това мярна Хела под едно дърво. Като се приближи, забеляза, че Моска, Лео и Еди товареха джипа с багажа на Моска. Имаше куфари и торби, пълни с дрехи, дървена кутия с консерви и, малка печка за въглища, която той, Йергеним беше намерил.

Йерген докосна рамото на дъщеря си.

— Гизеле, закарай количката точно под носа им, изненадай ги.

Момиченцето се усмихна весело и започна да бута по-бързо. Първа ги видя Хела и Йерген чу радостния й вик, преди да се затича малко тромаво, за да ги посрещне.

— Харесваш ли я? — попита Йерген с гордост. — Нали е така хубава, както ти бях обещал?

— О, тя е чудесна, Йерген, тя е красива — извика Хела.

Тънкото й лице имаше такъв израз на радост, че Йерген беше искрено трогнат. Погледна отново към количката и видя, че е хубава, ниска, със спортна линия, красивата й кремава боя, — обрамчена от зеленината, на която беше поставена, и светлосиньото небе над тях.

— Дъщеря ми Гизеле — продължи Йерген — искаше да я донесе лично.

Срамежливото момиченце наведе глава. Хела коленичи трудно, широкото й палто я обгръщаше и падаше до земята.

— Много ви благодаря — каза тя и целуна детето по бузката. — Ще ми помогнеш ли да я закараме до моята къща?

Детето кимна с глава.

Моска се приближи до тях. Облечен беше в смачкан стар гащеризон.

— Ще ти платя по-късно, Йерген — каза той, като едва погледна количката. — Местим се на „Курфюрстен Алее“. Защо не отидете дотам с Хела и количката? Ще дойдем, щом натоварим всичко.

— Разбира се, разбира се — каза Йерген. В най-добро настроение той свали шапка към Хела и каза на немски: — Уважаема госпожо, мога ли да ви придружа?

Тя му се усмихна и го хвана под ръка. Оставиха детето да върви пред тях.

Вървяха в пролетния ветрец, който миришеше на цветя и трева, и Хела закопча палтото си. Йерген забеляза как се опъва на корема й и изпита необяснимо задоволство, смесено с тъга. Собствената му жена беше умряла, дъщеря му растеше без майка, а сега, като вървеше до любовницата на врага, той си мислеше какво би било, ако Хела беше негова, нежността и обичта й дадени на него и на неговото дете и новият живот в нея да принадлежи на двамата. Колко хубаво би било през тази чудесна утрин, как тъгата и страхът ще изчезнат и как Гизеле също ще има чувството за сигурност. И както си мислеше това, Гизеле се обърна и се усмихна на двамата.

— Изглежда много по-добре сега — забеляза Хела.

Йерген поклати глава.

— Ще я заведа на село днес. За един месец. По препоръка на лекаря.

Йерген забави крачка, за да не може Гизеле да чуе какво ще каже.

— Мисля, че е много болна. Прекара тежка зима.

Сега Гизеле беше доста напред, като буташе количката по едно голямо слънчево петно. Хела отново хвана Йерген под ръка. Той каза:

— Трябва да я измъкна от развалините, от всичко, което й напомня смъртта на майка й, далеч от Германия. — Поколеба се, а след това каза делово нещо, в което съвсем не вярваше: — Докторът каза, че детето може да загуби разсъдъка си.

Гизеле ги чакаше в началото на улицата, като че ли се страхуваше да върви сама между сянката на дърветата. Хела изпревари Йерген, за да пристигне първа при момиченцето, и й каза весело:

— Искаш ли да се возиш в количката?

Гизеле кимна утвърдително и Йерген й помогна да се качи, като остави дългите й крака да висят отстрани. Хела започна да бута и рече със смях:

— О, какво голямо бебе си имам. — Погъделичка детето под брадичката.

След това се опита да потича, за да покаже, че бърза, но беше твърде тежка. Гизеле не се смееше, но издаваше кратки звуци, които приличаха на смях.

Стигнаха до редица бели каменни къщи по „Курфюрстен Алее“. Хела спря при първата, до малка порта, от която тръгваше циментена пътека до вратата. Тя извика:

— Фрау Сондърс! — И една жена се показа на отворения прозорец. Беше с тъжно, строго лице, със строга прическа и можеше да се види, че носи проста синя рокля.

— Извинете, че викам така силно — каза Хела, като се усмихваше. — Така бавно вървя сега. Може ли да ми хвърлите ключа? Ще бъдат тук всяка минута.

Жената изчезна и след това се появи отново, за да пусне ключовете в ръцете на Йерген. После пак си влезе вкъщи.

— Оо — каза Йерген, — може да имате неприятности на това място. Изглежда много порядъчно.

И после, като усети какво е казал, смутен млъкна, но Хела се засмя:

— Тя е много мила, ще разбере. Наскоро е загубила мъжа си, починал от рак. Затова има две празни стаи. Ползвали са се от специални привилегии поради болестта му.

— И как ги открихте? — попита Йерген.

— Отидох при офицера, който отговаря за квартирите в района и го попитах — отговори Хела. — Но първо му направих малък подарък от пет пакета цигари. — Те се усмихнаха един на друг.

Йерген видя натоварения джип да пристига по улицата. Лео паркира както винаги, като се удари в едно дърво на тротоара. Моска скочи и Еди и Лео слязоха от предните седалки. Започнаха да пренасят багажа в къщата, Хела ги водеше. Когато отново се появи, носеше голям кафяв пакет и го даде на Йерген:

— Десет кашона — каза тя, — нали така?

Йерген потвърди. Хела отиде при Гизеле, облегната на количката. Извади от джоба на палтото си шепа шоколади и ги даде на детето, като каза:

— Благодаря ти, че ми донесе такава чудесна количка. Ще дойдеш ли, когато бебето се появи?

Гизеле поклати глава и даде шоколадите на Йерген. Той взе един и го разчупи на малки парченца, за да може тя да ги скрие в шепата си, когато ги яде. След това Хела ги видя да вървят по „Курфюрстен Алее“, и Йерген спря и вдигна дъщеря си на рамо. Тя държеше кафявия пакет. Хела се върна в къщата, качи се по стълбата на втория етаж.

Апартаментът беше от четири стаи: спалня, дневна, друга спалня и една малка стая за кухня. Бяха се разбрали, че Моска и Хела ще живеят в малката спалня и кухнята, а можеха да ползват дневната при специални случаи. Фрау Сондърс имаше своя спалня и печка в дневната, където си готвеше.

Хела свари Моска, Лео и Еди да я чакат. Имаше две шишета с кока-кола и две чаши с уиски на малката масичка. Спалнята беше натрупана с куфари и друг багаж. Хела забеляза, че фрау Сондърс беше окачила красиви пердета на сини цветя на двата прозореца.

Моска вдигна своята чаша, Хела и Лео своите шишета от кока — кола. Еди вече си пиеше уискито, но после почака другите.

— За нашия нов дом — каза Хела.

Всички пиха заедно. Еди Касин гледаше как Хела отпи една глътка от своята кола, а след това отвори куфарите, за да си прибере дрехите в един голям махагонен гардероб.

Той никога не беше опитвал с Хела, въпреки че е бил в стаята им само нея много пъти. Чудеше се защо и разбра, че фактически тя никога не му беше дала повод за това. Никога не се беше приближавала до него, нито пък му беше давала някакви аванси. Тя не беше кокетка. Държеше се естествено и непровокативно. Еди Касин си даде сметка, че поведението му беше отчасти поради страх от Моска и като се опитваше да анализира този страх, мислеше, че се основава на това, че Моска не се интересува от други хора, а и на приказките, които беше чувал за Моска от мъжете в частта им за караница, която е имал с някакъв сержант, заради което е бил преместен във военното управление и едва е избягнал военен съд. Сержантът бил толкова тежко ранен, че го изпратили в болница в Щатите. Но това беше странна история, за която не се говореше, а имаше само слухове. В основата беше небрежността, липсата на всякакъв интерес, толкова голям, че беше просто страшно. Неговите приятели — аз, Лео, Улф, Гордън — се смятаме за негови близки. Ако всички ни убият утре, той няма пет пари да даде.

— Количката — извика Хела внезапно, — къде сте сложили количката?

Те се засмяха. Лео удари главата си с ръце и каза на немски:

— Господи, оставих количката на улицата.

Но Моска я успокои:

— В малката стая е, Хела, в кухнята.

А Еди Касин си помисли, че той не може да понесе да я гледа тревожна дори на шега.

Хела отиде в другата стая, Лео си довърши колата.

— Другата седмица заминавам за Нюрнберг — обяви той. — Викат ме да свидетелствам за тези, които бяха на служба в Бухенвалд. Отначало отказах, но после ми казаха, че някакъв лекар е сред, подсъдимите. Той имаше навик да ни крещи: „Не съм тук да лекувам вашите болки. Не съм дори да ви помагам да останете живи. Службата ми е да се грижа да сте годни да работите всеки ден.“ Ще свидетелствам срещу този мръсник.

Моска напълни отново чашите и подаде на Лео нова бутилка кола.

— Ако бях на твое място, щях да искам да убият тези кучи синове.

Лео сви рамене.

— Не знам. Чувствам само презрение, а не омраза вече. Не знам защо. Просто искам да се махна оттук.

Той отпи една голяма глътка от колата.

— Ще ни липсващ в хотела, Уолтър — каза Еди. — Мислиш ли, че ще ти хареса да живееш във фрицовия стил?

Моска сви рамене:

— Все ми е едно. — Напълни чашата на Еди и продължи: — Друм, Еди, след тази чаша. Не искам да плашиш новата ми хазайка. Стига си пил.

— Вече съм се поправил — отвърна Еди Касин. — Жена ми идва от Англия с детето. — Той ги погледна с престорена гордост. — Семейството идва да живее с мен.

Моска поклати глава:

— Горката ти жена. Мислех, че те е оставила, когато ти отиде във войската. Какво ще правят всичките ти сладурчета?

— Ще се оправят — каза Еди. — Не се тревожи за тях, те винаги се оправят. — Внезапно, без причина, той се ядоса. — Бих искал да им ударя една по задника. — Той си взе якето и излезе.

Еди Касин тръгна по „Курфюрстен Алее“ бавно. Извитата улица със сенчести дървета беше приятна в топлия следобед на тази ранна пролет. Той реши да се изкъпе в хотела, а след това да отиде за вечеря в Ратскелера. Погледна към улицата, преди да завие по „Мецер Щрасе“, силни цветове привлякоха вниманието му и там видя едно младо момиче под широко зелено дърво, четири малки дечица танцуваха около нея. През широкия булевард виждаше деликатните черти на лицето й, чистотата на младостта. Докато я наблюдаваше, тя вдигна глава към жълтата светлина на следобедното слънце и като се отстрани от децата, погледна право към Еди Касин.

Той видя на лицето й усмивка, чиято невинност и инстинктивно усещане за сексуална сила винаги го възбуждаше. Усмивка на младостта, помисли си Еди, усмивка, която се появява, когато те ласкаят, и все пак невинна усмивка, малко възбудена, странна, учудване за това каква всъщност е силата, която притежаваш. За Еди Касин тя означаваше девственост, девственост на мисълта, на тялото също, но на първо място невинност на мислите, която беше срещал и съсипвал преди; борбата на ухажването за него беше по-сладка от фактическата победа.

Сега, като гледаше от другата страна на улицата, изпитваше сладка тъга, но и се удивляваше, че това момиче в бялата си блузка можеше така дълбоко да го трогне. Той се поколеба дали да не отиде при нея; беше небръснат, мръсен и миришеше на пот. Майната му, не мога всички да таковам, си помисли, като знаеше, че през широкия булевард, дори в силната слънчева светлина, тя можеше да види само деликатните черти на лицето му, а не следите от възрастта, които щяха да й се сторят признак на старост, на разложение.

Тя се обърна към децата и грациозното младежко движение на главата и тялото, картината, която образуваха всички седнали на зеления килим от трева, се запечата в съзнанието му: под тъмнозеленото дърво младото момиче в бялата риза, белите ръкави, навити почти до раменете, двете издатини на бялата тъкан, гърдите й, златистата й глава, наведена към седналите деца, на това не можеше да се устои. Той бързо тръгна по „Мецер Щрасе“ и влезе в хотела.

Еди взе душ, обръсна се и бързаше, но се забави, за да посипе тялото и лицето си с толкова пудра. Внимателно се среса, като съжаляваше за сребърните нишки отстрани, и още в стаята си сложи тъмнозелената офицерска униформа с цивилен знак, като знаеше, че така няма да изглежда толкова възрастен в нейните очи, отколкото в цивилни дрехи.

Почука се на вратата и фрау Майер влезе в бански халат. Това беше неин стар трик. Когато чуваше, че Еди се къпе, тя също се изкъпваше и ухаеща на парфюм, отиваше в стаята му, когато той се обличаше. Обикновено това успяваше.

— Имаш ли една цигара за мен, Еди? — попита тя и седна на леглото с кръстосани крака.

Еди си връзваше обувките, посочи към масата. Тя взе една цигара, запали я и пак седна на леглото.

— Много си красив, отиваш ли при някого?

Еди спря за момент, погледна почти идеалното й тяло, приятното й остро лице. Познато беше. Той я вдигна от леглото, занесе я извън стаята и я остави в хола.

— Не днес, бейби — каза той, изтича надолу по стълбите и излезе на улицата.

Изпълнен беше с невъобразима възбуда, сърцето му биеше силно. Бързо премина по „Мецер Щрасе“ и като приближи към ъгъла, забави хода си и с малко пъшкане зави в „Курфюрстен Алее“.

Доколкото можеше да види, дърветата в парка бяха самотни, нямаше деца под тях. Зелената полоса беше една непрекъсната линия без никакво чуждо тяло да нарушава хармонията й с околните дървета. Еди Касин прекоси булеварда и тръгна към най-близката къща. Почука на вратата и попита на лош немски за момичето, което се грижи за четири деца, но никой не знаеше нищо за нея в тази къща, нито в другите. Последната беше с апартаменти за военни и американски цивилни, а Еди разпозна мъжа, който отвори вратата. Виждал го бе често в Ратскелера.

— Не — отговори мъжът. — Не е от тази улица. Момчетата тук спят с всички мадами от този блок и аз ги познавам. На мен самия също ми се иска. Нямаш късмет, човече.

И той се усмихна съучастнически на Еди Касин.

Еди застана в средата на булеварда, като не знаеше накъде да върви. Пролетната вечер падаше, хладен ветрец гонеше следобедната горещина. От другата страна на булеварда и по-нататък се виждаха градините с току-що показалата се зеленина, равните насадени петна и шарените кафяви дървени и картонени колибки, в които градинарите пазеха инструментите си, а и някои живееха там. Мъже работеха в този малък селскостопански район и той усети миризмата на реката оттатък хълма, който се издигаше над градините. Край разрушените къщи се виждаха зелени петна от диви растения. Знаеше, че никога няма да види момичето отново и дори няма да го познае, ако го срещне, но внезапно възбудата му се върна и той тръгна надолу по „Курфюрстен Алее“ до края, където свършваше градът и можеше да види гюлето непипнато, меките спокойни хълмове, влажната пролетна зеленина по тях като новоизраснала кожа. И никакви сиви или почернели развалини не нарушаваха красотата на деня.

Тази вечер Хела залепи илюстрации на детски приказки по стените. Беше ги купила за детето, което очакваха, каза тя, но Моска мислеше, че е от някакво суеверие, магия, за да бъде всичко, както трябва. Когато привърши, му каза:

— Мисля, че трябва да отидем при фрау Сондърс.

— Господи, много съм изморен тази вечер — отвърна Моска. — Дяволски много работа свършихме.

Хела седеше на леглото със скръстени ръце и разглеждаше почти квадратната стая. Кремавата количка беше облегната на светлосиньото перде на цветя като картина на стената. Една малка кръгла масичка беше покрита със синя покривка и двата стола бяха тапицирани в светлосиво. На пода имаше кафеникав килим, избелял от старост. Леглото и тоалетката бяха от махагон и на всяка стена имаше по една малка рисунка на селски пейзаж в бледозелено, с виолетови, сини, бели и сребристи води на буйни потоци. Вълна от радост се разляло тялото й. След това забеляза лицето на Моска, каменно, напрегнато, и разбра, че му е неудобно. Хвана ръката му и я задържа в скута си.

— Сега наистина изглежда, че винаги ще бъдем заедно.

— Да отиде ми да изкажем почитанията си на хазайката — предложи Моска.

Всички стаи бяха с врати, които водеха в хола, а и самият хол имаше врата, която отделяше апартамента от стълбището. За да отидат от една стая в друга, трябваше да излязат в хола и да почукат на вратата на дневната. Чуха глас, който ги покани да влязат.

Фрау Сондърс седеше на кушетката и четеше вестник. Стана, когато Хела ги представи, и стисна ръката на Моска. Последният видя, че тя не беше стара, както си бе помислил, когато я зърна. Косата й беше в строга прическа, а лицето й набръчкано, но имаше нещо странно младежко в движенията на слабото й тяло, в правия й гръб.

— Надявам се, че ще използвате дневната, когато искате — каза фрау Сондърс. Имаше плътен, нежен глас, но каза това от учтивост.

— Благодаря — отвърна Хела. — Искам да ви благодаря за пердетата и за някои други неща, които сте сложили в стаята. Ако можем с нещо да ви помогнем, моля, кажете ни.

Фрау Сондърс се поколеба:

— Надявам се, че няма да имаме неприятности с властта.

Тя изгледа Моска със съмнение, като че ли искаше да каже нещо друго.

Хела се сети какво е.

— Ние сме много тихи, той не е от тези луди американци, които винаги имат партита.

Тя се усмихна на Моска, но той не й отвърна.

— Просто дойдохме за малко — продължи Хела. — Имахме труден ден, така че… — Тя стана и сконфузено пожела лека нощ.

Моска се усмихна учтиво. Фрау Сондърс съответно се усмихна и тогава Моска разбра, че тази жена е срамежлива въпреки възрастта си и че е малко уплашена при мисълта, че един враг живее в нейната къща.

Когато се събличаха в стаята си, Моска каза на Хела новината, която почти беше забравил.

— Заповедите най-после са пристигнали за заминаването на Мидълтънови за Щатите. Заминават другата седмица.

Хела се учуди:

— О, жалко.

— Не се тревожи — успокои я Моска. — Мога да взема снабдителни карти от други хора и ще ги обменим на село като истински германци.

В леглото Хела каза:

— Значи затова изглеждаше така унил днес.

Моска нищо не отговори. След като тя заспа, той дълго време остана буден.

Странно му беше, че сега, най-после, като че ли това е била целта на живота му, той живее като враг. Къщата беше пълна с германци, както и къщите по улицата наоколо, и в леглото му също — жената, която носеше неговото дете. Липсваше му шумът на партитата, които ставаха в хотела, пулсирането на моторите на джиповете, радиоапаратите, настроени на вълните на въоръжените сили, които предаваха американска музика. Тук всичко беше тихо. Внезапно се чу шум от вода в банята. Фрау Сондърс, си помисли, а после той също изпита нужда да стане и да отиде, но почака малко, за да даде възможност на жената да се върне в стаята си. След това стоя до прозореца със спуснатото перде, като пушеше и се опитваше да види нещо през тъмнината навън. Опита се да си спомни кога са му дали първото оръжие, първата му желязна каска, първата лекция по тактиката на сраженията и как да се предпазва от врага. Но сега това всичко му изглеждаше нереално и неважно. Истински реалното беше тази стая, количката, жената в леглото.