Марио Пузо
Тъмната арена (6)

6

Във военната квартира стаята до тази на Моска беше заета от един нисък, тежко сложен цивилен, който носеше обикновената зелена униформа. Но на нея имаше зашито едно синьо и бяло парче от плат с буквите АДРК. Те рядко го виждаха и никой в зданието не го познаваше, но късно се чуваше някой да се движи в стаята и тиха музика от радиото. Една вечер той взе Моска в своя джип. И двамата отиваха в Ратскелера за вечеря. Името му беше Лео и работеше за американския Джойнт разпределителен комитет, една еврейска помощна организация. Тези инициали бяха боядисани и на джипа му с големи бели букви.

Като пътуваха, Лео попита Моска на висок глас с английски акцент:

— Срещал ли съм ви някъде? Изглеждате ми познат.

— Веднага след войната работех за Военното управление — каза Моска. Сигурен беше, че никога не са се срещали.

— Аа — каза Лео, — вие сте били в Грон с камионите с въглища, нали?

— Точно така — отвърна учудено Моска.

— Аз живеех там. — Лео се усмихна. — Не свършихте много добра работа. Много уикенди нямахме топла вода.

— Имахме малко проблеми — отвърна Моска. — След това се оправи.

— Даа, зная. — Лео пак се усмихна. — Фашистки метод, но може би необходим.

Вечеряха заедно. В нормално време Лео щеше да бъде пълен. Носът му беше остър, костите на лицето му широки, имаше тик на лявата страна на лицето си. Движеше се нервно и бързо, но с известна тромавост и липса на координация, като човек, който никога не е участвал в спортни занимания. Беше невежа в почти всички спортове.

Вече при кафето Моска попита:

— Какво правят вашите хора?

— Това е дейност на УНРА — отвърна Лео. — Разпращаме помощи на евреи в лагери, които чакат да напуснат Германия. Аз самият бях осем години в Бухенвалд.

Много отдавна, време, което вече не му се струваше реално, това беше една от големите причини, поради която той отиде войник, за да се бори срещу концентрационните лагери, но това не беше той в снимката, човекът, когото Глория, майка му и Алф толкова обичаха. Но този спомен събуди странно усещане у него, чувство на смущение и срам, защото вече пет пари не даваше.

— Да — повтори Лео. — Аз попаднах там на тринадесет години. — Той нави ръкава си и на ръката му с лилаво мастило беше изписано шестцифрено число с една размазана буква пред него. — Баща ми беше там с мен. Той почина няколко години преди освобождението на лагера.

— Говорите английски доста добре — каза Моска. — Никой няма да ви вземе за германец.

Лео го погледна с усмивка и отвърна с бързия си и нервен глас:

— Не, не, аз не съм германец. Аз съм евреин. — Той помълча. — Бях германец, разбира се, но евреите не могат да бъдат вече германци.

— Как така не сте си отишли? — попита Моска.

— Имам много добра работа тук. Имам всички привилегии, които имат американците, и печеля добре. А при това трябва да реша дали да отида в Палестина или в Съединените щати. Мъчно е да се реши.

Разговаряха доста време, Моска пиеше уиски, Лео — кафе. По едно време Моска се хвана, че се опитва да обясни различните спортове на Лео, наистина се опитваше да му обясни, тъй като другият беше прекарал детството и младостта си в концентрационния лагер и те му бяха откраднати, безвъзвратно загубени.

Моска се опитваше да обясни още как се чувства човек, когато се прицелва в баскетбола, удоволствието да хванеш гарда изневиделица и като скачаш леко във въздуха, да хвърлиш топката в баскета, бързото въртене и тичане по топлия дървен под на гимнастическия салон, мократа, потна умора и магическото освежаване под топлия душ след това. После да вървиш по улицата, цялото тяло си отпочива, като носиш синята торба, и момичетата те чакат в сладоледчийницата. А след това мирната и пълна забрава на идеалния сън. На връщане към военния хотел Лео каза:

— Винаги съм по пътищата, работата ми е свързана с пътуване. Но тъй като настъпва зима, ще прекарам повечето време в Бремен. Ще може да се опознаем по-добре, а?

— Ще ви покажа как се играе бейзбол отвърна Моска с усмивка. — Ще ви подготвя за Щатите. Не казвайте „по пътищата“. Това е на немски. Казвайте „на път“ или „пътувам“.

След това понякога вечер идваше при тях, пиеше чай или кафе, а Моска го научи да играе на карти, покер, казино и руми. Лео никога не говореше за времето, прекарано в лагерите, и никога не изглеждаше потиснат, но нямаше търпение да остава на едно място дълго време и техният спокоен живот не му допадаше. Те станаха добри приятели, Лео и Хела, и той твърдеше, че тя е единствената, която го е научила да танцува добре.

И когато настъпи есента и дърветата зарониха листа по пътеките за велосипеди и застлаха с кафяв и зелен килим сенчестите улици, освеженият въздух събуди кръвта на Моска и го измъкна от лятната летаргия. Той стана нетърпелив, ядеше по-често в Ратскелера, пиеше в офицерския клуб — места, които на Хела не й бе позволено да посещава, защото тя беше враг. Като се връщаше късно вкъщи малко пийнал, той изяждаше гъстата супа от консерва, която Хела притопляше на електрическия котлон, и след това спеше спокойно през нощта. Много сутрини се събуждаше на разсъмване и наблюдаваше как сивите облаци се гонят по небето от ранния октомврийски вятър. Той гледаше немските работници да вървят бързо към ъгъла, където можеха да се качат на трамвая до центъра на града.

Една сутрин, както стоеше до прозореца, Хела застана до Моска. Беше по долна риза, която използваше за нощница. Обви ръка около него и двамата се загледаха към улицата.

— Не можеш ли да спиш? — промърмори сънливо тя. — Ставаш толкова рано.

— Мисля, че ще трябва по-често да излизаме. Този домашен живот ми дотяга.

Моска гледаше кафявия килим от листа върху непавираната пътека за колела под дърветата. Хела се облегна на него.

— Имаме нужда от бебе, от едно чудесно бебе — каза тя тихо.

— Господи — отвърна Моска, — фюрерът наистина е напълнил главите ви с тази глупост.

— Хората са обичали деца и по-рано. — Тя се ядоса, че той се присмива на това, което й се искаше толкова много. — Зная, че се смята за глупаво да искаш деца. Във Флак берлинските момичета ни се присмиваха на нас, фермерите, защото искахме бебета и говорехме за това. — Тя се откъсна от него. — Е, хайде, тръгвай на работа — завърши.

Моска се опита да спори с нея.

— Знаеш, че не можем да се оженим, преди да вдигнат забраната. Всичко, което правим ние, е нелегално, особено това, че си тук, в този военен хотел. Когато се появи детето, ще трябва да се преместим в германска квартира, а това за мен ще е нелегално. Има хиляди неща, които мога да направя, и ще ме върнат в Щатите, а няма да имам начин да те взема със себе си.

Тя се усмихна с известна тъга.

— Зная, че няма отново да ме оставиш тук.

Моска беше учуден и шокиран, че тя знае това. Той беше вече решил да мине в нелегалност с фалшиви документи, ако нещо лошо се случи.

— О, Уолтър — каза Хела, — не искам да бъда като тези под нас; да пия, да танцувам в клуба, да спя и никога да нямам нищо, което да ни свързва. Така, както живеем, е добре.

Тя стоеше там, ризата й стигаше до ханша и пъпа, без достойнство и без срам. Поиска му се да се усмихне.

— Не е добре — каза той.

— Слушай. Когато ти си отиде, бях щастлива, защото щях да имам бебе. Мислех, че имам много добър късмет. Защото дори и да не се върнеш, щях да имам друго човешко същество в света, което да обичам.

Разбираш ли това? От цялото ми семейство само една сестра ми е останала и тя живее много далече. Тогава ти дойде и си замина, а аз останах сама. В целия свят нямаше никой, на когото да създам удоволствие, никой, който да е част от моя живот. Няма нищо по-ужасно от това.

Под тях някакви американци излязоха от зданието в студената улица, отключиха веригите на своите джипове, загряха моторите, усилващото се и спадащо бумтене слабо проникваше през затворените прозорци.

Моска обви ръце около нея.

— Ти не си още съвсем добре. — Погледна слабото й голо тяло. — Не искам нищо лошо да ти се случи. — И като произнесе тези думи, вълна от страх го заля, че тя може би ще го напусне и че в сивата зимна утрин той ще стои сам до прозореца, стаята празна зад него, и че причината за това по някакъв непредвидим начин ще бъде той. Като се обърна внезапно към нея, каза с нежен глас: — Не ми се сърди. Почакай малко.

Тя остана в обятията му и сетне промълви:

— Ти фактически се страхуваш от самия себе си. Мисля, че това ти е ясно. Виждам как се държиш с други хора и как с мен. Всеки мисли, че си толкова неприятелски настроен, толкова… — Тя търсеше дума, която да не го разгневи — толкова груб. Аз зная, че не си такъв, съвсем не си. Не бих искала по-добър мъж. Фрау Майер и Йерген, когато казвам нещо хубаво за теб, се споглеждат. О, зная какво си мислят. — В гласа й имаше горчивина, горчивината на всички жени, които защищават себе си срещу един свят, който не разбира причината за тяхната любов. — Те не разбират.

Той я вдигна, сложи я на леглото и я покри със завивката.

— Ще се простудиш. — Наведе се да я целуне, преди да отиде на работа. — Можеш да имаш каквото си поискаш — продължи той и после се усмихна. — Особено нещо толкова просто. И не се тревожи за тези, които биха искали да си отида, това няма да стане.

— Няма да се тревожа — отвърна тя. — Ще те чакам довечера.