Марио Пузо
Тъмната арена (23)

23

Един малък керван мина през огромния централен вход от черно желязо, напусна района на болницата и влезе в града. Сивата светлина на ранното утро обвиваше развалините с гъсти изпарения.

Процесията водеше линейката с ковчега на Хела. Джипът, открит за вятъра, я следваше бавно. Еди и Моска бяха свити вътре, за да се скрият от студа. Фрау Сондърс сама, седеше отзад, увита в кафяво войнишко одеяло, което прикриваше траура й. След джипа следваше един малък опел с мотор, който се задвижваше от пара. В него беше свещеникът, към чиято църква принадлежеше фрау Сондърс.

Керванът се движеше в обратна посока на хората, които отиваха към центъра на града, на звънтящите трамваи, претъпкани от работници, на зелени военни автобуси; хора, чийто ритъмна живот е прекъсван от почивка, сън и мечти. Острият студ на късната есен, ранният студ, за който още не бяха се подготвили, по-жесток от студа през дълбоката зима, вледеняваше металния джип и караше и тяло, и мозък да замръзват. Моска се наведе към Еди:

— Знаеш къде е гробището, нали? — Еди поклати глава. Моска добави без емоции: — Да стигнем там.

Еди зави наляво и после право напред по широкия булевард, който се виеше през града и излизаше от него. След това по едно странично пътче и през отворена дървена врата, като най-после бавно спря на една малка зелена площ пред дълги редици надгробни плочи.

Седяха в джипа и чакаха. Фрау Сондърс отметна одеялото. Тя беше в черно палто, шапка с воалетка и черни чорапи. Лицето й беше пепеляво като зимната светлина, която се просмукваше от ниското небе. Еди и Моска бяха в тъмнозелени офицерски униформи.

Линейката бавно приближи и влезе през входа на гробището. Спря и шофьорът и помощникът му слязоха. Еди и Моска отидоха да помагат. Моска разпозна двамата, които бяха докарали Хела в болницата да ражда. Отвориха двете задни врати на линейката и когато избутаха черния ковчег, Моска и Еди хванаха дръжките от двете страни.

Ковчегът беше от груби дъски, боядисани в черно, дръжките от грубо желязо, с цвета на небето. Двамата шофьори на линейката се изправиха с лице към Моска над ковчега, но се направиха, че не го познават. Завъртяха ковчега така, че те да са отпред. Беше много лек. Тръгнаха по пътеката между счупени и напукани надгробни плочи, докато най-после стигнаха до един изкопан гроб. Двама дребни германци с превити рамене, с шапки и тъмни якета си почиваха на черните лопати във формата на сърце и гледаха как оставят ковчега близо до гроба, който бяха изкопали. Зад тях имаше една камара прясна кафява пръст.

Малкият опел влезе през вратата, димът зад него като траурна лента излиташе към небето. Свещеникът излезе от колата, каза няколко думи на фрау Сондърс и след това на Моска. Моска непрекъснато гледаше надолу. Не разбираше тромавия баварски акцент.

Тишината се наруши от равната, гърлена молитва на свещеника. Моска чу думите любов и моли се, а немската дума „моли се“ беше като английската „прося“; чу гласът да казва прости, прости и приеми, приеми, приеми, и нещо за мъдростта и милостта, и любовта на Бога. Някой му даде шепа пръст и той я хвърли пред себе си, чу удар върху дърво, след това други, по-слаби удари на пръст. После големите парчета пръст, които тропаха като бавни удари на сърцето и ставаха все по-тихи и по-тихи, докато се превърнаха във въздишката на пръст, която пада върху пръст, и едва се чуваше, а през шума на кръвта, която бучеше в главата му, Моска долавяше плача на фрау Сондърс.

Най-после всичко утихна. Той чу как хората се раздвижиха. Чу рева на мотор, след това друг, след това джипа.

Моска вдигна очи. Когато излизаха, мъглата от града се беше прокраднала през гробовете и камъните. Той вдигна очи към тъмното небе без слънце като човек, който се моли. В душата си извика с омраза, с безсилна злоба: Вярвам, вярвам. Викаше, че вярва в истинския Бог, че вижда ясно, че вижда истинския тираничен баща, коравосърдечен, безсърдечен, потънал в кръв, в ужас и болка, и вина, разкъсан и разяждан от своята омраза към човека. В сърцето и ума му се откриха големи празнини, за да приемат Бога, както той го виждаше, и след това се появи едно бледозлатисто слънце на сивото небе и накара очите му да се сведат към земята.

През полето той видя празната линейка и опела, които подскачаха по неравното шосе към града. Двамата мъже с черните лопати бяха изчезнали. Фрау Сондърс и Еди седяха в джипа и го чакаха. Фрау Сондърс беше се завила в одеялото, което скриваше траура й. Беше много студено. Той им даде знак да тръгнат и гледаше зеления джип как се движи бавно през входа. Фрау Сондърс се обърна за последен път, но той не можа да види лицето й. Черният й плътен воал, закриван от мъглата пречеше на погледа му.

А сега, сам за първи път, Моска можеше да погледне гроба на Хела, заоблената пръст, прясната кафява пръст, която тялото й беше изместило. Той не чувстваше тъга, само странно усещане на загуба, като че ли нямаше вече нищо, което би искал да прави и нямаше място на този свят, където би искал да отиде. Той погледна през полето към началото на града, под чиито руини бяха погребани повече кости, отколкото тази свещена земя може да побере. Мъртвото зимно слънце, обвито в облаци, хвърляше бледата си светлина и Моска се опита да погледне своя собствен живот и всичко, което беше чувствал и преживял. Опита се да се върне през огромния континент от гробове към игрите на своето детство, към улиците на ранната си младост, любовта на майка му и лицето на баща му, отдавна мъртъв, първото си сбогом. Спомни си как майка му винаги казваше: „Нямаш баща, но Господ е твоят баща“, а така също и: „Трябва да си двойно по-добър, защото нямаш баща и Господ е твоят баща“. Опита се да си спомни обичта, която е чувствал тогава, потоците сълзи, пролети от милосърдие и състрадание.

Като търсеше болката, той помисли за Хела, за така деликатното й нежно лице със сините вени, така беззащитно, без обвивка от плът срещу смъртта и света. Спомни си спонтанната й любов, която извираше от сърцето й по магически начин, и колко фатална е била тя, слабостта в този свят на ужасна и смъртна болест като несъсирваща се кръв.

Той вървеше по тясната пътека покрай начупените, напукани, накривени надгробни паметници, наранени от войната. Излезе от гробището. Като вървеше към града, съзнанието му се изпълни с образа на Хела, как изглеждаше тя, когато той се върна, и любовта, която му даваше и от която той се нуждаеше, за да живее, огромното облекчение, което изпита, като разбра, че е така, но сега му се струваше, че и тогава е знаел, че ще я докара до смъртта и до този гроб.

Той тръсна глава. Лош късмет, лош късмет, си помисли. Спомни си вечерите, когато се връщаше за вечеря и я заварваше заспала на кушетката. Той я слага да спи в леглото, излиза и като се връща, я заварва все така дълбоко да спи до сутринта. Лош късмет, си помисли той отново за собствена утеха, но без надежда, като си спомни колко жестоко я беше откъснал, когато тя беше съвсем сама, без предупреждение, без да й даде възможност да види или се докосне до малцината, които обича.

Преди да влезе в града, той се опита да стигне до другия Бог, да го привика от другия свят, света на майка му, на праведните семейства, на щастливите, добре нахранени деца, на непорочните жени, добре привързани към живота от нежните мъже и златните брачни халки. Той се опита да контактува със света, богат с лекарства, които облекчават всякаква скръб, да извика отново тези големи й дълбоки сенки на безболезнени спомени, които можеха да го спасят сега.

И ако можеше да види града пред себе си недокоснат, каменната му покривка неразкъсана, плътта му здрава; и ако слънцето беше светило, а сивото небе бе в светло сияние, и ако можеше да почувства обич към хората, които се лутаха из тези зимни развалини, той може би щеше да извика този маскиран Господ, който прикриваше своето истинско лице с търпеливо милосърдие.

Моска слезе от хълма към началото на павираната улица. Сега не можеше да насочи мисълта си към какъвто и да е истински образ на Хела. Само веднъж в мъгливата улица си помисли просто и ясно — това е краят. Но и то му избягна, преди още да разбере смисъла му.