Марио Пузо
Тъмната арена (22)

22

Еди Касин се разхождаше напред — назад в канцеларията на цивилния персонал. Инге търпеливо обясняваше на някой на другия край на телефона, че трябва да получи информация. След това я свързваха с друг и обяснението започваше отново.

Мъжки глас на почти перфектен английски, изпълнен с чувство за власт, каза:

— Съжалявам, не даваме информация по телефона.

Еди знаеше, че е безнадеждно да се спори с такъв глас. Той познаваше този тон. Непоклатимостта на човек, който строго спазва законите и наредбите, които властваха в неговия малък, но изграден свят. Еди каза:

— Нека попитам нещо. Мъжът й или любовникът, както искате го наречете, на жената, която е във вашата болница, е във Франкфурт. Много ли е сериозно, че да му кажа да се върне веднага, за да я види?

Строгият глас отсече:

— Бих ви посъветвал да направите това.

Еди Касин добави:

— Той е там по важна работа. Не би искал да се върне, освен ако е абсолютно необходимо.

Последва кратка пауза. След това строгият глас с учудваща мекота каза:

— Мисля, че трябва да му кажете непременно да дойде.

Еди затвори телефона. Видя, че Инге го наблюдава с широко отворени очи. Каза й:

— Донесете ми чиста чаша.

Когато тя излезе, той вдигна слушалката и поиска армейският телефонист да го свърже с Франкфурт. Все още чакаше, когато Инге се върна с чашата. Той и даде слушалката, докато си направи едно силно питие от джин и сок от грейпфрут. След това я взе отново.

Когато се свърза с Франкфурт, поиска адютантската секция на главната квартира. Разговаря с трима офицери, преди да разбере, че Моска е бил там предишния ден и сега вероятно е в юридическата секция. А когато го свързаха с юридическата секция, му казаха, че Моска си е отишъл преди един час. Нямаха никаква представа къде може да е сега. Еди затвори телефона и привърши питието. Направи си друго и отново взе слушалката. Помисли малко и когато отново го свързаха с Франкфурт, поиска центъра за съобщения в зданието на И.‍ Фарбен. Един сержант се обади и Еди накратко му обясни защо трябва да намери Моска, като го попита дали може да направи съобщение по високоговорителя и да извика Моска на телефона. Сержантът му каза да чака. След това се върна и каза, че съобщението ще бъде направено.

Еди чака дълго време. Беше привършил с втората чаша. Внезапно чу гласа на Моска:

— Ало, кой е? — Във въпроса му имаше само учудване, никаква тревога.

Еди прочисти гърлото си. Каза:

— Мисля, че трябва да оставиш тази работа, Уолтър. Вашата хазайка е съобщила на Майер, че Хела е постъпила в болница. Майер изпрати съобщението в базата и аз телефонирах в болницата. Те не дават информация по телефона, но изглежда, че е нещо сериозно.

Последва пауза и гласът на Моска се чу по жицата, колеблив, като че ли търсеше подходящи думи:

— Нищо друго ли не знаеш?

— Кълна се в Господа Бога — отговори Еди. — Но по-добре е да се върнеш.

Последва още по-дълга пауза. След това Моска каза:

— Ще хвана нощния влак в шест часа. Посрещни ме на гарата, Еди. Мисля, че пристига около четири сутринта.

— Разбира се — каза Еди. — Отивам в болницата веднага след този разговор. Окей?

— Окей. Благодаря, Еди. — Чу се щракане от другата страна и Еди Касин затвори телефона.

Направи си още едно питие. Каза на Инге:

— Днес няма да се върна.

Сложи шишето в чантата си и напусна въздушната база.

Бремен беше в тъмнина, когато Моска слезе от влака от Франкфурт. Нямаше още четири часът сутринта. На площада при гарата чакаше един зелен военен автобус, който едва се виждаше. Площадът се осветяваше само от няколко улични лампи, които хвърляха слаби светлинки по ъглите му и улиците наоколо.

Моска погледна в чакалнята, но нямаше и следа от Еди Касин. Погледна нагоре и надолу по улиците, но никакъв джип не се виждаше.

Застана в колебание няколко мига, след това тръгна по пътя на трамваите по „Швахойзер Хеер Алее“, като влезе в „Курфюрстен Алее“. Усети тежестта на синята гимнастическа торба, която носеше, като внимателно стъпваше по развалините на града. Никога после не можа да си обясни защо не тръгна направо към болницата.

Когато Моска наближи къщата си, видя в тъмнината на града само една лампа да гори и позна, че това е светлина в неговия апартамент. Свърна по малката камениста пътека. Като тичаше нагоре по стълбата, чу бебето да плаче.

Отвори вратата на дневната и видя фрау Сондърс да седи на кушетката с лице към него и към вратата, като буташе напред — назад количката по килима. Плачът на бебето беше безнадежден, като че ли нищо не можеше да го успокои. Моска видя, че лицето на фрау Сондърс беше бяло и напрегнато от умора, обикновено спретнатата й прическа сега беше отпусната и разрошена около главата й.

Той застана на вратата и изчака тя да проговори, но видя, че е уплашена и онемяла. Попита:

— Как е тя?

— Тя е в болницата — отговори фрау Сондърс.

— Знам. Как е тя?

Фрау Сондърс не отговори. Престана да блъска количката и захлупи лицето си с ръце. Плачът на бебето се засили. Фрау Сондърс започна да се люлее напред — назад.

— О, как викаше — каза тя. — О, как викаше.

Моска чакаше.

— Тя падна по стълбите и викаше — каза фрау Сондърс, като се разплака.

Свали ръцете си от лицето, като че ли не можеше повече да крие мъката си. Започна отново да блъска количката напред — назад. Бебето се укроти. Фрау Сондърс погледна Моска, който стоеше неподвижно при вратата.

— Тя е мъртва, умря вечерта. Чаках ви. — Фрау Сондърс видя Моска все така да стои, като че ли нищо не беше казала, като че ли все още чакаше тя да говори.

Усещаше само някаква тъпота, като някаква затворена твърда мида, която не пропуска мъката и светлината. Чу, че фрау Сондърс каза „Тя умря вечерта“ отново и той й вярваше, но не можеше да приеме това като истина. Напусна къщата и тръгна по тъмните улици. Когато стигна болницата, мина покрай голямата желязна ограда и стигна до главния вход.

Моска влезе в административната канцелария. Зад бюрото на нощна смяна седеше монахиня с огромна бяла шапка на нейния религиозен орден. След това видя Еди Касин на една пейка до стената.

Еди се изправи неловко. Кимна на монахинята. Тя даде знак на Моска да я следва.

Моска тръгна след огромната бяла шапка по дълги тихи коридори. В тишината се чуваше мъчителното дишане на болните в съня им. На края на един коридор минаха покрай чистачки, облечени в черно, които на колене търкаха каменните подове.

Завиха в друг коридор. Монахинята отвори вратата на една малка стаичка и в ъгъла, върху бяла възглавница, Моска видя лицето на Хела, тялото й до врата покрито с бял чаршаф. Не можеше да види ясно, затова направи още една крачка напред.

Очите й бяха затворени и бузата й вече не беше подута, като че ли отровата и животът бяха напуснали заедно тялото й. Устните бяха безцветни, почти бели. Нямаше никакво червено петънце. Нямаше бръчки по лицето и тя изглеждаше по-млада, но то нямаше израз, очите й, толкова дълбоко сложени, създаваха впечатление за слепота.

Моска се приближи, застана до леглото и на прозореца видя една голяма ваза с бели цветя. Погледна Хела, чувстваше се объркан и знаеше, че трябва да приеме факта на смъртта й, но не знаеше какво да прави и не беше в състояние да мисли, нито да чувства. Смъртта не беше непозната за него в най-жестоката си форма, но сега, като я виждаше за първи път, в човека, когото той беше целувал и любил, физически не можа повече да издържи, усети отвращение към мъртвото тяло, понеже знаеше какво става с едно тяло след смъртта. Той посегна да докосне слепите очи, докосна студеното й лице и постави ръката си върху белия чаршаф, който покриваше тялото й. Чу странен шумящ звук и дръпна чаршафа надолу.

Тялото й беше обвито в дебела кафява хартия и личеше, че няма дрехи под нея. Зад него монахинята прошепна:

— Много хора искат така да бъде, имат нужда от дрехи.

Той дръпна чаршафа с арогантен замах, с вяра в защитната броня, която си беше изградил срещу мъката, като разчиташе на паметта си за годините, които му предстояха. И си мислеше: тя има достатъчно дрехи, с които да бъде погребана. И внезапно хиляди зли духове се раздвижиха в кръвта му, жлъчката се покачи в гърлото му, една гигантска ръка спря ударите на сърцето му, закри всякаква светлина. След това, без да знае как, той се намери извън стаята, облегнат на стената на коридора.

Монахинята търпеливо го чакаше. Най-после Моска й каза:

— Ще донеса подходящи дрехи, ще я облечете ли? — Тя поклати утвърдително глава.

Моска излезе от болницата. Отново тръгна покрай оградата. Въпреки че още не беше светло, той видя трамвая и хората, които минаваха покрай него по улиците. Полицейският час беше свършил. Вървеше все по безлюдни улици, но когато влизаше в тях, струваше му се, че хората изникват от разрушенията. След това се появи студеното зимно слънце, бледа светлина огря земята и той се намери в края на града, в полето. Въздухът беше много студен. Моска се насили да спре.

Сега осъзна цялата реалност на събитията и не се учуди, че всичко завърши зле. Остана само една уморена безнадеждност и дълбоко в него една срамна вина.

Помисли си какво трябва да прави: да занесе една тъмна рокля в болницата, за да може Хела да бъде погребана, да уреди подробностите по погребението. Еди можеше да му помогне, щеше да уреди всичко. Усети нещо върху ръката си. Погледна и видя, че все още носи синята гимнастическа торба. Беше уморен и имаше още дълго да върви, така че я хвърли във високата мокра трева. Вдигна очи към светлината на замръзналото утринно слънце и тръгна обратно към града.