Петър Бобев
Самотникът от ледената пустиня (8)

8

Бурята стихна тъй неочаквано, както се разрази. Вдигнатият снежен прахуляк бавно се утаи като сребриста мътилка и насипа върху ледените грамади педя сняг. Замъглената луна се избистри, а болнавата й светлина заискри в броката на снежните кристалчета. Небето отново запримига с призрачните зари на полярното сияние.

Мечката се измъкна от закритието си до самотната скала, която стърчеше над леденото поле, украсена с причудливите, накъдрени стрехи на снежните навеи. Мечето изтърси от гърба си натрупания сняг и припна край нея да стопли премръзналите си лапички.

Мечката го близна с големия си морав език, после го поведе през гигантския леден трошляк. През мразовитата буря бе огладняла отново, затова бързаше към мястото, където бе заровила недоизяденото моржче. Подире им се гърчеха китки от сенки: тъмната синкава сянка от луната и множеството бледи сенчици, които се раждаха при всеки изблик на небесното сияние.

Изведнъж мечката изрева и се втурна напред. При нейното приближаване глутница полярни лисици се пръснаха с уплашен лай.

Когато майката и детето пристигнаха, от прибраната плячка бяха останали само разхвърляните кости. Нито късче месо.

Мечката се въртя, ръмжа недоволно, помириса тук-там и реши. Към брега имаше моржове. Все щеше да хване някой! И с това решение поведе детето си надолу.

Тогава придойде мъглата като някакво вълнесто чудовище и погълна във влажната си утроба целия свят. Отначало между отделните кълбета от пара все успяваше да се мерне луната, забулена, почервеняла, но скоро целият свят потъна и се стопи, разтворен в безличната белезникава тъмнина, по-непрогледна от най-черния мрак.

Мечето се уплаши. Разтреперано, слисано от новото страшно чудо, безпомощно, почти ослепяло, то се притисна към майка си, взе да се мотае в краката й, да я препъва. Заскимтя. Страшното влажно нещо нахлуваше на задушливи глътки в дробовете му, сякаш ги запълваше с някаква пухкава козина. Задавяше го. Наоколо не се виждаше нищо. Светът ставаше все по-тъмен и по-заплашителен, слял се в една белееща се невидимост, сред която едва се мерджелееше кракът на майка му. Един крак и нищо друго. Мечето се притискаше към тази крак е разтуптяно сърце. Какво щеше да прави, ако загубеше и тази опора?

От време на време, разбрала смута на детето си при първата му среща с мъглата, майката изръмжаваше ободрително, спираше се и се обръщаше да го погали. Нищо! Ще свикне! Трябва да свикне и с мъглата, с неоспоримия властелин на суровата им родина, както трябва да свикне с всички други врагове — със студа, с глада, с бесните виелици.

В глухата тишина долиташе на пулсиращи тласъци шумът на прибоя, който се блъскаше нейде си в ледения пояс.

Мечето се озърташе смутено, уплашено от тоя плясък, който се носеше отвред, съвсем наблизо, на няколко крачки може би, сякаш отвред настъпваха боботещите талази и всеки миг можеха да връхлетят отгоре му, да го залеят. А старата мечка продължаваше уверено пътя си, без да се смущава от непрогледната мъгла и грохота на морето. За нея, опитния жител на Арктика, светът не представляваше някакъв тъмен хаос без начало и без край, някакъв мъгляв лабиринт сред ледените грамади. Чувствителният й нос подушваше отдалеч дъха на морето, острият й слух познаваше по пукота на леда докъде достига сушата. Всяка скала над снега за нея беше крайпътен камък. Но дори да загубеше понякога пътя си — какво от това? За нея цялото поле беше дом, еднакво суров и неприветлив. Навсякъде можеше еднакво да се подслони на завет зад някой леден къс, навсякъде еднакво можеше да изрови яма в снега, за да се сгуши с детето си. Всъщност, където се намираше то, там беше и нейният дом.

Изведнъж носът й потръпна, досегнал мириса на морж. Скоро и слухът й долови близки сподавени скимтения, тежко дишане. Мечката настръхна. Обърна се и бутна с муцуна детето си да го умълчи, да не я издаде. Защото наблизо, на същото място, където улови малкото моржче, сега лежеше друг морж. Само да не я усети, да не избяга. Морето е близо.

А това? Дали мечето излая така? Тя спря и се извърна към него. Послушно, тихо, то се мъкнеше мълчаливо зад нея.

Значи лисиците! Като не могат сами да си уловят плячка, те я следват, дебнат да се нахранят пак с остатъците от обяда й. Дано не са уплашили жертвата й. Тогава и те ще останат гладни.

Но не!

Моржът продължаваше да сумти на същото място, не чул, неподозиращ смъртната опасност.

Когато наближи съвсем, мечката изведнъж се метна напред в мъглата, насочвана от миризмата на плячката си. Чак тогава Кривата перка я усети. В първия миг тя остана неподвижна, устремила в далечината печални очи, под които бяха замръзнали две вадички сълзи — отчаяна, безразлична към всичко. После мисълта й заработи. Животът заговори в мощното тяло. Ето, насреща е врагът, който й отне всичко, който иска да отнеме и нейния живот! Най-страшният враг, наследственият враг на моржовия род!

Тя се надигна на предни лапи и с дързък рев изправи глава, насочила в убийствена закана острите бивни като две бели ками. Нападателката се спря пред тази решителна готовност. Насреща й лежеше могила от месо, богата, пребогата плячка, храна за дълго време, но затова пък опасна. Нямаше да се даде леко, без жестока борба. Това не беше тюлен, на когото можеше да смаже черепа с един удар.

И ето, мечката отстъпи в мъглата, крачка, две, три, после изведнъж връхлетя натам, където смяташе да намери незащитения тил на противника си. Но и моржицата, която знаеше слабото си място, се бе обърнала навреме и пресрещна врага със зъби. Зверът пак отстъпи пред замаха на тези опасни бивни.

Останало само̀ в мъглата, изплашено от рева на борците и от близостта на нахалните лисици, мечето изскимтя тревожно.

Майката се върна при него, успокои го с тихо изръмжаване, после отново налетя върху моржа. Но Кривата перка бе използувала момента и куцукайки с болната си лапа, се бе довлякла до спасителното море. Мечката я настигна на няколко крачки от водата. В последния миг моржицата успя да се превърти и заедно с врага си се отърколи сред вълните.

Битката продължи и там, без да отслабне. Захапала здраво врата й, мечката не пускаше. Оставаше само едно. Освирепяла от мъка, от страх, от болка, моржицата задълба с перки към дъното. А хищницата не се бе приготвила за това, не бе поела достатъчно въздух. Тя отпусна хватката на мощните си челюсти и изплува нагоре да си поеме дъх.

В този миг връхлетя Схванатия. Връхлетя ненадейно, с цялата стръв на глада и отчаянието.

Кривата перка чу грозния плисък на кипналата схватка и побърза да изплува колкото може по-далеч. После отново, по някакъв незабравен навик, изпълзя към опустялото леговище. И отново болката от жестоката загуба вледени съзнанието й, отново спря дъха й, отново сълзите преляха от очите й. Без да си дава сметка за това, което бе станало, безучастна към своето избавление и към неминуемата гибел на врага си, в някакво безсмислено очакване на това, що бе изгубила безвъзвратно, тя пак се свря на завет под ледения блок в онова скъпо кътче, където доскоро лежеше детето й, кътчето на загубеното щастие.

Свря се — сама, толкова сама…

На няколко крачки от нея скимтеше едно друго създание, самотно като нея. Самотно и безпомощно.

А мъглата притискаше целия свят в сурово безразличие.