Петър Бобев
Самотникът от ледената пустиня (25)

6

Нейде далече, в глухо, забранено за женските моржове място зимуваха самците. Ден и нощ прекарваха само във водата, на топло. Там ядяха, там почиваха, там и спяха, хъркайки басово, отпуснати над вълните като загладени подводни скали.

Неизброими ледени късове пъплеха по морската шир, пръснати в безредни архипелази, понякога се настигаха и се спояваха в обширни бели плата. Тежък ставаше тогава животът на моржовете. Додето траеха мразовете, те разкъртваха непрекъснато с бивни застиващата кора, за да запазят открити, чисти пролуки за дишане. Но след това, след седмица-две, под действието на някакви непонятни сили ледовете отново се разбиваха и моржовете пак заживяваха по-безгрижно.

Стария морж, водачът на мъжкото стадо, напоследък все по-трудно намираше храна. Плитководията, където се въдеха мидите, бяха станали недостъпни, сковани от ледовете. А той помнеше само тях. Ловът не можеше да засити двутонните им тела. Затова самците, особено по-младите, все по-често се отделяха, тръгваха подир Счупения зъб. С него винаги можеха да се нахранят. Все улавяха нещо: я нерпа, я морски заек, я гренландски тюлен. С един удар на здравия си бивен Счупения зъб убиваше настигнатата жертва и я поделяше с другарите си. И какъвто беше буен, неспокоен, жив, винаги откриваше нещо ново.

Този ден, както кръстосваше далеч от стадото, той съгледа изхвърления от морето труп на гринд, кой знае от какво загинал. С тържествуващ зов Счупения зъб заплува към стадото. Другарите му го чуха и се приготвиха да го последват, уверени, че и тоя път няма да ги измами.

Тогава напреде им изскочи Стария морж, готов да връхлети върху този омразен младок, който дръзваше да оспорва властта му, който посягаше към мястото му на водач. Времето на мъжките битки още не беше настанало. Далеч от самките, моржовете живееха в сговор, кротки и примирителни, подчинили се на най-силния. Наистина сега Стария не защищаваше правото си да създаде семейство, но ако оставеше младия ненаказан, утре той, а навярно и много други щяха да посегнат и на самките му. За него този неспокоен и непокорен самец не беше само един обикновен, вероятен съперник там в Тихия залив. За него той олицетворяваше цялата жестока заплаха, олицетворяваше победоносната младост, която израстваше, надигаше глава, самоуверена и нападателна. Набираното от дълго време раздразнение към дръзкия противник, а може би и предчувствието за идващата старост, за немощта и свързаните с нея поражения, изтръгваха от дробовете му грозни, предупредителни ревове.

Но Счупения зъб, уверен в силата си, израсъл сам в неспирна борба против всички, посрещна смело това предизвикателство. На рева отвърна с по-заплашителен рев, на дързостта противопостави още по-безогледна дързост.

Стария морж не беше свикнал с такова незачитане, толкова години поред властвуваше неоспоримо над цялото племе. Забравил всяка предпазливост, той връхлетя отгоре му с дивия устрем на могъщото си тяло. Еднометровите му бивни закачиха врата на противника и отпраха оттам цял парцал от дебелата кожа. Досега винаги побеждаваше така, като нападаше пръв, като не даваше на врага време да се опомни, раздираше кожата му и го оставяше да съжалява за неблагоразумието си.

Но Счупения зъб не признаваше подчинението и стадния ред. Беше израсъл като хищник и си оставаше хищник. За него борбата имаше само един изход — убийство. А той знаеше как се убива. За да живее, беше убивал всеки ден: тюлени, гриндове, морски птици. Знаеше как да замахне с глава, за да впие единствения си зъб в тялото на жертвата, да го намъкне до края, а не само като на игра да одраска кожата. Недъгът, който му попречи да научи как се вадят миди, сега се бе оказал предимство в борбата за живот — единственият бивен прониква по-дълбоко в тялото, тъй като няма другия бивен, който да му пречи.

Счупения зъб стисна челюсти от болка и мълчаливо, тъй както бе свикнал, се стовари върху противника си. Но Стария морж все още имаше верен усет и бързи движения. Ако не бе отскочил навреме встрани, зъбът на младия му враг щеше да прониже гръкляна му. Сега той само разпра рамото, разкъса мускулите и под тях лъсна бялата кост.

Раненият изрева от болка, отстъпи назад. Това по заканите на моржовете значеше признание на поражението. И всеки победител беше длъжен да спре боя. Всеки. Не и Счупения зъб. Защото той не беше обикновен морж, а морж убиец. Веднъж събудена, страстта му за убийство трябваше да се засити. И ето, той налетя повторно, още по-разярен и безпощаден. Замахна с бивена, издигна го над хълбока на бягащия враг. Това навярно щеше да бъде краят на водача.

В този миг всички моржове, които бяха наобиколили противниците със смаяни очи, не видели друг път подобна битка, изведнъж зареваха тревожно и се втурнаха към ледените блокове. Един след друг, по двама, по трима, с неподозирана пъргавина те излитаха от вълните, за да се стоварят с всичката си тежест върху ледовете.

Без да разберат какво става, заразени от стадното чувство, Стария морж и Счупения зъб последваха другарите си и се покатериха пъргаво върху ледовете.

И то тъкмо навреме.

Някогашната орда на Схванатия с младия си водач се втурна срещу им, като лавираше в светкавични зигзаги сред ледените отломъци. Един стар морж закъсня да се качи навреме върху спасителния лед. Косатките го настигнаха тъкмо когато се измъкваше с бивни върху площадката при Счупения зъб и го дръпнаха под водата. Беше стар, слаб — значи излишен. Незаситени, а само настървени от леката плячка, косатките се струпаха пред моржовете, като припляскваха нетърпеливо с опашки. Огнените им погледи святкаха алчно, в някаква демонична злост и ненаситен глад.

Моржовете се придръпваха един до друг, струпваха се един връз друг, уплашени, но не обезумели от страх. Те знаеха — косатките са опасни врагове, по-добре да не се срещат с тях. И все пак — ако се наложеше, можеха да премерят сили. Скъпо щяха да продадат живота си.

Ненадейно самецът косатка връхлетя с глава върху блока на Счупения зъб. Не успя да го обърне. Ледът беше дебел, устойчив. Едва се поклати. Косатката изостави тази маневра и подхвана втора. Надигна се срещу моржовете, загледа ги с жестоките си очи, защрака зъби. При тюлените това упорито взиране постигаше своето. Обезумели пред сатанинската настойчивост на този поглед, в някакъв безсмислен инстинкт да дирят спасение винаги във водата, един след друг, като хипнотизирани те се хвърляха сред вълните, сред очакващата глутница.

Срещу моржовете и това коварство остана безуспешно. Те се притискаха един до друг по-плътно, но не губеха самообладание, сигурни в своята недосегаемост.

Дълги часове дебнаха така косатките, отплуваха нейде отвъд ледовете да излъжат жертвите си и внезапно връхлитаха — напразно. Моржовете продължаваха да лежат върху ледените си салове. Чакаха. И друг път хищниците ги бяха измамвали така. Затова вече не се поддаваха на хитростта им. Имаха опит, богат опит, платен с кръв.

И в това дълго напрегнато очакване, сплотени сред общата заплаха, Счупения зъб и Стария морж сякаш забравиха враждата си, отпуснаха се, всеки на своя лед, задрямаха.

Привлечени от друга плячка, косатките най-сетне се запиляха нанякъде, вирнали гръбните си плавници и разпенили водата с мощните си опашки.