Петър Бобев
Самотникът от ледената пустиня (3)

3

Понякога в черната вода преминаваше облак светещи скариди, като някакви полудели съзвездия върху черно безлунно небе, после рязко отскачаха назад и мракът на дълбините затисваше отново подводния свят.

Полегнала с цялото си четириметрово тяло върху морското дъно, Кривата перка, старата моржица, съсредоточено разкъртваше с бивни мидените купчинки.

Тя беше доволна. Рядко намираше такова находище, толкова много миди, едри, охранени, застлали като чакъл скалистата площадка. Тук можеше да засити по-бързо глада си и да се прибере горе, на ледения масив, където я очакваше детето й.

Детето й. В света не съществуваше нищо друго освен това малко, непохватно моржче, което се гушеше мълчаливо сред натрупаните тороси^[1] — нищо: нито другите моржове, нито враговете, нито морето. Нийде нямаше, немислимо беше да има по-мило същество, нещо по-хубаво от неговата усмивка, нещо по-светло, по-лъчезарно от неговите очички. Нищо друго! Само то! С него почваше — с него свършваше нейната вселена.

Моржицата къртеше припряно цели гроздове миди, примъкваше ги към устата с дългите си рогови мустаци, налапваше ги цели, както бяха облепени с водорасли, начупваше ги със зъби, изплюваше черупките, а месото глътваше набързо.

От време на време тя изплуваше на повърхността, хвърляше бегъл поглед към брега, където се мерджелееше едно тъмно петно, детето й, поемаше шумно въздух и отново потъваше.

До ушите й достигаше непрекъснато стържене — другите моржици, пръснати из плиткия залив, настойчиво разравяха мидената банка^[2]. Цялото море гъмжеше от звуци и сред тези звуци Кривата перка сякаш виждаше всичко, което ставаше наоколо в смолисточерния свят. Ето, това леко басово бръмчене, равно, еднообразно, издаваше преминаващия пасаж сардини. Монотонно скрибуцаха с черупки мидите скалопробивачи. Техните дупки светлееха като тлеещи въгленчета. Морска звезда опитваше да отхлупи мидена черупка и опънатите й лъчи пращяха като сухи клечки. Таралеж шареше насам-натам върху дългите си бодли. Отгоре кръжеше акула и равномерно потракваше със зъби. Върху някакъв леш се бяха струпали рояк раци, които се блъскаха нетърпеливо с хитинените си брони. Многобройните им челюсти шумоляха в предъвкване на обилната плячка.

А това?

Ясно! Ракът пустинник бе забързал за пиршеството и охлювената му къщурка подрънкваше припряно върху мидените черупки, които се захлупваха една след друга по пътя му. Нейде отдалече долитаха безредните подвиквания на многобройно стадо нарвали. А над всичко, заляло другите звуци на морето, се носеше ритмичното, непреставащо като пулса на живо същество, простенване на ледения покрив, който се повдигаше и отпускаше от дългите мъртви вълни.

Моржицата довършваше обяда си.

Още няколко миди — и щеше да изплува горе, да допълзи към детето си. То щеше да я посрещне с нетърпеливото си скимтене, щеше да потърси млякото й, щеше да се сгуши до тялото й и да засуче.

Щяха пак да бъдат заедно…

От блаженство майката притвори очи.

Заедно, притиснати една до друга, сред хилядите дебнещи опасности, сред ужаса на кървавата битка на живота.

Заедно…