Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
moosehead (2013)

Издание:

Петър Бобев. Самотникът от ледената пустиня

Повест

 

Редактор: Ганка Димитрова

Художник: Димитър Попвасилев

Художествен редактор: Тончо Тончев

Технически редактор: Лазар Христов

Коректор: Нели Златарева

Библиотечно оформление: Борис Ангелушев

 

Дадена за печат на 15.II.1963 год. Излязла от печат на 22.V.1963 год. Поръчка №111. Формат 1/16 59/84. Тираж 12 000. Печатни коли 10. Издателски коли 8,30. Цена на книжното тяло 0,37 лв. Обложка 0,05 лв. Твърда подвързия 0,15 лв. Обща цена 0,57 лв.

 

„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС, София, 1963

Държавен полиграфически комбинат „Димитър Благоев“

История

  1. — Добавяне

7

kaam_nosi_jaranga.png

Черното сукно на небето към юг неусетно избледня в тъмногълъбова омара, като надигаща се сребърна мъгла. Там, отвъд кръгозора, в топлите страни, сега слънцето се бе издигнало на зенита си, а тук едва-едва се отгатваше далечният му забулен отблясък.

Тъмно звездно пладне.

После леката дрезгавина се стопи, изчезна и над света отново легна победилата нощ.

Схванатия се мъкнеше из морето със сковани мъчителни тласъци, изоставен, побеснял от глад. Дни наред не бе хапвал нищо — ни тюлен, ни делфин, нито поне една риба. Всички, дори най-тромавите обитатели на морето, вече му избягваха.

Раната бе заздравяла отвън, обаче куршумът стоеше в гръбнака му, парализирал мускулите, сковал мощната му опашка.

Вятърът се усилваше. Вълните нарастваха, накъдряха се отдалеч и се носеха насам като освирепели чудовища, които налитаха върху ледената окрайнина, гризяха я, деряха с нокти. Слабо споените тороси се откъртваха от кристалните клещи, които ги задържаха. Надигнати от вълните, те връхлитаха върху брега, разбиваха се на по-малки късове и отново нападаха, решили наведнъж да излеят мъстта си за дългото ледено пленничество.

Вой и грохот!

Изведнъж сред виелицата се дочуха близки подвиквания на нарвали. Схванатия се гмурна под водата и заплува тихо нататък. Някога той пищеше яростно, за да предупреди жертвата си, да я подлуди, да се наслади изцяло на опиянението от преследването, от догонването, от ужаса, който вдъхваше на всичко живо по своя път. Но сега беше станал предпазлив. Беше болен, тромав, по-тромав от всеки тюлен. Вече не можеше да живее със сила. Разчиташе само на хитрост и коварство.

И ето, затаил дъх, той се примъкваше с неуловими помахвания на плавниците към безгрижното стадо, което лудуваше сред вълните. Ту тук, ту там се мяркаха беззъбите глави на женските нарвали, сред които понякога се подаваше триметровият рог на играещ мъжкар.

Но и сега въпреки мрака, въпреки бурята Острозъбия го усети навреме. Той изпищя пронизително и в миг стадото се юрна след него напред, под леденото поле. Без да мисли, подире им се устреми и косатката.

Минута-две-пет!

Не свикнали на такива дълги преходи под леда, малките нарвалчета не можеха да следват възрастните и цялото стадо ги изчакваше. Забавяше се.

В същия миг, когато повярва, че може да ги настигне, Схванатия усети недостиг на въздух. Трябваше да изплува, да напълни дробовете си. Напоследък все така ставаше — изморяваше се лесно, задъхваше се. Той обърна назад. Нищо, че плячката пак щеше да му избегне; нищо, че пак трябваше да гладува! Сега имаше друга нужда, по-силна, непреодолима — въздух!

Ненадейно ледената покривка свърши. Схванатия излетя нагоре, за да поеме дъх. Беше попаднал в тесен проток, отвъд който продължаваше леденото поле. Към другия бряг нарвалите изпускаха късите си фонтани, вдишваха шумно и потъваха. Получил нова сила и надежда, Схванатия ги последва начаса̀.

Ето, ето! В непрогледния мрак живият му ехолот улови две тела, по-голямо и по-малко. Дочуваше се уплашеното цвърчене на измореното нарвалче. Вече нямаше да му избягат! Нямаше!

Той удесетори силите си. Още малко! Още!

Но и сега проклетият задух спъна устрема му. Схванатия разбра. Повече не можеше. Искаше въздух. Много въздух. А напред се ширеше все същото черно море, захлупено под тежкия леден покрив, който скърцаше и трещеше заплашително отгоре.

Мъчителна спазма сви гърдите му. Въздух, въздух! И той отново обърна назад, забравил близката плячка, забравил жестокия глад.

Въздух!

Схванатата опашка се гънеше в болезнени усилия да го отведе по-скоро назад, към тесния проток, където можеше да диша. Назад! А сякаш стоеше на едно място, в някаква кошмарна неподвижност. Отдавна трябваше да го достигне. Къде го загуби?

Пред очите му изплуваше червена мъгла, като огромна светеща актиния, гигантско чудовище, което развяваше огнените си пипала, обхващаше го.

Къде е протокът?

Той продължаваше да се носи по обратния път, полузадушен, стиснал в стръвна конвулсия дихалото си да задържи въздуха, да не позволи на водата да напълни дробовете му. Отде можеше да знае, че бурята вече бе сближила двете ледени полета, мразът ги бе сковал мигновено с кристалната си поялка и бе заличил спасителната ивица открита вода?

Чак когато съзнанието го напускаше, загубил напълно борбата, Схванатия усети, че ледът е свършил. Той изплува над вълните, задиша учестено, ненаситно и накрай, съживен, освежен, отново се насочи към залива с моржовете.

Все пак при тях имаше повече надежда.

А нейде далече назад през водния простор долитаха писъците на нарвалите, които се лутаха под ледения похлупак в напразен опит да се доберат до откритото море, до свежия въздух, пленени в тази коварна кристална клопка.