Петър Бобев
Самотникът от ледената пустиня (12)

12

Тих безветрен ден.

Премрежило ириси с белезникавата си мигателна ципа като защитни очила, мечето бродеше сред ледените грамади.

Над света тегнеше напрегната тишина. Слънцето блестеше през матовата пелена на ледената па̀ра, увиснало сред дъгоцветния пръстен на разкошно хало^[1]. А долу, ниско над кръгозора, на изток, на юг и на запад преливаха нежните си багри още три дъги. Скрежът бе попълзял върху оголените скали като кристален мъх, в който мъждукаха брилянтени светулки. Из въздуха прелитаха с радостно чирикане снежни овесарки — предвестниците на пролетта.

Белязаната тюленка все още не смееше да напусне отдушника, през който влизаше на лов в морето. Свикнала беше с това място, с това просто отвърстие в леда, което бе пазила цяла зима. За нея то беше мило, любимо кътче в този бял безбрежен свят, като гнездо, като дом.

И днес тя се приличаше на слънце върху изгладената от топлината й ледена площадка. Спеше, по-право дремеше с неспокойната дрямка на беззащитното животно, дебнато от толкова много врагове. Врагове навред — и на сушата, и във водата. Само врагове.

Всеки две минути Белязаната отваряше очи, оглеждаше околността и отново заспиваше за още две минути. Тежък живот, тревожен, винаги нащрек. В хилядолетния подбор на живота бяха оцелели само тия тюлени, които можеха да спят така — по две минути. Който не бе могъл, който се бе успивал — бе загивал по-рано, преди другите, преди да остави потомство. Постоплена от едва уловимата грейка на ниското слънце, с пълен стомах, Белязаната продължаваше да дреме край дупката си, в която водата се повдигаше и спадаше с лек плисък като живо кладенче.

Така я видя мечето. В гърдите му трепна нещо. Това може би още не беше гласът на кръвта, впръскана в жилите му от стотиците прадеди безмилостни ловци на тюлени; по-скоро нагонът на всяко младо животно за игра и закачка. То може би я помисли за друг морж, по-малък, без зъби. Но Белязаната нямаше време да проверява. Тя чу приглушеното тупане на лапите му, видя връхлитащия бял кожух и с един скок се гмурна в отдушника.

Не премерило устрема си, мечето цопна подире й. В същия миг го овладя отново някогашният страх от лепливата прегръдка на тази страшна влага, която тегли надолу, в черното, която пълни устата и носа, напира към дробовете — овладя го незаличеният спомен от оная черна нощ, когато загуби малкия си топъл свят в снежната бърлога.

То се измъкна от водата и се опръска. После смаяно, обезумяло от уплаха, търти обратно през мразовитата пустиня, като се препъваше, падаше и ставаше.

Най-сетне достигна леговището. Кривата перка го посрещна с рев, изпълнен с радост и укор. Радост, че го вижда, че отново е до нея, укор — че тъй често се губи, че се отдалечава от морето, че навлиза тъй навътре в страшната, заплашителна суша. Никой морж не ходи нататък, никой не смее да напусне спасителната водна стихия. Само то, единствено от цялото стадо, единствено със своята дързост. Тъй всеки ден. Тя го мамеше към водата, към своята стихия, а то само гледаше да се набозае и да се понесе по сушата. Колко грижи, колко тревоги й създаваше това дълго лутане в тази непозната далечина, откъдето идваха най-страшните същества — мечките и хората.

Прегладняло от дългата разходка, измокрено, уплашено, мечето се свря до корема й и жадно засука.

Десетина моржчета играеха на леда под строгите погледи на майките си. Търкаляха се смешно, премятаха се, боричкаха се с нескопосните си перки.

Заситено скоро от обилното моржово мляко, мечето се прокрадна към тях. Искаше му се да се побори, да се похапе — ей тъй, само на шега, да поиграе, както всички деца на света. Промъкна се дебнешком и внезапно налетя върху най-близкото моржче. Обхвана го с лапи, захапа го беззлобно със зъби и почна да го търкаля по леда. В борбата се намесиха всички. Играта се разгорещи.

Мечето беше пъргаво, бързо, подвижно. Моржчетата пък бяха по-едри, по-тежки, при това многобройни. Ето, две-три от тях го затиснаха с телата си, отгоре се струпаха други, камарата натежа. Мечето усети, че се задушава. Тогава то забрави, че играе. Челюстите му бяха още слаби, но затова пък ноктите остри, не като притъпените ненужни моржови нокти. То размаха лапи, задраска по тежкия корем, който го затискаше. От болка моржчето изрева, разбута струпаната купчина и запълзя към майка си, като бележеше пътя си с кървава диря. Мечешките нокти бяха раздрали кожата му.

Майките зареваха сърдито, нагънаха огромните си туловища, повлякоха ги към мястото на борбата. Тогава мечето побягна обратно към Кривата перка. Не за пръв път го гонеха така. Не за пръв път протягаха към него бивни. Стадото се поуспокои. Раздраното моржче скимтеше сгушено до майка си, която грижовно ближеше раните му.

От тоя ден в бедните съзнания на моржовете се наслои още една представа за странния храненик, още нещо освен омразния бял цвят, някаква нова отлика, негласно име, само запечатано в паметта им, нов белег — Острия нокът.

От острите му нокти вече щяха да се пазят и малките моржчета, добили още едно познание за живота — дори когато е в твоето стадо, животното с бяла козина е опасно.

Кривата перка стана по-предпазлива, вдигна зъбата глава, наостри слух.

О! То беше тъй особено, това дете, тъй различно от всички! И на сушата, и във водата! Различно! А тя трябваше да го пази. Чувството на майчиния дълг беше просмукано в цялото й диво същество. Злочестата майка навярно беше забравила вече как стана всичко това, как на мястото на любимата й рожба се натъкми осиротялото мече, как майчиният инстинкт надви мъката й и омразата към противната бяла козина. Знаеше едно — сега до нея лежеше едно малко създание, което настойчиво диреше нежността й. И нищо друго.

Дали беше навик, отскоро придобит, или порив за обич, необмислен, нелеп инстинкт за майчинство? Тя не мислеше, не се запитваше. Само обичаше лудо, всеотдайно. За това рошаво бяло кълбо беше готова на всичко.