Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
moosehead (2013)

Издание:

Петър Бобев. Самотникът от ледената пустиня

Повест

 

Редактор: Ганка Димитрова

Художник: Димитър Попвасилев

Художествен редактор: Тончо Тончев

Технически редактор: Лазар Христов

Коректор: Нели Златарева

Библиотечно оформление: Борис Ангелушев

 

Дадена за печат на 15.II.1963 год. Излязла от печат на 22.V.1963 год. Поръчка №111. Формат 1/16 59/84. Тираж 12 000. Печатни коли 10. Издателски коли 8,30. Цена на книжното тяло 0,37 лв. Обложка 0,05 лв. Твърда подвързия 0,15 лв. Обща цена 0,57 лв.

 

„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС, София, 1963

Държавен полиграфически комбинат „Димитър Благоев“

История

  1. — Добавяне

16

Кривата перка видя как течението подхвана плаващия лед и се спусна подире му. Тя се пое със зъби върху ледената площадка, дотътра се до Острия нокът, бутна го с муцуна, изскимтя. Какво беше станало? Защо не отвръщаше на милувката й? Защо течеше кръвта му?

Моржицата вдигна глава и измуча гневно. Но ревът й скоро премина в стон, в болезнено скимтене. Нейното бедно съзнание се измъчваше, диреше, изнемогваше. Случайни проблясвания напомняха за друго, все тъй неподвижно проснато телце, някога, отдавна, в една снежна виелица. Тъй неподвижно…

Кривата перка почна да ближе раните му. Пак го побутна с глава. Пак изскимтя, нежно и умолително.

А ледът все повече и повече се отдалечаваше от брега. Нови и нови късове се откъртваха от леденото плато и плуваха подире им. Навред, додето стигаше погледът, пъплеха натрошени пакове, като плаващ архипелаг от кристални островчета, нагризани в най-причудливи форми от топлите течения. Сякаш не лед, а натрошен елмазен карст, невероятно сплитане на прозрачни пръстени, шипести рога, усукани вейки.

В гърдите на злочестата майка се надигаше дива мъка, раздвоение, борба на инстинкти. На брега оставаха другарките й, близките й, оставаше стадото, от което никога през живота не се бе делила. Стадото я мамеше, теглеше я назад с тиранична настойчивост. А на леда лежеше детето й. И този лед отплаваше, отнасяше я надалеч. Що да стори?

Тя изправи глава. Хвърли поглед към прибрежното ледено плато. Измуча тъжно. Но остана. Нямаше сила да напусне неподвижното телце.

Скоро течението се сля с друго течение, което влечеше един безкраен керван от блестящи айсберги.

Но моржицата не виждаше нищо. Лежеше до Острия нокът с отпусната глава, вперила в него големите си мокри очи. Лежеше и дишаше задъхано.

Денят преваляше. Окръжено от ален ореол, слънцето се спускаше към океана, засипвайки го с огнени искри. Плаващите ледени планини пламваха. Над прозрачните им остриета грейваха лъчисти сияния. От наядените пещери, арки и сводове избликваше виолетов мрак, който преливаше навън и потичаше към изток върху дългите, начупени от вълните сенки.

Най-сетне слънцето докосна хоризонта. Сиянията на айсбергите угаснаха само за миг, после изведнъж по блесналите им куполи лумнаха зеленикави пламъчета, стените им добиха някаква неземна прозрачност, сякаш не твърди ледени масиви, а въздушни кули, изваяни от лунните лъчи — нереални, измамливи миражи, игра на светлините, безплътни сенки върху безплътни призрачни вълни.

Моржицата трепна. Сред шепота на морските плиски ухото й долови нов звук, спотаено дишане, леко плясване на плавник.

Тя се надигна и замря.

Срещу нея, почти опрял глава в ледения сал, се взираше от упор с огнени зеници Схванатия. Опашката му се гърчеше нетърпеливо. Зъбите му, дълги цяла педя, скърцаха алчно. По мощното му тяло пробягваха бързи тръпки — тръпки на алчност, на незаситена от месеци лакомия, на предвкусвана наслада.

Кривата перка се отмести непохватно към средата на леда. Движенията й станаха по-отсечени, тревожни. Дали бе успяла да прецени колко ненадеждна е защитата на малкия блок или само се бе поддала на вродения си ужас пред безпощадния хищник?

Тя избута с глава навътре и Острия нокът. А косатката продължаваше да я разглежда вторачено, заплашителна като цяла канара от злоба и жестокост. Вълните пролазваха по широкия й гръб, разпенваха се във високия гръбен плавник и отминаваха.

Пред тази демонична настойчивост Кривата перка отново се раздвижи неуверено. Удари с бивни по леда. Удари несъзнателно, по навик, пропълзя между тялото на детето си и врага. Очакваше нападението. Знаеше, че няма да се забави.

Изведнъж Схванатия се гмурна шумно. Леденият блок се люшна, загреба цяла вълна, която плисна отгоре му, заля го открай докрай, но бързо отстъпи, изтече се обратно и отвлече със себе си моржицата и мечето.

Кривата перка, готова отдавна за такава атака, се мушна под Острия нокът и го изнесе до повърхността. После размаха лудо плавници, едва закрепила върху облия си гръб безчувственото му тяло.

През зеленикавите води, размътени от огрения планктон, връхлиташе с раззинати челюсти настървената косатка, огромна черна сянка, деветметрова страхотия от сила и неутолим глад.

Започна бясна гонитба. Вълните връхлитаха насреща като течно стъкло, прозрачни и блестящи, заливаха Острия нокът, блъскаха го с кристалните си юмруци, дърпаха го, сякаш искаха да го смъкнат от майчиния гръб, неволни, безчувствени съюзници на страшния враг.

А отзад се мяташе в своите сковани скокове прегладнелият звяр, пухтеше и ръмжеше. Откога чакаше такова щастие — майка с дете на гръб, лека плячка, която и той със своите схванати мускули можеше да догони!

Откога?

Изведнъж мъглата удави света като безшумен бял потоп. Морето потъмня, обляно с мътен гълъбов здрач. Шепотът на вълните се усили, удесеторен от водните па̀ри, забуча. Небето сякаш легна над океана, затисна го, гъсто и непрогледно като млечна пяна.

Схванатия вече не виждаше нищо друго над повърхността освен премятащите се бели воали. Но под водата на двадесетина крачки пред него, сред посивелия воден простор се открояваше ясно тъмната сянка на моржицата, която продължаваше да изхвърля напред тялото си с неравните тласъци на отмалелите крайници.

Ето, разстоянието намаляваше. Схванатия чуваше замореното й дишане, пронизителните й викове за помощ, шума на лудешки пляскащите перки. Виждаше прилепналото към гърба й бяло телце. Той знаеше — зъбатата моржица, и то когато брани малкото си, е опасен враг, — но нямаше избор. Гладът раздираше с безпощадни нокти стомаха му. Трябваше да я настигне. Трябваше да ги разкъса, за да живее той.

Кривата перка гребеше без отдих. Нямаше значение накъде. Само да се движи, да не спира. Защото подире й през накъдрения разлюлян кристал стърчеше като кол сред морето един остър плавник, защото само на няколко крачки отдире скърцаше зъби една огромна зинала уста, защото я преследваше един страшен враг, най-опасният хищник, ужасът на всички морета. И може би нямаше да му избяга. Все по-късо ставаше разстоянието помежду им, все по-задъхано дишането, все по-отпаднали движенията й. А Схванатия, макар и бавно, спънато, неусетно, я настигаше, приближаваше, пръхтеше нетърпеливо, предусетил кървавата оргия.

Изгубила вече и последни сили, Кривата перка достигна най-близкия леден блок. Оставаха още няколко гребвания с плавници, още няколко тласъка с цялото тяло, с устрема на всяко мускулче, на цялото същество…

Още няколко гребвания…

В този миг Схванатия пое дълбоко дъх, гмурна се под вода и я удари с глава в корема. Злочестото животно се обърна по гръб, сгърчено от болка, като потръпваше конвулсивно с лапи, а Острия нокът се озова във водата.

Схванатия видя премятащото се бяло тяло и се втурна към него. Устата му, широка цял метър, зина алчно. Блесна белият наниз на огромните зъби. В свирепите виолетови ириси засвятка зловещо доволство.

Кривата перка успя да размърда плавници, да спре потъването си. После загреба неуверено нагоре. От ноздрите й все по-често излитаха шумящите въздушни гроздове. А до повърхността оставаше дълъг път. Мракът на дълбочините се разсейваше бавно, преливаше в неясна безцветна сивота, която с всяко гребване изсветляваше, докато накрай заискри в блясъка на някакъв течен опал. Върху накъдрената водка повърхност се открои наядената основа на ледения блок и до нея — отчаяно пляскащото с лапички мече.

А това?

Кривата перка изведнъж си спомни. Това беше косатката, която я блъсна в корема и сега нападаше детето й.

Изчезна целият свят — и блестящият простор, и ледените блокове, и раздиращата болка в гърдите. Остана само едно — малкото й, което трябваше да бъде спасено.

Преди да си поеме дъх, с удесеторени сили от отчаянието старата моржица връхлетя върху косатката и с рязък, отсечен замах заби бивните си в тялото й. Кръвта шурна. Бликащите алени облачета замътиха бистрата синева.

Сгърчен от болка, Схванатия се извърна да накаже дръзкия нападател. Челюстите му щракнаха до главата на моржицата. Кривата перка пое шумно въздух и пак нападна. Две нови рани блъвнаха кървавия си дим.

Косатката побесня. Размята се. Заскърца свирепо със зъби, обезсилена, невиждаща сред мътока на собствената си кръв.

А Кривата перка, достигнала най-сетне мечето си, го изхвърли с глава върху ледения блок. Засили се повторно, вцепи се с бивни и се покатери върху хлъзгавата площадка. Острия нокът се примъкна към нея да бозае.

Схванатия налетя повторно. Ала този блок беше голям, дебел, як. Под напъна на мощния гръб само се поклати, не се обърна.

Наоколо морето цъфтеше. Планктонът се намножаваше и го замътваше. Из доскоро прозрачните води летяха облаци живи прашинки, грейнали на слънчевите лъчи.

А вълните, прекрасни малахитови изваяния, маршируваха към изток в тържествен парад, без начало и без край, понесли на кристалните си гребени жаравата на слънчевия огън. В същата посока, белязана от потока на топлото течение, на петстотин-шестстотин метра напред, пъплеха натрошените ледове — дебели, нестопени от години, наподобили отдалеч спящи бели китове, и тънки като люспици, които се пукаха при всяко докосване, тъй както се пукат черупките на мидите каменопробивачи.

Косатката блъсна отново безуспешно. Тогава разбра. Нямаше да се справи така. Трябваше друга хитрост. А дотогава щеше да следва блока, да не го изгуби. Нищо друго. Моржицата все трябва да влезе във водата. Рано или късно.

Хладната нощ изпълзя от дълбините и загаси сребристия блясък на водата. Само към хоризонта просветваше като брилянтен остров едно разлято петно. Наближило заник, слънцето забърза надолу, наедря и потъна. Отражението му разсече морето като лъкатушещ огнен меч, който продължи да тлее, да гасне, докато отведнъж тъмнината затисна света. В същия миг, когато слънцето угасна, удавено в хоризонта, от другия край, откъм изток, погледна луната, надигна се и просна над океана светлата си пътека, сякаш отвори вратата на приказна пещ, от която изригваше стопено злато.

Схванатия плува след Кривата перка и мечето упорито, настойчиво цяла нощ. Не изостана. То не беше трудно. Течението влечеше и него с ледовете.

Най-сетне се развидели. Небето изсветля, побеля, превърна се в някаква неосезаема, резедава синева, лека и въздушна, която неусетно преля в плътния лазур. Над кръгозора изплува блестящата алена чертичка на слънчевия диск. Тя надебеля, издигна се и се превърна в сплескано кълбо, обезобразено от мразовитата мараня. Засияха напудрените със скреж айсберги. В приказна феерия от танцуващи дъгички грейнаха разкошните им огърлици от ледени ресни.

А косатката все не изоставаше — ту от едната, ту от другата страна. Чакаше. Кой знае? Може би беше подушила с животинския си усет идващата стихия.

Чака целия ден.

Бурята се разрази привечер. Облачната завеса забули небето за няколко минути. Мракът прихлупи света. Зави вятърът. Засъскаха заплашително вълните, надигнаха се, връхлетяха като оживели планини от черно стъкло. После рукна снегът, цял потоп от мокри парцали, усукани в бесни вихрушки. Морето завря. Всичко се сля в едно — сняг и морска пяна, разбъркани в някакъв ревящ хаос.

Схванатия полудя от нетърпение. Той виждаше как се подхвърля леденият отломък, как се блъска в другите ледове, как намалява, пука се, руши се. А отгоре, вцепила бивни в хлъзгавата площадка, прегърнала с лапи мечето, моржицата опитваше да се задържи, да задържи и детето, изтръпнала от страх и напрежение.

Виелицата се разразяваше по-дива и по-страховита. Морето се тръшкаше от ярост. Вълните връхлитаха с грохот, невидими сред мрака, сякаш и те самите оплътнен, бушуващ мрак, заливаха ледовете, подхвърляха ги бясно.

На повърхността сред подскачащите ледени грамади ставаше опасно. Косатката се спусна на дълбочина двадесетина метра. Тук вълнението поутихна. То вече не подмяташе така стръвно, не блъскаше в сляпата си ярост, а люлееше леко, плавно, дори приятно. И само от време на време, през пет, през десет минути тя се устремяваше нагоре сред ревящия кипеж да поеме въздух. После пак се гмурваше под водата.

Изведнъж през писъка на бурята Схванатия дочу далечни подвиквания, весела глъчка. Минаваше стадо косатки. Познати гласове, неговото стадо! Без да се замисли, той заряза плячката си и се спусна нататък.

Самотата беше непоносима.