Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
moosehead (2013)

Издание:

Петър Бобев. Самотникът от ледената пустиня

Повест

 

Редактор: Ганка Димитрова

Художник: Димитър Попвасилев

Художествен редактор: Тончо Тончев

Технически редактор: Лазар Христов

Коректор: Нели Златарева

Библиотечно оформление: Борис Ангелушев

 

Дадена за печат на 15.II.1963 год. Излязла от печат на 22.V.1963 год. Поръчка №111. Формат 1/16 59/84. Тираж 12 000. Печатни коли 10. Издателски коли 8,30. Цена на книжното тяло 0,37 лв. Обложка 0,05 лв. Твърда подвързия 0,15 лв. Обща цена 0,57 лв.

 

„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС, София, 1963

Държавен полиграфически комбинат „Димитър Благоев“

История

  1. — Добавяне

3

Полярната акула следи байдарката дълго време и всеки път, когато вълните я катурнеха и Каам увиснеше във водата надолу с главата, тя се стрелваше към него със зинала уста.

Но човекът със сръчен замах на греблото изправяше лодката и изчезваше. Отдолу оставаше да се вижда само коженото дъно, подмятано върху чудните, обърнати наопаки вълни. Искрящите лъчи се пречупваха в надиплените водни слоеве, кръстосваха се във вихрена плетеница от разноцветни сияния, преливаха от блестящата белота през всички отсенки на опала до тъмното индиго. Тук-там мимолетни дъгоцветни мълнии прорязваха тази плетеница, нагъваха се, разкъсваха се и угасваха, за да се зародят в същия миг сред разлюления син простор — да се зародят и да угаснат.

Накрай на акулата й омръзна това напразно преследване. Тежката миризма на кожената байдарка не й харесваше, отблъскваше я, притъпяваше охотата й да забие в нея зъби, да провери с уста вкуса й.

Тя размаха опашка и се устреми към дълбините. Светът помръкна. Ведрината на повърхността се смени с тъмен мътносин здрач, който продължи да гасне, докато настана пълният мрак. Отслабна и вълнението. Водните маси се уталожваха, замираха сред вечния покой на дълбините. По-право привиден покой. Ето, профуча ято риби, омотани в светеща слуз, стрелнаха се като едри светулки и изчезнаха, сподирени от рояк червенооки калмарчета, които се тласкаха мълниеносно напред с водните си ракети, свили в юмрук пипалата си. Но виж, един калмар настигна последната рибка, извърна се рязко, юмрукът се разпери мигновено, а двете по-дълги пипала, като две ръце докопаха рибката и я поднесоха към отровния клюн. Бързо клъвване по главата и рибката престана да пърха.

Но акулата не погледна повече тази драма, та това беше нейното ежедневие. А рибките и калмарите бяха твърде дребни, затова все едно не съществуваха.

Зададе се цял керван медузи, грейнали като студени пулсиращи полилеи, от които се вееха зелени и жълти панделки — източиха се бавно, тържествено, поели кой знае накъде из тъмния си свят. После прелетя друга риба, украсена с няколко редици светещи копчета, врътна се насам-натам и — ха̀! — да се блъсне в зиналата акулска паст, но рязко отскочи назад, където я догонваше някакъв пламтящ изрод, невероятен хибрид от огромна уста и прикачена към нея тънка опашчица. Огнените челюсти се щракнаха като капан и другият подводен обитател изчезна навеки.

После изведнъж се развидели. Водата засвети с неизброими ситни огънчета. Акулата беше навлязла в облак светещ планктон, сред който прелитаха черните сенки на пируващи риби.

Тогава тя долови и шума на преминаващите херинги. Догони ги, вряза се в орляка. Херингите се вдигнаха нагоре. След тях се спусна и акулата. Водата изсветля в лека синкава заря. Синевата се разгаряше, избликваше отвред, стопяваше мрака. Черните риби светнаха. Седефените им люспи заискриха като бисери.

Внезапно акулата чу нов шум. Приближаваше стадо нарвали, шумни, пискливи. Във водата се мярваха белезникавите им, наръсени с черни точки тела, които гонеха смаяните риби, нагълтваха ги, без да спират, и отлитаха нагоре за въздух, размахали ритмично нагоре-надолу хоризонталните си плавници. Тя проследи отдалеч една майка с дете. Знаеше, че няма да успее, ако нападне някой зъбат самец или пъргава, бърза самка. Родена беше с това знание. Но малко нарвалче — виж, това вече е друго; то заслужава. Особено когато възрастните са улисани в лов. То ще засити акулския й глад.

Без да губи време, тя връхлетя като огромна торпила. Острозъбия, винаги най-предпазлив, винаги нащрек, макар и вече остарял, изпищя под вода тревожния сигнал на стадото си и отстъпи на водача честта да срещне пръв врага. После ведно с всички самци се спусна подире му. Майките събраха децата в куп и ги обградиха с телата си.

Изпуснала плячката, акулата опита да я догони, устремила напред поглед, безстрастна и настойчива. Храната беше избягала — да я настигне!

Тогава връхлетяха освирепелите нарвали. Водачът впи оръжието си в хрилете на гигантската риба. Намушкаха я и останалите мъжкари. Удар след удар. Острите триметрови пики пронизваха тялото й, изтегляха се с рязък тласък назад и отново налитаха. Смаяна от това дружно нападение, акулата се размята, зашиба бясно с опашка, нахвърли се със зинали челюсти върху враговете си. А водата бързо розовееше, замътвана от кръвта, която избликваше от безбройните рани. Макар и сама срещу пълчищата разярени нападатели, акулата не отстъпваше, продължаваше да се блъска, да ръфа със зъби всеки плавник, всяка кожа, която достигнеше, нечувствителна към болките, настървена, опиянена от мириса на собствената си кръв.

Такава чудовищна жизненост!

През дългите години Острозъбия беше почувствувал своя недъг. Но затова пък като някакво малко обезщетение за тази неправда природата го бе дарила с бърза съобразителност, горчива придобивка от дълъг низ несполуки. Той знаеше и се ползуваше ежедневно от това полезно знание. Счупеният бивен е безполезен срещу яката кожа, но насочен точно, без трепване, срещу нежните очи, представлява непобедимо оръжие. Той отново се възползува от това си знание. Издебна беснеещата акула и стовари в алчното й око строшения си рог. Ослепяла с лявото око, акулата престана да се защищава отляво, престана да вижда нападателите, престана да ги посреща с щракащи челюсти. Щом усетиха това, нарвалите зачестиха атаките. А Острозъбия връхлетя още веднъж, за да изкърти и дясното й око.

Накълцана от многочислените удари, губеща кръвта си, ослепяла, акулата бавно потъна, сразена, но неотстъпила. Постепенно тя полегна настрана, после коремът й се обърна нагоре, а неуморимите, никога незаситени уста продължаваха и в смъртта да ръфат празната вода в безполезната си ярост.

Два млади самеца я догониха в дълбините, забиха още по веднъж оръжията си в жилавата й плът и се върнаха с доволни викове при успокоеното стадо.