Петър Бобев
Самотникът от ледената пустиня (14)

14

Три дни вилня дивата буря. Три кратки пролетни дни и три дълги нощи. На четвъртата сутрин вятърът изведнъж пресекна, тъй както бе налетял. Небето се очисти, засия с блестящата си синева. Слънцето се разсипа на безброй малки слънца, които изгряваха и мигновено залязваха върху притихналата, леко накъдрена водна повърхност. Морето въздишаше уморено.

Понесла на гръб храненика си, Кривата перка плуваше към близката мидена банка. Под нея, в плитчините, морето сияеше в бледа синева, напъстрена с мраморните шарки на водорасловите полянки. Постепенно, колкото се навлизаше в дълбочините, тази синева се уплътняваше, а пъстрият губер на неравното дъно изчезваше, разтваряше се, погълнат от кристалната непрогледност на водните пластове.

От лазурната мъгла изплува някаква скалиста площадка, самотен подводен остров, чиято основа се губеше в замътената от жълтите личинки на морските червеи дълбина, сякаш увиснала в безграничното зелено нищо.

Това беше мидената банка, където Кривата перка водеше детето си за първия урок в трудното моржово изкуство, за първия урок в диренето на храна. Открай докрай каменната тераса беше засипана с черните черупки на безброй миди, една до друга, една връз друга, струпани в блестящи гроздове. Сред тях се надигаха пролетните издънки на ламинариите, още съвсем свежи, меки и гъвкави. Литотамниите и фукусите пъпкуваха, пускаха и те новите си вейки. След зимната почивка, след дългата нощ подводната природа се събуждаше за нов, още по-пищен живот. Върху незасенчените камъни се припичаха на слънце оранжеви морски звезди. От стълбчетата си, подобни на нанизани едно в друго прозрачни напръстничета, закрепени за литотамниите, се откъсваха за волен живот младите медузки. По дъното щапукаха на дългите си пръсти морски лястовици. Пъплеха напред-назад криви раци с широки шипести брони. Двуметров скат, наподобил плоска черна плоча, търпеливо изгризваше скупчените раковини. Цели хергелета морски кончета преминаваха от лист на лист в ленивия си тръс и опоскваха накацалите морски бълхи.

Моржицата подкани детето си с леко изръмжаване, потопи се под водата и с два маха на перките си достигна дъното. Острия нокът се спусна послушно подире й.

Щом зърна сенките им, скатът се хлъзна край скалите и изчезна в дълбочината. Раците се навряха в пукнатините, проточили напред назъбените щипки. Морските лястовици се пръснаха нанякъде. Анемоните сгърчиха разкошните си венчелистчета, превърнаха се в безформени купчинки.

Моржицата се прилепи върху черния чакъл на миденото поле и размаха бивните. После се обърна да види дали детето й е разбрало урока. Ето, така се изчовъркват от дупките им мидите каменопробивачи! По-леко е с черните миди, но и техните бисуси^[1] се държат здраво за дъното. А водораслите не пречат. Гълтат се заедно с мидите. И те са вкусни. Впрочем всичко на дъното е вкусно: и миди, и водорасли, и морски звезди, и писии, и раци, и попчета, и холотурии…

Ала Острия нокът, едва докоснал дъното, неволно изплува към повърхността. Тялото му беше леко, по-леко от водата, не като тежките тела на моржовете, на неуморните мидени събирачи, нарочно устроени от еволюцията да лежат върху морското дъно.

Със сърдито измучаване моржицата се вдигна нагоре, прегърна го с предните си перки и го увлече в дълбината. Извъртя го към себе си и изпусна част от въздуха в гърдите си. Острия нокът разбра урока. От муцуната му полетя към повърхността шумолящ грозд от въздушни мехурчета.

Така прегърнати, двете животни достигнаха повторно скалата. Но сега Кривата перка остана до храненичето си, като го притискаше леко с перка към дъното. Разрови отново мидената настилка. Размърда устни, налапа плячката си, сдъвка я със зъби и изплю черупките. После с леко побутване го подкани да повтори наученото. Послушно и схватливо, тъкмо във възрастта на подражаването, когато се набира опит за живота, мечето оголи челюсти и понечи да изкърти някоя мида. Но безуспешно! За разравяното на яко споените раковини трябваха само моржови зъби, по-право не зъби, а истински костени търнокопи.

Острия нокът драскаше черупките с малките си зъбчета, упорито и добросъвестно, драскаше, драскаше, докато свърши въздуха. Тогава се изтръгна от прегръдката на загрижената майка и излетя към повърхността.

Озадачена от явната му неспособност да усвои най-простите, най-необходимите моржови умения, Кривата перка го последва, готова отново да го увлече със себе си.

Тогава през водния простор долетя радостната вест. Някоя моржица беше открила богатата плячка. Кривата перка прекъсна за днес урока и бутна с глава детето си натам.

Отвред ехтяха весели подвиквания, шум, глъчка. Моржовете от цялото крайбрежие се събираха в съседния залив.

Острия нокът се изкатери върху ледения бряг, последван от майка си, но бързо се дръпна назад. Такова страшно струпване на животни! Моржове, тюлени — тяло до тяло, нахвърлили се стръвно върху замръзналата риба, която лежеше по цялото протежение на залива — може би километър, може би два километра купища мъртва риба! Кривата перка изпълзя до крайния куп, повика до себе си мечето и се залови лакомо да гълта неочакваната, леко добита плячка.

Вече странеше от стадото. Другите моржици все още не свикваха с белия кожух на детето й, все още го срещаха със заплашително ръмжене и вдигнати зъби, когато по погрешка вместо към дойката си се отправяше към тях.

След малко от водата изскочи Счупения зъб, осиротялото моржче, отслабнало и измършавяло. След загубата на майка си то се бе въртяло там, на онова злокобно място три дни, докато акулите отмъкнаха в дълбините трупа й. После гладът го надви. То последва стадото. Но щом се приближеше до някоя кърмачка, тя го изгонваше с гневно ръмжене. Пазеше млякото си само за своето дете.

Счупения зъб често опитваше да си налови миди сам, както правеха връстниците му. А не можеше. Осакатеният бивен не вършеше работа. При това нямаше и кой да го научи на това изкуство. И ето, дни наред той се мъкнеше след стадото, гонен и навикван, побеснял от глад. Само понякога успяваше да хване сред скалите някой калкан или морска лястовица, но можеха ли те да заситят дивия глад на растящото му тяло? И изведнъж толкова месо, толкова храна.

Счупения зъб опита да се вмести сред другите моржчета. Не успя. Майките пак го изгониха. Тогава той пропълзя до мечето, изгледа учуден бялата му козина и толкова. Повече не му обърна внимание. Сега най-важното беше да се нахрани.

Моржовете заситиха глада си и един след друг изоставяха обилната гощавка. Някои се изпъваха да се препичат на слънце, други се гмурваха в морето и отплуваха към леговищата си.

Дръпна се назад и Счупения зъб, търкулна се по гръб, обърна се на една страна, после на друга. Вече можеше да играе — нали стомахът беше пълен.

Така го видя Острия нокът. Отгатнал в това движение призив за игра, той скочи отгоре му с беззлобно ръмжене. Ала Счупения зъб не мислеше за игра, и то с такъв другар. Наслоената през толкова поколения омраза към бялата козина разтърси цялото му същество. Той се извъртя и перна с лапа Острия нокът по носа.

Мечето се спря за секунда смаяно, обидено от несправедливата грубост. После зверът в него се събуди и то връхлетя настървено. Битката се разрази внезапно, яростно и диво. Потомците на двата вечно враждуващи рода се вкопчиха отново в непрекъсналата през вековете битка. Счупения зъб беше едър, два пъти по-тежък от противника си, с яки мускули, но затова пък мечето беше по-пъргаво. То се мяташе бързо, отскачаше, нападаше и все се оказваше отгоре, все победител, наследствен победител над моржовото племе.

Внезапно прокънтяха тревожни, отсечени почуквания. Някой морж бе усетил близостта на враг и удряше с бивни по леда, предупреждаваше. Стадото наскача. Майките избутваха децата си сред вълните и се гмурваха след тях. Една след друга — една след друга. И само за няколко секунди брегът опустя.

Тогава от тундрата иззад наблъсканата от прилива и бурите ледена грамада се зададоха в тромав галоп няколко бели мечки. Те притичаха направо, без да се оглеждат, като прескачаха ледените процепи, свличаха се из снежните ровини и се носеха към брега, отдето долиташе миризмата на обилната плячка.

Тюлените отдавна бяха изчезнали. От водата надничаха стотина мустакати глави. Моржовете само бяха отстъпили временно, за да заемат по-изгодна позиция за бой. Знаеха, че на сушата трудно биха устояли срещу пъргавината на мечките. Във водата беше друго. Тук те не бяха ония непохватни дебелаци от брега, а силни и пъргави бойци, въоръжени с опасни бели саби. И никоя мечка не би се осмелила да ги нападне, особено така, както бяха сега, в многобройно стадо, готови да защищават до смърт децата си.

Верен на стадния инстинкт, още при първия сигнал Счупения зъб се претърколи в морето сред другите моржове, готов да продължи борбата тук, където се чувствуваше по-сигурен, по-силен и по-ловък, нескован от тежестта на тромавато си тяло.

Само Острия нокът остана на брега, смутен и раздвоен. От водата скимтеше и го мамеше Кривата перка, не разбрала защо още стои вън, защо не се спасява във водата — неспособна въобще да разбере, че мечката, като всеки сухоземен обитател, се чувствува по-самоуверена, по-неуязвима на сушата.

Полярните мечки достигнаха камарата от риби — една майка с мече, две млади мечки и един стар самец. Снежнобелите шуби на младите се отличаваха ярко от сламеножълтата козина на старите. Загризаха лакомо заледената риба. Ето, дотичаха още няколко мечки, а след тях — вечните им спътници, полярните лисици, с посивели за лятото кожуси.

Моржовете зареваха яростно от водата. Разтреперана от страх за детето си, Кривата перка не устоя. Майчината обич отново надви. Забравила ужаса от хищниците, тя се метна на брега и с ласкаво скимтене се провлече към детето си.

Навярно с него се е случило нещо! Може би е ранено, може би оглушало. Тя беше длъжна да го отвлече във водата, да го спаси, преди да са го видели онези — безпощадните…

Грозен спомен, кошмарен и неосъзнат, изплува от гънките на дивия й мозък, спря дъха й, овлажни очите й. Някога беше станало нещо. Какво? Кога! Пак такъв звяр, ужасът на съществуването й, беше връхлетял от мрака и отнел най-скъпото й, смисъла на живота й, всичко. Останала беше само мъката, непоносимата болка — и страхът да не загуби отново най-милото си…

А в същото време под ниския череп на Острия нокът се блъскаха други спомени — пак за такова същество, с такава бяла козина, също така отдавна… Мечето стоеше на едно място, без да чуе подканянето на дойката си, объркано от спомените си. Ето, една черна дупка, а вътре — топло, приятно, сигурно! Тъй сигурно — до онова голямо топло нещо… После навън, в звездната нощ, под бликащите сияния по небето, но пак хубаво, пак сигурно и спокойно. До него крачи същото голямо топло нещо… Заглушен, но незабравен напълно спомен, най-милият спомен. Огромно топло нещо…

А защо мисли за него сега, след като пазачът морж даде сигнал за опасност? Острия нокът трепна. Пристъпи крачка напред, две крачки. Та това е то, същото добро нещо, което някога влезе във водата и повече не се върна… Същата бяла козина, същите дълги лапи, с които може да ходи, а не ония къси, непохватни перки на моржовете… Същото… И не само едно, а няколко такива добри неща… Ето ги, на стотина крачки от него! Ето!

Замаян от ненадейната среща, Острия нокът не дочака Кривата перка, а тръгна напред, притеглен от непреодолимия призив на кръвта.

В този миг носът му долови в лекия повей на вятъра някаква непозната миризма — остра и дразнеща. Усетиха я и другите мечки, навириха черните носове, задушиха тревожно. Острия нокът не знаеше, ала те отлично помнеха тази миризма, най-опасната от всички миризми в света. Нейде далече, на десетина километра оттук приближаваше човек със своите заядливи джафкащи помощници, от които никоя мечка не можеше да се скрие. А човек — това значи смърт, изненадваща, бърза, от разстояние. Срещу него е безсилна мечешката сила. Неговите зъби и нокти са дълги, и невидими. Те пронизват подло сърцето и мозъка. Трясък, както се пукат ледовете, и — край!

С недоволно ръмжене мечките налапаха по няколко трески и побягнаха по пътя, от който бяха дошли. Привлечен като магнит към себеподобните си, немислещ и нечуващ, Острия нокът се спусна по пресните им следи, без да се обърне назад, без да погледне племето на моржовете, без да чуе тъжния стон на втората си майка, която пълзеше отчаяна по брега.

Значи пак, значи пак тези ужасни космати зверове! Отново отвличаха най-милото й! Все те…

От очите й отново покапаха едрите сълзи.