Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
moosehead (2013)

Издание:

Петър Бобев. Самотникът от ледената пустиня

Повест

 

Редактор: Ганка Димитрова

Художник: Димитър Попвасилев

Художествен редактор: Тончо Тончев

Технически редактор: Лазар Христов

Коректор: Нели Златарева

Библиотечно оформление: Борис Ангелушев

 

Дадена за печат на 15.II.1963 год. Излязла от печат на 22.V.1963 год. Поръчка №111. Формат 1/16 59/84. Тираж 12 000. Печатни коли 10. Издателски коли 8,30. Цена на книжното тяло 0,37 лв. Обложка 0,05 лв. Твърда подвързия 0,15 лв. Обща цена 0,57 лв.

 

„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС, София, 1963

Държавен полиграфически комбинат „Димитър Благоев“

История

  1. — Добавяне

Втора част

bjala_mechka_debne_tjuleni.png

1

Полярното сияние пламтеше над заледения свят като арка от светлина. Безкрайни колони, издялани от безплътен мрамор, подпираха огнения свод, трептяха, преливаха във всички багри от теменужено до резедаво, загръщаха се в пламнали па̀ри, изригвани от невидими жертвеници, и неусетно се изпаряваха, изчезваха, прибулени от звездната завеса на нощта.

Океанът ръмжеше и се блъскаше в ледения бряг с безредни, грейнали в небесното сияние вълни. Беше ясно и студено. Студ, от който дъхът замръзваше, от който по космите на муцуната се натрупваха леденя буци, от които очите сълзяха и сълзите застиваха в кристални капки по клепачите.

Острия нокът се надигна от снега, където си почиваше, разтърси в здрава тръпка премръзналото ей тяло и се гмурна в морето. След адския студ на открито водата му се стори топла като баня. Мускулите му се поотпуснаха, кръвта му се сгря.

Наоколо моржиците ниреха до дъното, чоплеха миди и изплувваха за въздух, като пръхтяха шумно. Кривата перка го усети и се отправи към него. Опипа с роговите си мустаци, както някога, когато беше малко мече, главата му и го облиза с големия си език. Тя беше остаряла, не можеше да има повече деца, затова продължаваше да глези храненика си. Продължаваше да му изравя миди, да му лови риба, макар че той нямаше нужда от толкова грижи. Беше израсъл едър, силен, без да познава глада. Скрит в моржовото стадо, Острия нокът нападаше тюлени, птици, бели лисици, риби — всичко, каквото му попаднеше. А когато нямаше друго, знаеше да вади миди, да издържи някак до друга, по-едра плячка. Само моржовете щадеше. Те бяха негови близки, най-близките в света, като Кривата перка, като другаря му Счупения зъб.

Къде ли е той?

Когато навърши двегодишна възраст, моржиците го прогониха. Беше станал самец и трябваше да се отдели при другите самци. А Острия нокът не ставаше нито самец морж, нито самка моржица. За моржовете това значеше дете. Беше мечка, уродливото дете на Кривата перка. Затова не го пъдеха, затова го оставяха да върви със стадото, край остарялата си майка. Бяха свикнали с него, тъй както свикваха една с друга, с рева на бурята, с трясъка на леда. Дори и майките с бозайничетата на брега не се бояха, когато минаваше край тях с мека стъпка като безшумна бяла сянка.

Само Стария морж все още го мразеше, все още го срещаше при брега на Тихия залив с грозен заплашителен рев. Само той не го приемаше за свой, подозрителен, недоверчив, очакващ опасност, заплаха от този привидно укротен, привързан към стадото потомък на вражето племе. А сега Стария морж с другите самци плуваше някъде далеч, където зимуваше и Счупения зъб. Приятели и врагове, те щяха да се срещнат пак, когато дойдеше пролетта, когато слънцето отново закръжеше по небосклона, където сега продължаваха да бликат студените пламъци на космичния огън и да ръсят върху снежната повърхност брилянтния си пясък.

Сляп за красотата на природата, всъщност и той самият частица от нея, Острия нокът свърна на север, все край ледения пояс, по чиято разломена окрайнина танцуваха разноцветни отражения. Ледът беше дебел, траен, но все пак се виждаше ясно как се надига и спада от мъртвото вълнение, слушаше се пукотът на разместваните при всяко огъване ледени частици.

Някъде наблизо живееше тюлен. Напоследък Острия нокът много често улавяше миризмата му. Ала все не му се удаваше да го хване. Вече беше решил да го издири, да си похапне добре. Писиите и раците не го задоволяваха. Затова плуваше все тъй край леда, натопил уши във водата, като се вслушваше във всяко подозрително припляскване. Само от време на време излизаше навън и се покатерваше върху някой ръбест торос, за да огледа бялата пустош, после, цял заледен, бързо се гмурваше на топло във водата.

На югоизток се развидели. Зората раздуха огнището си. Над хоризонта иззад нащърбените ледени грамади се надигна мъгливото слънце. Пламна и океанът. Мракът се утаи в морските дълбини като черна мътилка. Водата се избистри, засия отново в копринения си блясък. Черните сенки се задържаха още малко под дебелия покрив на леденото поле, но скоро грейналият синкав сумрак нахлу и там.

Острия нокът, разочарован, беше намислил да се връща, когато слухът му долови някакъв отсечен звук, рязък плисък. Така не приплясва вълна, нито скърца ледът, а само тюлен, който се гмурва дълбоко.

Без да губи време, Острия нокът нирна надолу и все тъй под вода зашари под ледения похлупак. Изведнъж той съгледа някакво резедаво сияние и зарадван се устреми натам. Опитът му подсказваше, че това може да бъде само тюленов отдушник. Отворът отгоре беше засипан със сняг, а встрани в една неголяма снежна ниша се спотайваше някакво белезникаво телце — тюленче. Острия нокът дочу уплашеното му дишане. Носът му улови дъха на топлото живо месо, крехкото тръпнещо месо, което щеше да засити глада му. Предвкусващ насладата от угощението, което го очакваше, той опита да се покатери, без да бърза. Уверен беше, че тази безпомощна плячка няма да му избяга. В този миг от дълбините изплува Белязаната. Объркана, обезумяла от страх, тя се засуети около мечката. Що да стори? Как да отклони кръвожадния враг? Цялото й тяло се тресеше от страх. Инстинктът за самосъхранение я влечеше назад, към откритото море, по-далеч от хищника. Но друг инстинкт — по-силен от всичко — не й позволяваше да се отдалечи, спъваше движението й, връщаше я все там, към дупката в леда, където лежеше детето й.

Как да го спаси?

И може би без да разсъждава, без да преценява, поддала се на безсмисления порив за саможертва, тя се стрелна напред и удари с глава нападателя. Острия нокът се извърна рязко. Хищният му мозък взе мигновено решение. Щом сама се навира в устата му, ще почне с нея. Има време и за малкото. Дръпна се под вода и я подгони. Надолу, още по-надолу! Наляво — надясно!

Изведнъж ледът затрещя. Заблъска се, натроши се. Грохотът се усили, сякаш се срина целият свят. Уплашените риби се пръснаха на всички посоки. С рязък скок изчезна нанякъде и Белязаната.

Острия нокът се върна назад. Достигна тюленовия отдушник. Но това като че ли вече не беше същата дупка. Пукнатината минаваше през средата й. Единият блок бе възседнал другия, бе стеснил отвора й така, че сега през него не можеше да се провре нито мечка, нито дори тюлен. В синята мрачина се чуваше същото уплашено дишане. Значи тюленчето беше живо — невредимо, но и недостижимо. Тогава?

Гладът нашепваше бързи решения. Острия нокът пое отново въздух и се гмурна, достигна края на ледения покрив, покатери се отгоре му. После се запъти безпогрешно натам, където бе открил скривалището на тюлена, отръсквайки се от водата, която мигновено замръзваше по кожуха му в звънтящи висулки.

В това време изплува и Белязаната. Тя видя как неприятелят й се измъкна от водата и се спусна към детето си. Но задръстеният проход я смути. Дали не бе сгрешила, дали не бе попаднала другаде. Но не. На повикването й малкото отвърна с боязливо изскимтяване. Как да се добере до него? Нещастното животно опита да се промуши през стеснения отвор, насили се, разрани тялото си. Напразно. Един отломък, остър като нож, препречваше пътя й, дереше кожата й, разраняваше я.

В този миг Белязаната чу нов шум. Някой дращеше с нокти свода върху пещеричката на детето й.

Значи тъй! Мечокът е открил отдушника, усетил го е по миризмата на тюленчето. Мускулите му са здрави. Скоро ще разкъртят сбития фирн. Зъбатата уста ще достигне детето й…

Детето й!

Белязаната се нахвърли върху здравата преграда със зъби. Гриза, кърти, ръфа — късче по късче, задъхана от напрежение и ужас. Впрочем какво ли щеше да стори, ако успееше да се промъкне до малкото си? То и без това още не умееше да плува. Защо ли се блъскаше така? Само да загине заедно е него! Нищо друго! И въпреки всичко тя продължаваше да огризва леденото препятствие.

А отгоре, не по-малко упорито, задъхан и настървен, Острия нокът изхвърляше назад разкъртения фирн, навлизаше все по-надолу. Топлият мирис на скритото тюленче лъхаше в носа му, възбуждаше го, подлудяваше го.

Вятърът се усилваше. Водата в залива се закъдри неспокойно, а отвън откритото море почерня и върху тъмното му кадифе запрепускаха разпенените вълни като белогриви чудовища.