Петър Бобев
Самотникът от ледената пустиня (21)

2

Ловецът Каам изскочи от ярангата, въздъхна дълбоко, после вдигна байдарата на гръб и я понесе към морето, което се тъмнееше към хоризонта.

Тръгна пак така, както някога, без да се обърне, без да го изпрати някой. Тръгна безмълвен и унил.

Толкова мъка!

Келе, Злия дух, много го мрази. Не прощава. Преследва го упорито. Отнема му лова, пропъжда тюлените и моржовете.

И тая година също.

Малко тюлени минаха лятос край брега. Моржове пък хич не се мярнаха. Подир тюлените се бяха запилели и белите мечки. Каам не можа да събере достатъчно месо за зимнина. Оглозгаха всичко. Късче не остана. После захванаха кучетата. Изядоха и тях. Изгризаха и ремъците, кожените хамутчета, тюленовите обувки. Но когато стигнаха до байдарата, славната байдара от опъната моржова кожа, Каам не изтрая. Нищо, че още не беше време за лов. Нищо, че луната сияеше, окръжена с бледозеленикав пръстен — признак на буря. Байдарата нямаше да ги нахрани. Можеше да ги спаси само на лов.

В изстиналия полог^[1], където отдавна беше угаснало екки, неговите близки лежаха в спалните чували и търпеливо, както подобава на племето им, очакваха смъртта. Търпеливо и безропотно.

Баща му, старият шаман, отдавна беше забравил изкуството си. Когато Каам заяви, че тръгва на лов, той се надигна с мъка, пропълзя до входа на ярангата и там, до китовото ребро, което подпираше сшитите кожи, изрови къс кучешко месо. Не беше изял последния си дял, запазил го за по-голяма нужда. И Каам нагълта бащиния дял. Не се замисли. Той беше ловецът. За да донесе ново месо, му трябваше сила.

Разсъмваше се. Луната избледняваше. Избледняваше неусетно и Побития кол, Полярната звезда. Угасваха всички съзвездия, които се въртяха около нея в своя вечен хоровод.

Най-сетне слънцето се подаде, търкулна се над далечните, безредно струпани тороси и заля с розовите си лъчи ледената пустош, разсипа се в безброй танцуващи искри върху снежните кристалчета. Всяка бучка, всяка неравност проточи дълга сянка. Изпъкнаха в цялата си релефност снежните навеи, от които вятърът отвяваше шумящи струйки, сякаш бялата степ димеше с ледена па̀ра. Във въздуха заискриха снежните прашинки, като че ли целият въздух беше пронизан от слънчеви лъчи.

Каам се мъкнеше към брега, към чистата от ледове ивица на морето, отвъд натрупаните ледени хребети, отдето долитаха стоновете на триещите се един в друг пакове.

Никога по-рано байдарката не бе тежала толкова. Никога завитата в тюленова кожа пушка не бе падала тъй често от ръцете му. И затова беше виновен само той, Злия Келе. Как да го умилостиви?

Най-сетне достигна морето, върху което лудуваха слънчевите отблясъци, сякаш там до скования бряг се бяха стълпили всички светещи твари на морската бездна.

В очите на ловеца светна обич и признателност. Морето! Майката хранител на северния човек! Неговата нива, плодородна градина, неизчерпаема житница. На сушата той само строи своя дом, колкото да си отпочине, и след това отново забързва към морето, да се труди, да се бори с опасностите, да живее.

Морето въздишаше в някаква стаена мъка и се плакнеше в ледената окрайнина, като я заглаждаше с матово зеленикава глеч. Навремени се подкрадваше едва доловима мъртва вълна и тогава целият лед се разлюляваше. Тук-там се мярваха и изчезваха лъкатушните нишки на първите пукнатини. Към хоризонта морето бе добило заплашителен, тъмноопалов оттенък — и това издаваше бурята. Дано се позабавеше.

Каам свали кожената лодка в едно естествено, закътано пристанче сред ледовете, нагласи пушката и греблото, после се вмъкна в отвора и притегна към пояса си краищата му да не се пълни с вода.

Келе! Поне сега се смили! Не пъди дивеча!

Каам размаха греблото и леката лодка полетя върху бистрите гребени. Скоро бялата ивица на брега се стесни, изчезна зад нарастващите вълни и само от време на време от върха на някоя по-висока вълна човекът зърваше брега и кацналата върху невисокия хълм яранга. Никой не му махаше оттам, както друг път, когато бяха сити. Никой.

Щеше ли ловецът да донесе месо, да даде сила на изтощените тела, да ги съживи? Щеше ли?

Каам се насочи навътре в морето. Отдавна не беше идвал насам, от много зими. Нямаше смисъл да си губи времето в близката околност. Претърсил я беше цялата. Само няколко тюлена бяха останали на зимовка тук и той ги уби.

Налагаше му се да дири друго място, по-далечно, други брегове. Щеше да дири. Ако беше нужно, щеше да дири дни и седмици наред. Щеше да плава, докато намери храна. Докато намери…

Неусетно Каам се унесе. Унесе се от слабост, от глад. Замечта. Ето, може би след малко той ще открие някой тюленов отдушник, а до него голям тлъст тюлен. Каам ще пропълзи до него, тъй както пълзят тюлените, и ще го застреля. После ще го привърже към байдарата и ще го отнесе дома. Или не, тюлен е малко. По-добре морж, голям четири метра, пет метра — само месо и сланина. Когато пушката гръмне, другите моржове само ще вдигнат глави и пак ще задрямат. Изстрелите не ги плашат. Ледовете трещят по-силно. Ще убие два-три моржа. Ще ядат всички, ще ядат няколко дни наред, без да спират, като хора, които не знаят дали утре ще има какво да сложат в стомаха си. Тогава екки пак ще светне, ще стопли, по опънатите кожени стени ще заиграят пламъчетата му, ярангата пак ще закънти от смях и закачки…

Само Злия Келе да не се меси! Или още по-добре — да не е видял накъде отива Каам!

Улисан в мисли, ловецът не забеляза как връхлетя бурята. Морето потъмня. Течно олово смени изумруда. Шумолящите водни бръчки се надигнаха, размесиха се, сляха се в неспирен нарастващ плясък. Поривите на вятъра плющяха като жилави бичове и отнасяха от гребените на вълните облачета воден прах.

Да се връща ли вече?

Как? Да се връща? Така с празни ръце?

Но напред е смъртта. Бърза, жестока. Напред са духовете на бурята.

Гладът е също смърт. По-бавна, затова по-мъчителна. Духовете на глада са по-жестоки.

Каам гребеше упорито към отсрещния бряг. Още час-два и щеше да го достигне. Може би щеше да срещне тюлени. А може би — бели лисици. През лятото бяха гъмжило. Но той не ги поглеждаше. Да хаби патрони за една лисица — един къс месо, когато с този патрон може да добие цял тюлен или мечка, или морж.

Но сега беше друго. Сега би ловил и бели яребици, та дори и леминги, тундровите мишки. Какво да е — само да е за ядене.

Морето се надигаше, все по-зло и по-заплашително. Вълните вече не шумоляха, не се плискаха, а преминаваха под него е грохот и вой, развели белите си къдри, подмятаха го над острите си върхове и изведнъж го сгромолясваха в ревящите въртопи, като го заливаха с водопади от водни пръски.

Бурята плющеше с отсечени удари по леката байдара и я увличаше по своя път. Греблото изгуби силата си. Малката лодка вече не се подчиняваше на заповедта на човека, увлечена от яростта на стихията. Спасителният бряг взе да отстъпва назад, докато накрай изчезна съвсем.

Остана само едно — полудялото море и сред него безпомощната лодка, заплашена всеки миг да се сплеска между побеснелите водни хълмове.

Може би това значеше краят.

Ех, ако имаше поне два тюленови мехура да ги прикачи отстрана на лодката. Тогава нямаше да се бои от никаква вълна. Но отде да знае. Оня ден изядоха последния. Сега той няма мехур и за харпуна. Ако удари дивеч, ще трябва да държи ремъка с ръце, докато се изтощи раненото животно.

Но за какъв лов мисли сега?

Не вижда ли всичко, не чува ли злорадия кикот на Келе?

Изведнъж една вълна, не по-висока, не по-настръхнала, не по-шумна, а може би само малко по-изкорубена от другите, пое лодката, усука я в мощната си прегръдка и я прекатури. Когато разпененият гребен отмина, в зиналата яма лъсна дъното на байдарката.

Увиснал с главата надолу, Каам видя лудия танц на светлината, пречупена от разплисканите водни маси. Полудели синьо-зелени сияния и нищо друго — пропаст, бездна.

Отдолу, из грейналата синя бистрина се надигна плавно огромно тъмно петно, с приближаването контурите му се уплътниха и очертаха мощното тяло на полярната акула. Очите й се взираха в човека с някаква безпощадна свирепост, без да изразяват ни злоба, ни любопитство, безразлични и студени.

Тъпота и жестокост!

Тя идваше да провери дали е за ядене. Само това! Нищо повече!

С тръпка на ужас ловецът замахна с греблото. Послушната лодка се подчини на това сръчно движение, превъртя се и застана над вълните.

Каам погледна дали стоят на местата си харпунът и пушката, после отново подхвана неравната борба със стихията. Още няколко пъти вълните го обръщаха, но Каам все успяваше да се извърти, да се изправи, да надделее. Но докога?

Вълните нарастваха все по-високи, по-безучастно жестоки, по-безпощадни — хаос от кипнала синева, седефена пяна и ослепителни блясъци. И вой! И кикот!