Петър Бобев
Самотникът от ледената пустиня (11)

11

Каам отнесе на гръб байдарката и я спусна във водата по наведената площадка. После се вмъкна в отвора и го затегна около кръста си. Сложи до себе си пушката, както беше увита в калъфа от тюленова кожа, провери харпуна и надутия тюленов мях, опипа ремъка от кожа на белуха с острите куки и грабна веслото. Лодката се хлъзна над вълните леко, безшумно, сякаш полетя върху белите им гребени.

Ловецът беше навлязъл доста в морето, когато лунната светлина взе да избледнява, а на юг, над хоризонта, избликна розовият предвестник на идващия ден. По разпръснатите облачета се наслои златна па̀ра. Изгревът се разгоря все по-ярко, по-неудържимо и накрай избухна в някакъв гейзер от пламъци. Започна късият мразовит ден. Въздухът беше свеж, резлив от студа, надъхан с уханието на водата и снега. А отдолу се люлееше просветналото зелено море, по което белите гребенчета кипваха ту тук, ту там като стадо лудуващи белухи. Наоколо — само вода и пяна, едри и дребни парцали от пяна като разтопен зелен мрамор.

Каам запали лулата си и сви към брега. Стори му се, че върху паковия^[1] лед, довлечен есенес от течението и споен за скалистия фиорд, се чернее тюлен. Той прилепи лодката на двеста метра от животното, извади пушката и тръгна към него предпазливо. Стъпките му бяха съвсем безшумни, защото бе пришил върху ходилата на тюрбазите^[2] си меча кожа. Всеки път, когато тюленът поемеше дъх, той правеше крачка напред и мигновено застиваше на място. После запълзя по корем. А жертвата му, измамена от опитния пълзач, се взираше с късогледите си очи, без да мигне. Може би си казваше: „Това е животно като мене. Защо ли се страхувам?“ Каам шепнеше полугласно: „Кх… Кх… Кх…“ Точно тъй се обаждат един на друг тюлените.

Ловецът провери ремъка с куките, надигна цевта, мушката кацна в мерника. В този миг тюленът, изведнъж познал най-опасния си враг, със силен плясък се метна от леда с главата надолу.

Каам сви рамена. Нямаше смисъл да чака. Знаеше какво означава това шумно гмурване. Животното беше потънало дълбоко, щеше да изплува след дълго време — и то кой знае къде. Той метна пушката през рамо и пое обратно към байдарата. Съмнението отново го овладя. Духовете още бяха разгневени, още се сърдеха.

Първите слънчеви лъчи се хлъзваха по заснежените простори и разпалваха в топла розовина всяко възвишение. В падините се утаяваха тъмните сенки на отминалата нощ, по-право не сенки, а някаква неземна светлина, сияещи виолетови и лазурни полутонове, сякаш езерца от лунни лъчи, още не попили из пукнатините. Нощните сенки се смаляваха, потъваха в най-дълбоките ями, отстъпваха място на победилия ден. Лунните езерца се изпаряваха бързо. И изведнъж целият свят избухна като взрив от брилянтни искри.

Каам постави защитните очила от китова балена. Отслабнали през дългата нощ, очите му нямаше да издържат снежния блясък. После пристъпи с отпуснати рамена до байдарката, която се подмяташе, привързана край ледения пристан.

С приближаването си към брега водната повърхност се нагъваше, издуваше се в едри дипли и се устремяваше в нависнали, заканващи се гребени. Водните пръски замръзваха по брега в причудливи зърнести висулки.

Издебнал затишието между две вълни, Каам се отлепи от брега. В очите му под баленовите очила надеждата беше помръкнала, отстъпила място на нови съмнения. По ръба на байдарката висяха безброй амулети, изрязани от моржови зъби, от китови ребра, от изхвърлени край морето почернели клонки. Сам Каам ги изряза със същите ръце, които по-рано убиваха толкова много тюлени, моржове, бели мечки. А сега? Нима и амулетите губеха вълшебната си власт?

Денят беше още много къс. Дали опитният ловец и днес щеше да се прибере с празни ръце?

Изведнъж сърцето му трепна. Моржица! С малко! До нея друга, сама! Дремят! Не са го усетили!

Той отправи лодката си към тях, срещу вятъра, да не доловят миризмата му. Извади отново пушката, насочи я към самотната моржица. Трябваше да мери точно. Трудно се улучва морж смъртоносно. Костите на главата му са дебели. Само през очните ябълки може да се достигне мозъкът. А куршум в тялото му, в това огромно туловище, е все едно бодване с карфица.

Между две вълни Каам натисна спусъка. Гърмежът прокънтя над ледената равнина и заглъхна мигновено, удавен от простора. Моржицата клюмна, без да издаде звук. Прекрасен изстрел! Толкова месо с един куршум! Толкова ядене!

А сега другата! Той щракна затвора и мушна втория патрон. В този миг моржицата майка изрева като бик и с един скок се метна във водата. Беше видяла враг и бързаше да го прогони, да запази детето си.

Додето ловецът съобрази, пред лодката изплува страшната мустаката глава. От яростно зиналата уста висяха дълги жълти бивни. Очите гледаха злобно и заплашително. Моржицата замахна да забие зъбите си в лодката. А това значеше гибел. Северяните не умеят да плуват. И наистина как могат да се научат във вечно леденото море?

Каам мушна цевта в устата й. Дори не чу дали пушката изгърмя. Само видя как зверът се отпусна и потъна. Човекът въздъхна. Нищо, изпусна богатия лов, но нали спаси живота. На леда лежеше цял морж. Едър, охранен.

В тоя миг от зелената дълбочина изплува друга мустаката глава. Нима и то?

Моржчето връхлетя, преди ловецът да се опомни. Бивните му закачиха реброто на лодката, потънаха в опънатата кожа. Каам реши бързо. Стисна изпразнената пушка за цевта и нанесе силен удар с приклада върху ръмжащата муцуна. Но ударът попадна не на място, не в главата, а върху наскоро поникналия, още кух зъб. Върхът отскочи с пукот. Животното изрева от болка, метна се по гръб и изчезна под водата, а ловецът загреба назад, към убития морж. Трябваше да се прибере час по-скоро. Защото всяка вълна впръскваше в кухината на лодката му струйка вода. Каам усещаше как покрай тюрбазите му от морски заек се плиска малка локвичка. Когато тази локвичка напълнеше половината байдарка, Каам щеше да се запъти към прадедите си, след майка си…

Краткият пролетен ден клонеше към заник. Едва-що изскочило над кръгозора, слънцето отново се тъкмеше да се скрие. Над ледения свят трептеше червеникава омара, която се наслояваше като розова ръжда върху натрупаните тороси, по навеяните преспи и по гребените на вълните. Мрачината от пукнатините се надигаше, оплътняваше се, преливаше навън и се сливаше с удължените сенки на безредните ледени блокове. Над света лягаше мек теменужен здрач.

Осиротялото моржче се бе свило на плиткото дъно до мъртвата си майка, буташе я с муцуна, опитваше да я подигне с лапи. С широко отворени безжизнени очи тя се взираше в мрачната синева, неподвижна и безчувствена. От време на време моржчето изплуваше на повърхността да поеме въздух и отново потъваше. И отново с тихо скимтене продължаваше напразните си опити. Какво беше станало? Защо не се събуждаше? Наоколо по каменистото дъно, засипано с миди като черен чакъл, се полюляваха оголените, още необлистени врежове на ламинариите, сред които щапукаха на дългите си зелени шипове морски таралежи. На десетина крачки оттук дремеше върху дъното тюлен, а наоколо, почти до носа му, пърхаха рояци трески. Знаеха, че е сит. Затова сега не се бояха от него. През две-три минути тюленът се издигаше до повърхността, вдишваше и пак се отпускаше на дъното за сън.

Само старата моржица лежеше безжизнена, поклащана от мъртвите вълни, а детето й, почувствувало най-сетне безвъзвратната загуба, изплуваше за въздух и тоз час се връщаше при нея.

Морето неусетно помръкваше, попило настъпващата нощ. От дълбините се надигаше непрогледният мрак и заливаше света, сякаш изригваше вулкан от черна лава. Само отгоре по накъдрената повърхност продължаваха да блещукат огънчетата на отразения заник като странен Млечен път от алени звезди.