Петър Бобев
Самотникът от ледената пустиня (19)

19

Слънцето пъплеше на север нейде под кръгозора. Без да се мръкне, продължаваше залезът. После настъпи зората, разгоря се в цялото си великолепие. Аленият диск изплува от дълбините, все там на север, като че ли на същото място, където залезе. Откъм далечната тундра повея бризът, надъхан с аромат на мъх и цветя. В златисто-виолетовата повърхност се закъдри трепетликата пътека на отразеното среднощно слънце. Нежните му тонове галеха с топла милувка сивите базалтови колоси. Розовите сияния по навикналите преспи грееха в пълна хармония с лилавите сенки на падините. А по-нагоре беловърхата планина, прорязвана от синеватите ледници, едва се провиждаше, обгърната в мъгли, които се свличаха надолу като лениви лавини. Пукотът на пълзящия глетчер долиташе глух и притъпен като въздишките на невидим великан. Хилядите птици, които гнездяха по скалите — полярни рибарки, чайки, корморани, кайри, — прелитаха над блесналия залив с крясък, докосваха водата и се възземваха нагоре с пърхаща в клюновете риба. Слънцето обливаше със злато белите им гърди.

Кривата перка подкани детето си и запълзя към водата. Прегази ивицата изхвърлени водорасли, хлъзна се по изгладената скала и заплува навътре. До самия бряг се премятаха цели купи морска салата, които се полепиха по главата й, увиснаха по гърба й. Вдясно, към Скалата на безнадеждните, подаваха нащърбените си зъби облепените с жълтеникави водорасли рифове, в които припляскваха вълните. Навикналите над водата, подкопани от прибоя преспи изглеждаха порести, сякаш направо се изпаряваха, без да се стопят. Ледът набъбваше, позеленяваше, поглъщаше милиони въздушни мехурчета и се оцеждаше в едри кристални капки.

Започваше полярното лято.

Острия нокът се спусна да догони дойката си. Заклати се тромаво и Счупения зъб. Мечето се хвърли първо във водата, но моржчето го догони скоро, догони го и го задмина.

Кривата перка застана неподвижно над вълните, в плитчината, където морето едва достигаше дълбочина три-четири метра. Когато Острия нокът доплува до нея, тя заби глава и с едно гребване на задните лапи достигна дъното. Гмурна се и мечето, изравни се с нея. Моржицата вече бе изровила няколко миди, бе олющила черупките им и му ги подхвърли. То ги улови сръчно с уста. Но не му се ядеше, заситено от гъстото мляко. Изви се встрани, загледа се в другите моржици, които учеха децата си да вадят миди. Премалял от глад, Счупения зъб налапа неговия дял. Но Кривата перка го съгледа и скочи сърдито отгоре му. Той побягна назад, а след него, повече жаден за игра, се спусна Острия нокът.

Наоколо се ширеше блестяща синева, пронизвана от вълнисти сияния. По каменистото дъно, гъсто обрасло с черни миди, танцуваше светещата мрежа на пречупените слънчеви лъчи като разчепкана дъга. Хлъзгаха се тъмните сенки на прелитащите птици. Полюляваха се буйните ламинарии, чиито накъдрени листа докосваха повърхността, и разклонените фукуси, отрупани с кислородни мехурчета. При незалязващия полярен ден водните растения избуяваха бързо, изпълваха всяка плитчина с непроходими подводни джунгли. Прозрачни скариди отскачаха смешно назад и с всеки скок плашеха малките рибки. Плаващи раци с ципи на задните крака се суетяха забързани насам-натам. Разноцветни морски звезди пълзяха върху миденото сборище. Избираха жертвите си, разпъваха ги бавно с лъчите си, изхвърляха навън стомасите си и нагълтваха меките им тела. Едри морски карамфили, притулени зад неподвижните вейки на каменните водорасли, дебнеха с прелестните си пипала плячка. По-горе, върху издигнатите над равното дъно камънаци пъплеха охлюви патели и облизваха с грапавите си езичета зеленината, която беше застлала всеки камък, всяка черупка. А ей там в синкавата сянка на гъстия храст плосък краб прикрепи към бронята си кичур водорасли. После спокойно закрачи по дъното, помъкнал на гръб цяла горичка да го крие от враговете.

Счупения зъб съгледа едно моржче, което съсредоточено и сериозно разравяше мидите, докато майка му, улисана да измъкне сгушената сред камънаците писия, го беше забравила. Без да губи време, беззъбото моржче нападна връстника си, налапа мидите му и побягна обратно.

Острия нокът видя всичко. Тази нова игра му хареса, разбуди в душичката му страстта на прадедите, неуморни убийци и грабители. Затова, щом съгледа друго самотно моржче, и той се спусна към него. Всъщност мидите не го интересуваха. Влечеше го играта — грабежът. Лапна само една черупка и без да я сдъвче, хукна назад. Моржчето го подгони, зарязало в гнева си разровената мидена купчинка. Тогава Счупения зъб спокойно обра изоставената плячка.

Разтревожени от виковете на ограбените малки, моржиците заплуваха сърдити насам. Туловищата им, които на сушата изглеждаха груби и непохватни, тук в родната стихия се носеха в светкавични полети. Двамата приятели побягнаха навътре в морето, с ново знание в живота. Когато са двама, когато нападат с хитрост, няма да останат гладни. Отсега осакатеното моржче щеше да се изхранва все тъй — Острия нокът щеше да подмамва улисания в работа морж, а Счупения зъб щеше да обира плячката. Двойна полза — за единия храна, за другия удоволствие.

Изгубила в суматохата детето си, Кривата перка го викаше откъм брега с провлечен рев, а в туй време Острия нокът, без да отговори, плуваше към изхода на залива.

Ето, над вълните изникна Скалата на безнадеждните с грохналите моржове, подобни на натъркаляни, заоблени от времето балвани. Отгоре им висеше варовиковата скала, напукана и наядена в неравни, наредени един над друг корнизи с тесни тераси. Индиговите вълни на океана се хвърляха с равнодушна упоритост върху брега. При всеки техен удар наоколо се разлитаха солени пръски, които налепваха по мократа повърхност на скалите и по телата на моржовете бяла пяна и восъчно-прозрачни водорасли.

Тук никой не изфуча срещу двамата пакостника, никой не ги подгони. Няколко мъжкари с пожълтели, изронени от годините бивни само насочиха към тях безизразните си погледи и без да вдигнат глави, отново затвориха очи в тъпо примирение.

От скалите излитаха птици като гъст пчелен рой — излитаха, долитаха. Шумът на пляскащите криле заглушаваше боботенето на прибоя. Трипръстните чайки извиваха в дружно ято нагоре, наляво, надолу, докосваха водата и се поемаха с пълни клюнове. На най-долната тераска цял полк корморани с издути гуши сушаха крилата си, като ги размахваха припряно. Друг полк подтичваше вкупом с викове и крясъци по водата, докато се засили и подеме във въздуха. Кайрите се спускаха стремглаво надолу, изчезваха под вълните и след това излитаха като ято хвърчащи риби.

За птиците това беше най-спокойният кът за лов. Тук не идваше никакво моржче, никаква моржица, никакъв здрав самец. Особен, отбягван кът. Никой не дръзваше да тревожи сетните дни на обречените в някакво неосъзнато състрадание, почти почит към неизбежното непреодолимо, което замътваше погледите на угасващите старци, което притискаше телата им към неравната скала, което сковаваше перките им — почит и боязън… А може би и неясно предчувствие, че някога, подир пет или подир десет полярни нощи, и той самият щеше да дири покой на същата гола скала.

Никоя майка не би отвела там детето си — на това запретено място за младостта, за живота. Но Счупения зъб нямаше майка, която да го упътва, а Острия нокът не слушаше Кривата перка, безмилостно гонен от Стария морж и подвеждан от инстинкта си на скитник — самотник.

В подножието на скалата, на дълбочина пет-шест метра, сред навеяните пясъчни преспи се подаваха няколко моржови бивни като жълтеникави колове, единствената следа от другите моржове, които някога, кой знае кога, също така бяха лежали на рифовете и гледали с безнадеждни очи към Тихия залив.

Счупения зъб разбута с муцуна няколко зъба, после се извърна безучастно. Нямаше нищо за ядене. Впрочем дали би могъл да свърже единствено пощадените от времето останки с апатията на лежащите горе живи мъртъвци, дали бе почувствувал с дивия си усет какво означаваха тази злокобни знаци на смъртта?

Наоколо ниреха дългоклюни корморани и черноглави кайри, помъкнали бисерни опашки от въздушни мехурчета, като продължаваха да размахват крила, сякаш летяха под вода. Те достигаха на дълбочина десет-петнадесет метра, догонваха набелязаните риби, после с пълни човки се стрелваха към искрящата повърхност, раздираха я с глави като седефена ципа и изчезваха. Само сенките им, които се хлъзваха над вълните, издаваха, че бяха излетели към скалите.

Внезапно моржът съзря корема и лениво размахваните ципести крака на един чистик, който се полюляваше върху морската повърхност. Чистикът беше преял, стомахът му тежеше, натъпкан с риба. Затова дремеше така преситен, безгрижен, неподозиращ угрозата. Счупения зъб го захапа и се отпусна на дъното да го нагълта. Очите му блестяха доволно. Значи тъй — не само миди могат да се ядат, не само тези нищожни късчета месо, запазени в яките черупки, които бодат езика и гърлото. Колко по-лесно е с птиците! Издебваш я и готово! Толкова месо, колкото може да се добие след цял час досадно риене по дъното!

В туй време Острия нокът докопа със зъби една непредпазлива кайра, която се бе спуснала отвесно от въздуха и без да го забележи, бе връхлетяла право в устата му.

Рибата пинагор водеше на разходка цял рояк малки пинагорчета. Щом зърнаха бялата сянка на мечето, рибките се хвърлиха към бодливия си баща, налепиха се по тялото му и той ги отнесе нанякъде из скалните пукнатини, като гънеше припряно опашка.

Мечето изпълзя върху съседната канара, обрасла с лигави водорасли и заливана от всяка гънка на морето. Кръвта на жертвата преля в устата му, тръпнещата плът го възбуди, опияни го. То стисна челюсти и лакомо я нагълта. После се облиза доволно, със светнали очи.

Слънцето се надигаше от изток, грейнало в прекрасно хало от пречупените слънчеви лъчи, разделено на три слънца, едно голямо в средата и две малки встрани. Три слънца върху три огнени колони, изваяни от златна па̀ра, подпрели гълъбовия сияещ небосвод. Отраженията на тази невероятна, блестяща тройка трептяха в ослепителни рояци върху снагата на морето. А там сред играещия блясък се мяркаха безброй черни точки — кормораните, които си почиваха сред вълните.

Острия нокът се канеше да слезе, за да отведе приятеля си натам, към почиващите птици, когато съгледа някакво неподвижно петно върху близкия лед. Той скочи направо от скалата и заплува нататък, следван от беззъбото моржче. Изкатери се пъргаво върху леда, подуши с нос. Тюлен, мъртъв тюлен, безмилостно нагризан от акула или от косатка.

От другата страна се подхвърли Счупения зъб. Беше гладен, тъй гладен, че трепереше от изтощение, а пред него лежеше толкова храна. Трябваше само да се пресегне.

Той се пресегна.

Захапа къс месо и го нагълта. Доволно мъркане премина през пълната му уста. Отръфа втори къс, а когато понечи за трети, Острия нокът се нареди до него…

Пробудените хищници бяха опитали вкуса на месото, на кръвта.