Петър Бобев
Самотникът от ледената пустиня (4)

4

Стихващият вятър отвя към север последните облачни парцали, като издърпана завеса пред черното теменужено небе, наръсено със златните песъчинки на звездните рояци. Изплува и луната сред разкошен резедав ореол. Звездите побледняха срамливо, засенчени от нейния блясък. Сега тя беше единствена, неоспорима владетелка на замръзналия свят през дългата полярна нощ. Светлината й бликаше в призрачни струи, заливаше осеяното с ледени грамади поле, свличаше се по лъсналите отломки на струпаните тороси и се изливаше като пламнало масло върху неспокойната морска повърхност. Ту тук, ту там се възземаше воден гребен, издуваше се разискрен и се пукваше. Кипналото бяло гребенче в миг изплиташе дантела от пяна, въздушна, мимолетна, която скоро се разпридаше в смолистото море без следа. Само вълните шумоляха. Те изплуваха нейде от черната неизвестност, нарастваха, плъзваха се край ледените брегове със звучно кънтене и потъваха нататък, в далечината, в другата черна неизвестност.

Внезапно откъм морето долетяха безредни ревове, шумни плясъци — и скоро водната повърхност закипя от доплувалото стадо нарвали.

Толкова много! Стотици неспокойни бели тела: мъжкари с по един източен напред, усукан зъб, беззъби женски и тъмни игриви малки. Размесени безредно, те изплуваха шумно, поемаха въздух и отново се гмурваха в дълбините.

Пред всички се носеше Острозъбия — водачът, въоръжен с най-дългия и най-острия бивен в цялото стадо. Той беше открил пасаж херинги, едно грандиозно рибено преселение. Милиони, милиарди охранени риби — безкрайни облаци неудържим живот — се източваха на юг, за да хвърлят хайвера си там някъде, по скалистото дъно в плитчините, подчинени на непреодолимите природни закони. Никой не можеше да ги отклони от целта им — нито нарвалите, нито белухите, нито акулите, нито рибарските флотилии отвъд кръгозора, които се тъкмяха да препречат пътя им с коварните си мрежи. Инстинктът за продължение на живота, тази невероятна, понякога непонятна власт беше повела милиардите риби по определените им пътища и никаква сила не можеше да ги спре — непреодолима власт, предавана от херинга на херинга през цялата броеница на вековете.

Нарвалите налапваха стотици, хиляди риби, ала на мястото на всяка жертва изплуваха хиляди нови, цели водопади, наводнения, неудържими порои от просветващи люспи.

Нарвалите отдавна бяха заситили глада си — нима можеше да остане някой гладен в тази жива река, — но продължаваха да се реят из рибния пасаж възбудени, опиянени от безподобното изобилие, от мощта си да сеят смърт, и в същото време слисани, объркани от неуязвимостта на кипящия живот, който продължаваше да се стича към юг, към размножението, сякаш не усетил смъртта.

Огряна от лунната светлина, проблясвайки в белезникави сияния, водната повърхност изглеждаше като трептяща седефена ципа. Луната продължаваше да лее хладния си светлик, а въздухът беше тъй прозрачен, че се виждаха понесените от течението ледени блокове, а зад тях, отвъд хоризонта, се белееха острите куполи на заснежените острови.

Най-сетне нарвалите изплувваха, уморени от лова, отпускаха се над вълните, тяло до тяло, заспиваха.

Сити кореми и покой!

Какво повече можеха да желаят?

Само Острозъбия не спеше. Нямаше право. Беше водач, длъжен да бди за цялото стадо. Той се полюшваше върху вълните, които пролазваха по широкия му гръб с тих плисък, и едва помръдваше плавници.

Изведнъж някакъв особен звук докосна слуха му. Острозъбия нямаше време да проверява. Трепна и протръби под вода за спокойствие. Какъвто и да беше врагът, първо щеше да се срещне с него, да изпита острието на бивена му.

Надигнала се коварно от зловещата бездна, от която никой нарвал не се е връщал, полярната акула връхлетя върху едно малко, което случайно се бе отлъчило от майка си. Този път тревогата бе закъсняла. Акулата ги бе измамила. Тя захапа жертвата си и я отвлече в дълбините.

Водачът улови в живия си ехолот^[1] огромното осемметрово чудовище, спусна се подире му стремглаво, следван от най-буйните самци. Настигна го, стовари се отгоре му и с рязък замах разпра гърба му с острия си зъб. Но акулата, сякаш не усетила нищо, плясна по-силно с кривата си опашка и задълба в бездната.

Острозъбия изостана. Въздухът му се свършваше. Водните маси натискаха непоносимо гърдите му. Той обърна нагоре, подхвърли се над вълните и задиша лакомо. Изплуваха от дълбините и другарите му.

Херинговият пасаж беше отминал отдавна по своя неотменим път, преследван от неизброимите множества гриндове — черни делфини, които пръхтяха и ниреха шумно.

Нарвалското стадо отново задряма. Само една майка продължаваше да се гмурка и да вика с премалял глас рожбата си, която никога вече нямаше да се върне.