Петър Бобев
Самотникът от ледената пустиня (6)

6

Каам се събуди. Нещо бе станало. Но какво? В ярангата^[1] беше все тъй тъмно. Под натрупаните кожи се чуваше дишането на децата и на жена му, заглушавано от свирещото похрипване на бащините му дробове.

Той усети, че трепери. Адски студ! Никаква кожа не може да стопли човека, ако стомахът му е празен, ако не го е натъпкал до насита с моржово месо. А семейството му гладуваше вече цяла луна, откак напусна родното заселище, прогонено от злите духове. На брега останаха десет яранги, пълни с мъртъвци. Никой, дори старият шаман, баща му, не бе запомнил такъв мор. Така и не разбраха от какво загина племето. Обичаят забранява да се влиза в яранга, в която се е вселил дух на болест. Никой не влиза, никой не излиза, докато се изсели духът или докато измори хората. Нищо не помогна. По цели часове шаманът биеше моржовото дайре да прогони духовете, мълвеше неразбираеми заклинания — напразно. А когато и последната яранга затихна, баща му каза да се махат оттам. Много беше разгневен Келе. Побягнаха така, сякаш морето бе излязло извън бреговете, си и се бе втурнало по петите им. Пък и какво ли можеха да вземат върху една нарта — кожите на ярангата, сечивата, оръжията и един замразен морж. Вървяха, вървяха и когато помислиха, че злия Келе е загубил дирите им, разпънаха кожите на ярангата.

Не се разболяха. Види се, измамили бяха духовете. Но храната скоро свърши. За зимата им бяха нужни поне три моржа, а те донесоха само един. При това не познаваха новата местност. Не знаеха къде могат да намерят тюленови отдушници. Месото се свърши скоро, свърши и маста за екки — лоения светилник. А екки свети и топли. Без него светът е лош, черен, омразен. Че има ли нещо по-страшно от дом без огън?

Вчера заклаха първото куче. И защо ли? Храна ли е за мръзнещи хора жилавото месо на един мършав пес? Малко месо — голяма загуба! Закъде е ловец без кучешки впряг? Как ще стигне пръснатите тюленови отдушници, моржовите лежбища, как ще докара убития дивеч?

Не! Не биваше така! Трябваше да излезе на лов. Нищо, че още е мразовита зима. С месото на кучетата щяха да издържат малко. А после? Не случайно майка му снощи спомена, че иска да си ходи от тоя свят, че се е изморила да живее, че й се ще да си отдъхне при горните хора, при майка си и при сестрите си. А не беше изморена тя. Яка, издръжлива. Можеше да живее. Друго целеше тя — да се махне, да не яде храната им, да остане за тях, за по-младите.

Каам се ослуша. Защо не чуваше нейното дишане?

Той опипа мястото й с ръка. Празно! Пръстите му докоснаха някакви ледени късчета. Приближи едно до носа си. Моржово месо! Месо. Как бе оцеляло?

Тревожно предчувствие стисна гърлото му. Той облече набързо еленовия кожух, затегна тюленовия пояс. Нахлупи пухкавата гугла от малко тюленче и излезе вън. Сгушени в своите дупки в снега, кучетата го посрещнаха с тихо скимтене. Но не се подадоха. И те вече бяха изгубили надежда.

Каам не ги погледна, а тръгна направо по криволичещата броеница на човешките стъпки върху последния сняг. Намери я недалеч. Дотук бяха стигнали силите й. Беше се свила в снега и гледаше с доволна усмивка към ярангата си.

Със схванато от ужас сърце Каам я побутна по рамото, но тоз час отдръпна ръката си. Все едно, че докосна ледена буца. Старата вече бе отишла там, горе, закъдето се тъкмеше.

Каам стисна устни. Стори му се, че ще извика, ще изкрещи, ще завие от мъка. А не биваше. Според обичая, трябваше да се радва. Майка му се бе отървала от земните мъки, беше щастлива там, при горните хора. Трябваше и той, като добър син, да се радва, а защо скръбта така задавяше дробовете му, защо стягаше гърдите му?

Значи тъй, значи отдавна тя бе решила, бе крила месото, което й се полагаше, за да го запази за тях! Оставила им го бе. И сега го гледаше отгоре с майчините си очи. Очи — звезди.

Той вдигна глава.

Изведнъж ей тъй, като с един замах, върху черното небе пламна полярното сияние, от хоризонт до хоризонт се проточи огнена дъга. Над света плисна някакъв прилив от безплътна лава. По ледените натрупи заиграха опалови сияния, навеите заискриха с елмазени купчинки. Цялата арктическа природа оживя, надигна се в своята вълшебна премяна. В следния миг всичко помръкна, сякаш невидим великан заля лумналия пожар с океан от мрак. Звездите засияха по-ярко, по-блестяща се надигна месечината. Високо в зенита, като закована в черното нищо, мигаше Полярната звезда, Побития кол, а наоколо й се въртеше небесният свод. Съзвездие подир съзвездие обикаляха като привързани край нея и отмерваха незабележимите денонощия, отмерваха неизмеримото време. После чудният огън отново избухна и изтъка гигантска завеса от бисерни ресни, по които от край до край пробягваха огнени вълни. Ресните трептяха, меняха багрите си, преливаха една в друга и сякаш шумоляха като истински кристални ресни. Над стихналия свят звучеше чудна музика, звучеше нечутата симфония на светлината.

Там е празник — помисли си Каам. — Горният народ посреща майка му. Затова е запалил кладите си. И колко много пламъци! Толкова ли се радват на нейното идване?

Внезапно светещата драперия се сгърчи, изчезна. Стопи се в бездънната глъбина на небето.

Каам извади ножа и наряза дрехите на покойницата. Остави я там, където я намери. Така неговото племе погребваше мъртъвците си. После се обърна и пое към ярангата. Очите му бяха сухи, но сърцето се късаше от жал. Знаеше, че тя беше щастлива. Знаеше, че се бе отървала от страданията и все пак… Всяка раздяла къса сърцето. Тъй и майката плаче и се радва едновременно, когато праща омъжената си дъщеря в далечно селище.

Няколко падащи звезди раздраха черния небосвод. Каам задържа погледа си в техните светливи дири. Празникът беше свършил. Горните хора изхвърляха изгорелите светилници.

Той се прибра, измъкна байдарката си, взе пушката, харпуна с ремъка и тюленовите мехури и тръгна към морето. Не се обади никому. Сигурен беше, че баща му няма да го пусне. Никой ловец не излиза на лов поне една луна, след като е умрял някой от семейството му. Иначе злият дух Келе ще се разсърди. Старият шаман не би се решил да го дразни. Би предпочел смъртта.

Но Каам не мислеше като него. Ако отидеше на лов, Келе можеше да го накаже. Вярно, можеше и да го погуби, но само него. Ако ли останеше, всички щяха да загинат от глад — децата, жената, баща му. И той с тях.

Келе и без туй беше разгневен. Измори племето им, прогони ги от богатия залив, остави ги без храна посред зима.

Каам се ослуша. Стори му се, че дочу далечен рев на морж. Сърцето му заби ускорено. Морж — толкова месо! Той забърза, прегънат под тежестта на кожената байдарка и на оръжията, обезсилен от глад. Ако намереше месо, щеше да се върне, да даде живот на близките си. Не намереше ли, тогава по-добре да не се прибира! Не би издържал да гледа как децата му предъвкват сухите моржови ремъци, как умират пред очите му, изсмукани от безпощадните духове на глада.

Духовете на глада! Все те!

Каква беше тая орис? Цял живот ли щеше да се бори с тях? Нямаше ли някога да се омилостивят, да се махнат?