Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
moosehead (2013)

Издание:

Петър Бобев. Самотникът от ледената пустиня

Повест

 

Редактор: Ганка Димитрова

Художник: Димитър Попвасилев

Художествен редактор: Тончо Тончев

Технически редактор: Лазар Христов

Коректор: Нели Златарева

Библиотечно оформление: Борис Ангелушев

 

Дадена за печат на 15.II.1963 год. Излязла от печат на 22.V.1963 год. Поръчка №111. Формат 1/16 59/84. Тираж 12 000. Печатни коли 10. Издателски коли 8,30. Цена на книжното тяло 0,37 лв. Обложка 0,05 лв. Твърда подвързия 0,15 лв. Обща цена 0,57 лв.

 

„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС, София, 1963

Държавен полиграфически комбинат „Димитър Благоев“

История

  1. — Добавяне

13

Отвред сияеше, заслепяваше очите невероятната белота на снега, девствено чиста, ненапрашена, неопетнена — каквато може да се срещне единствено там, в безкрайните северни простори. Тържествена белота, някак измамно радостна като химн без начало и без край, облъхнат от междузвездния мраз и застинал в кристалните съзвучия на снежните кристалчета.

Острия нокът се мъкнеше след мечката смутен, раздвоен между двата порива, които се бяха вплели в жестока схватка и разкъсваха до болка дивото му същество. Мъжкият инстинкт го влечеше безволно натам, накъдето го поведеше бялата мечка. А в това време другият подтик, придобитият навик през целия му живот, го дърпаше назад, при моржовото стадо, при другарите.

Неочаквано мечката, която досега го мамеше навътре към сушата, сякаш склони, поддаде се на неговия стремеж към морето. Тръгна подире му. И колкото приближаваха брега и моржовата глъчка, толкова по-охотно го следваше тя. Двамата прехвърлиха хребета, който затулваше залива. Напреде им се ширна безбрежното море. Синьото му сърце биеше ритмично, неудържимо и вечно, затуптяло някога в тайнствената дълбочина на хилядолетията и обречено да тупти до последния ден на битието. В блеснали, догонващи се гънки вълните налитаха върху брега, отмервайки с шумните си плисъци неспокойния му пулс. По течението плаваха неголеми ледени блокове като лениви белухи, сред които преминаваха в тържествения си марш надменните красавици — айсбергите, и ръсеха снопове пъстроцветни светлини, пречупени в неравните ръбове на стъклените им ломове.

Моржовете лежеха събрани по семейства. Ту тук, ту там някой се измъкваше тромаво до брега и се хлъзгаше във водата. Известно време отгоре можеше да се проследи плавния му подводен полет, после тъмното му тяло се стопяваше в синкавата мъглявост на дълбочината.

При вида на своите другари, сред които бе израсъл, с които бе делил радости и тегла, с които бе играл и се бе сражавал срещу враговете, Острия нокът нададе къс басов рев. Поздрави ги с гръмовния поздрав на моржовото племе.

При този рев няколко моржа надигнаха глави, после отново ги отпуснаха безгрижно. Познаха го.

Острия нокът заслиза нетърпеливо по каменистия сипей край шуртящия поток. Насред път спря и изрева отново. Това не беше просто рев без причина и без смисъл. На моржовия език той означаваше предупреждение. Острия нокът предупреждаваше, че идва свой, а не враг, издаваше радостта от завръщането си, може би обещаваше, че вече няма да се дели от тях… Че при тях е най-хубаво, хубаво и спокойно.

В гърдите му напираше неудържима радост. Сега двата порива бяха утихнали, и двата задоволени. Беше успял да събере в едно другарката си и старите приятели. Доволен, забравил, може би несъзнаващ кого води.

Скоро Сцепената устна го превари, спусна се надолу и връхлетя върху най-близкото, безгрижно търкалящо се моржче. Измамени от рева на Острия нокът, моржовете не очакваха никаква опасност. Затова подлото нападение така ги стресна, изуми ги. Те стояха по местата си, където ги бе сварил страхът, и се взираха с късогледите си очи към беснеещата мечка, не вярващи, слисани, не разбиращи.

После някой се опомни. Тракна със зъби по леда и чак тогава племето пропълзя към водата. Поддал се на стадния призив, Острия нокът също се озова сред вълните, но бързо разбра грешката си, изскочи на брега и притича до другарката си, като ръмжеше, както преди, умолително и тъжно. Опитваше да я увлече настрана, да я склони да остави жертвата, да не закача моржовете. Та това са те — неговите другари. Не разбира ли?

Тя наистина нищо не разбираше. Знаеше само, че е гладна и трябва да се нахрани. Откак се помни, се е хранила с моржове и тюлени. Затова са създадени те — затова са създадени всички твари по морския бряг, — да бъдат разкъсвани от мечките. Такава е повелята на природата, повелята на нейния неотменим закон — единствения закон, който Сцепената устна признаваше.

От какво всъщност е все недоволен този особен, тъй неразбираем понякога самец? Защо скимти тъй чудновато, защо ръмжи сърдито? С нежно мъркане тя му отстъпи място до себе си върху димящата жертва.

Острия нокът опита да я избута от мъртвото тяло, но мечката, схванала намерението му, изръмжа гневно и го ухапа за врата. Той отскочи назад. Не посмя да отвърне на грубостта с грубост. Законът на мечешкия род не позволява. Дръпна се назад, като скимтеше тъжно, объркан в някаква пълна безпомощност, неспособен да проумее с несъвършения си мозък сложните плетеници на коварната мрежа, в която го бе омотал злорадият случай — безсилен да се отскубне от безпощадните й бримки. Седна на снега и втренчи уплашен, смутен поглед ту към пируващата мечка, ту към плуващите в морето моржове — безпомощен да помогне и на тях, и на себе си…