Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
moosehead (2013)

Издание:

Петър Бобев. Самотникът от ледената пустиня

Повест

 

Редактор: Ганка Димитрова

Художник: Димитър Попвасилев

Художествен редактор: Тончо Тончев

Технически редактор: Лазар Христов

Коректор: Нели Златарева

Библиотечно оформление: Борис Ангелушев

 

Дадена за печат на 15.II.1963 год. Излязла от печат на 22.V.1963 год. Поръчка №111. Формат 1/16 59/84. Тираж 12 000. Печатни коли 10. Издателски коли 8,30. Цена на книжното тяло 0,37 лв. Обложка 0,05 лв. Твърда подвързия 0,15 лв. Обща цена 0,57 лв.

 

„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС, София, 1963

Държавен полиграфически комбинат „Димитър Благоев“

История

  1. — Добавяне

10

Мъглата продължаваше да се вее над снежната пустиня в разчепкани повлекла. Вълните боботеха и се блъскаха яростно в брега. Ледът скърцаше като живо същество, разпъван от мраза и напора на прилива.

От морето не долиташе никакъв друг звук, ни рев, ни плясък на плавник. Битката бе завършила отдавна, а заситената косатка бе отплувала нанякъде по своя морски път.

Осиротялото мече трепереше сред снега, премръзнало, уплашено и гладно. То скимтеше сподавено и не смееше да мръдне от мястото си, загубено в този страшен, мразовит свят, в този влажен хаос, който го обгръщаше отвред с ледените си пипала, който го облъхваше с мразовитото си дихание. И само от време на време завиваше проточено и жално. През влажния мрак политаше кратък, боязлив вопъл, зов за помощ към доброто топло същество, което бе отишло някъде и не се връщаше. Защо го стави само̀? Не знае ли, че то се бои, че мръзне, че е гладно? Защо не се връща?

А наоколо шаваха малките зверове. Мечето не ги виждаше в белия мрак, но чуваше техните стъпки, късите им излайвания и злобните изръмжавания. То се озъбваше гневно, докато страхливите нападатели отстъпят, после отново проточваше безнадеждния си призив.

Мъглата продължаваше да се хлъзга над снежното поле, сякаш изригната от безкрая, предопределена да го притиска в гадната си прегръдка до самия му свършек.

Зверчетата губеха търпение. Ставаха по-дръзки. По-често връхлитаха върху самотната жертва, все повече приближаваха. И когато най-смелата лисица се подхвърли към гърлото му, мечето само я отметна с лапа и побягна, сподирено от цялата глутница. Заслепено от мъглата, схванато от студа, обезумяло от ужас, то се блъсна в леда, пропадна в яма, изпълзя, преметна се презглава и внезапно се удари в някакво огромно тяло. Що беше това? Нов враг — или…

Полярните лисици не посмяха да го доближат, а продължиха да джафкат отдалече невидими и затова още по-заплашителни.

Усетило топлината на това голямо тяло, почувствувало несъзнателно някаква закрила, мечето се притисна плътно в него.

Кривата перка трепна. Неудържима сладост обля сърцето й. Но скоро изчезна, стопи се. Отново безутешният мраз скова гърдите й. Не! Това не беше нейното дете, а друго — различно, чуждо дете!

Тя протегна задната си лапа и отхвърли сирачето. Лисичата глутница зави възбудено. Учудено от тази грубост, мечето скочи на крака, изгледа я смутено, после пак се свря до топлото й тяло. Защо го гони? То иска топлина, само малко топлина и защита! Защото е само̀, защото се страхува, ужасно се страхува!

Втори път моржицата го бутна встрани, но този път вече не тъй раздразнена, не тъй груба. От допира с тръпнещото телце в нейното бедно съзнание се бе разбудило отново незатихналото майчинско чувство. Споменът за онова, за другото малко създание, което изчезна безвъзвратно, отново бе залял цялото й същество, бе съживил незагасналото майчинство в непреодолим порив за нежност, за грижа, за всеотдайност.

И когато мечето се свря отново до нея, тя вече не се дръпна, не го отблъсна.

Мъглата изтъня. Надра се в безброй прозрачни воали, които прелитаха из въздуха като гигантски паяжини. По черния небосклон покълваха звездите. Вълните се плакнеха с неравни плисъци в ледения бряг, белите им гребени се мерджелееха в мрака, раждаха се и тутакси умираха без следа, а в далечината към юг небето неусетно просветваше. Бледите оранжеви отблясъци върху гълъбовата ивица на кръгозора издаваха далечното слънце. Изредялата мъгла засия като розов дим. Избледня и морето, затрептяха атлазените му гънки. Огънят на утрото се разгаряше. Мракът бягаше на север и се разтапяше в някаква размазана мъждукаща сивота. Още малко, още няколко минути може би — и слънцето щеше да изскочи. Но не! Ето, сред топлата багра на юга се появи едно разжарено крайче. Застоя се няколко секунди, после изчезна обратно. Зората затихна, отдръпна се назад, победена от връхлетялата тъмнина. Изгревът преля в залез, без да се разгори в ден. Полярната нощ отново прихлупи света. Остана едно — бездънното небе, черно, непрогледно, отгоре и отдолу, отвред. И сред него — един запокитен в празното леден къс. Само тук, до брега, то се оплътняваше, превръщаше се в накъдрени зашумели вълни, които миеха леда.

Плясък след плясък! И изрядко — дълбока въздишка на ледения пояс, въздишка на великан, като оръдеен трясък. После отново тишина и плискащи вълни.

Най-сетне, изгубили надежда, полярните лисици побягнаха към сушата. Но мечето продължаваше да се притиска към новата си закрилница. Полуизправена на предни лапи, извърнала назад глава, Кривата перка се взираше смаяна в чудното същество, което диреше нежността й. Познаваше го… От рода на смъртния й враг… И все пак Малко Дете, което дири майка.

А тя беше майка, любеща майка, но уви, без рожба. Неизбозаното мляко разпъваше вимето й, напираше в болезнена неудовлетвореност, в дивата мъка на прекъснатото майчинство. И ведно е него от цялата й същност, от всяка клетка на мощното и тяло напираше непреодолим порив — да обича, да закриля, да кърми. Порив за рожба.

Мечето все още проскимтяваше, но вече не така тъжно, не така безнадеждно. Внезапно, подушило мириса на напиращото мляко, то завря муцунка в корема на моржицата и жадно засука. Сладостна топлина обля тялото му. Заситено, намерило такова сигурно убежище, то замърка доволно. Светът отново беше станал хубав — топъл и сит. Нищо, че новото добро нещо нямаше такава мека шуба като другото, изгубеното добро нещо. Нищо, че кожата му беше гола и хладна. Нали беше живо нещо, нали не го гонеше, нали му даваше мляко — и най-важното, нали не го оставяше само̀.

Кривата перка виждаше, че това не е нейното дете, нейното прелестно голокожо детенце, а друго — грозно, бяло, космато, с щръкнали уши. Виждаше го добре, ала не можеше да го отблъсне. Спираше я нещо по-силно от нея самата. Забравила, че кърми един бъдещ хищник, наследствен враг на племето й, тя потръпваше доволно, притваряше очи от блаженството на изтичащото мляко и прегръщаше с лапа прегладнялото си хранениче, без да подозира какво можеше да произлезе от тая противоестествена, невероятна връзка, от тая злорада шега на случайността.

Мъглата отново връхлетя като космато, дъхащо мраз чудовище и затисна света с безличния си мрак. Но сега мечето лежеше притиснато до новото добро нещо, затова светът не изглеждаше толкова страшен. Заситено, сгрято от близостта на голямото тяло, повече сгрято от неговата закрила и нежност, то заспа дълбоко.