Петър Бобев
Самотникът от ледената пустиня (29)

10

Каам не можеше да заспи. А защо? Какво го мъчеше? До този миг, смазан от умора, от глад и от ужас, той не усещаше нищо друго. Едва сега, след като се наспа, след като се нахрани, той разбра, че това беше жаждата.

Жаждата!

Откога ли не бе пил вода? Три, четири, пет дни? Никога не бе издържал толкова. Устните му се бяха напукали от сухота, гърлото пареше. Усещаше тялото си съсухрено, сякаш из него бликаше не течна кръв, а каша.

Той разгледа ледения блок. Не ставаше. Беше морски лед, синкав, плътен като стъкло. Без никакъв сняг. Каам беше попаднал върху преобърнат лед, откъртен от плитчините. По повърхността му още се държаха прилепени мидени черупки и чакъл.

А това? Цяла риба, която се виждаше през прозрачните слоеве, превърната и тя самата в ледена бучка. Не е могла да избяга в дълбокото, когато студът е сковал водата. Но нищо. Тя щеше да се мъкне дотогава, докато топлите течения разядат кристалния й затвор, докато размразят и нея, докато я освободят от ледения плен. Тогава щеше да се съживи и да заплува отново, сякаш нищо не е било.

Защо и хората не могат така? През зимата, когато изчезнат моржовете и тюлените, да се зарият в снега, додето преминат виелиците и мракът, и да се размразят отново, когато пак се подаде слънцето, когато към брега отново доплува морският дивеч? Защо не може?

Каам полежа още час-два. Повече не издържа. Почваше да се унася, да бълнува от жажда. Ето, пред него лежи цяло езерце вода за пиене. Най-бистрото езерце. Той пълзи към него, пълзи все по-бързо, все по-нетърпеливо, а езерцето изтегля назад водите си, изтегля ги почти от допрените му устни…

Каам се сепна. Не можеше повече. Довлече се до края на леда, загреба с шепа морска вода и пи. Пфу! Такава неприятна, горчиво-солена, блудкава вода! След няколко минути усети, че му прилошава. Не уталожи жаждата му. Напротив, разпали я, задъха го.

Той откърти късче лед и го засмука. Надяваше се хладината да поуспокои огъня на сухото гърло. Но го захвърли тоз час погнусен. Ледът имаше същия противен, гаден вкус.

Нима и това? Нима трябваше да се спаси от толкова премеждия — от акулата, от глада, от моржовете, от мечката — само за да загине ей тъй, безславно, като престарял морж върху леда?

Проклети Келе!

Зле си отмъсти ти! Ясно, не прощаваш! Не забравяш!

Смърт от жажда! Смелият ловец Каам да загине от жажда. Да загине за вода сред цял океан вода.

Но дали и това е най-страшното? Дали не го очаква друга, по-жестока участ? Старите хора говорят за „терак“ — човеци, отнесени от ледовете, полудели, онемели, обрасли с косми, заприличали на мечки, които се примъкват към човешките жилища, крадат месо, събарят ярангите, пробиват байдарките.

Той, смелият ловец Каам да се превърне в терак, в слуга на Келе!

Изведнъж Каам се изправи. Едва сега забеляза, че единият блок, който плаваше зад него, е с по-белезникав цвят, различен от другите. Не се мамеше. Глетчеров лед! Сладък лед!

Дотам имаше двадесет метра, не повече. Ако му беше под ръка ремъкът с куките, можеше да го достигне, да го притегли. Но сега…

А ледените блокове се носеха по океана плавно, неусетно, без да се приближават, без да се отдалечават, привързани един към друг от невидимите нишки на течението.

Как да го достигне?

Нещастникът впери алчен поглед в белия леден отломък, прехапа устни. Защо трябваше да загине така, на двадесет метра от толкова много сладка вода? Защо?

Той скочи.

Вятърът!

Каам грабна кожата, опъна я като ладийно платно. Спомни си, че веднъж така се спасил баща му. Отвлечен с леда, той разперил дрехата си и вятърът го върнал на брега.

Отначало не се забелязваше нищо. Двата ледени къса сякаш стояха неподвижни. После разстоянието помежду им като че ли взе да намалява. Или само му се струваше така. Искаше му се. Но не! Намаляваше! Бавно и незабележимо. Доближаваха се! Още! Още!

Слънцето се въртеше по небосклона, а Каам продължаваше да опъва мечата кожа, изправен, стегнал цялата си воля, изтръпнал от студ и напрежение, като жива мачта.

И ето, вятърът се усили. Ледената ладия заплава по-бързо. Достигна белия лед, докосна го. Каам го привърза набързо с червата на мечката, наведе се и откърти с ножа си едно неголямо парче. Напъха го настървено в уста.

Такава сладост! Такова блаженство!

Изсмука го, грабна друго. Усети как се съживява.

Тогава се надигна. Затропа по леда. Заигра. Беше победил и духовете на жаждата.

А може би те вече го бяха оставили. Бяха се смилили. Дори злият Келе уважава смелите.

Обнадежден, получил нови сили, той се наведе по корем и задълба с ножа си сладката буца. Дълба, стърга дълго, часове наред, докато успя да откърти един по-голям къс и да го отърколи до себе си. Метна отгоре му кожата да не го грее слънцето и се залови за нов къс. Успя да го откърти по тъмно. Високо горе засия Побития кол, а около него се завъртя отново като привързана Пясъчната река, Млечния път.

Каам се зави в мечата кожа и заспа.

На заранта продължи. Цял ден само това прави — пренася до себе си по-големи и по-малки отломъци от сладководния лед.

Едва на третия ден примъкна всичко.

Отдъхна си. Беше спасен. Имаше вода, имаше месо, имаше кожа. Вече можеше да помисли и за връщане. Вече можеше да се откопчи от омагьосаното течение, което го връщаше нататък, към преобразения Келе, към Моржовия страж. Имаше платно.

Каам натрупа домъкнатите ледени буци в невисок зид, закрепи в тях огризаните ребра на мечката и опъна кожата. А той се натъкми на завет от другата страна.

Вятърът подкара плаващия остров. Другите ледове изостанаха назад, понесени отново към север. Каам вече плаваше на юг.

На Юг! Към дома!

Но връщането излезе дълго, много дълго. Бавно се пътува така, с опъната кожа върху голям леден блок. Минаваха дни и седмици, а Каам все се взираше напред да зърне суша. Взираше се напразно.

Понякога препречваха пътя му върволици от ледени грамади, повлечени от други течения. А той не спираше, плаваше все напред. Връхлитаха бури и виелици, настъпваше безветрие, затисваха го непрогледни мъгли. Каам изчакваше попътния вятър и отново опъваше кожата.

Сладкият лед се привърши, по-право стопи се, нагризан от надигналото се слънце. Остана само една буца, но и тя, макар че я криеше грижливо под кожата, се топеше отчайващо бързо. Намаля и месото. А като че ли по-бързо от тях се смаляваше леденият блок. Потъваше все по-дълбоко. Вълните все по-често преливаха през бреговете му. И един ден се преполови с трясък. Каам едва успя да прескочи пукнатината, за да попадне върху тази половина, където останаха кожата и сладкият лед.

Оттогава не се отдели от тях. Сега олекналият блок заплава по-бързо. И ето, най-после Каам съзря сушата. До вечерта достигна натрупаните ледове, които ограждаха брега.

Той метна кожата на гръб, надигна нестопената сладка буца и скочи върху най-близкия лед. От него се прехвърли на втори, на трети. Те се люлееха, блъскаха се, катереха се един връз друг, надигани от вълните. Каам падаше, ставаше и пак се втурваше напред. Но не изпусна животворното ледено късче. Брегът все още беше далеч. Ако духнеше оттам вятърът, нещастникът можеше, пак да се озове сред океана. Затова не смееше да остане без вода.

Достигна здрава земя едва призори. Местността беше позната. Ярангата му щеше да се види, ако превалеше отсрещния рид. Каам тръгна бързо нататък. Ето, още малко! Още десетина крачки и тя ще се покаже.

Той спря. Не посмя да направи тези десет крачки. Какво ли щеше да види? Та той се губи толкова време, кой знае откога — две, три, четири седмици. Остави близките си умиращи. Нима се надяваше да ги завари живи? И защо ли се връщаше въобще?

При все това тръгна. Дори затича.

А това? Възможно ли беше? Неговата яранга — здрава, непокътната. Пред нея човек, припича се на слънце! Баща му! И глъчка! Детски говор! Край брега върви жена му. Влачи убит тюлен. Край нея подскачат децата.

Каам се втурна надолу задъхан. Изправи се напреде им мълчалив. Жена му изтърва ремъка, с който теглеше тюлена. Загледа го смаяна. После радостта смени изумлението в очите й. Децата в първия миг се потулиха зад нея.

Нямаше прегръдки. Нямаше нежности. Обичта им беше сурова, като целия им живот. После всички заговориха вкупом. Никой не слушаше другия. Спряха, разсмяха се.

Каам грабна ремъка и повлече тюлена. Чак в ярангата успяха да си разправят всичко, което бяха преживели в раздялата. Чакали го два дни. Не се върнал. Тогава жена му излязла към брега. Храната идва от морето. И наистина намерила. Намерила изхвърлен гринд, голям, черен делфин. С него преживели криво-ляво до идването на тюлените. Няма що, тя взела харпуна и тръгнала на лов. Отначало било трудно. После свикнала. Сега, щом мъжът си е тук, ще стане още по-хубаво. А той? Какво е преживял той?

Каам махна с ръка. И за това има време. Ще им разкаже всичко. По-напред да хапне нещо. Да ги погледа.

Колко беше хубаво дома, сред близките!

И тая сладост — да гледаш как гори екки, как свети и топли! Топло и сигурно!

После той почна да разправя — за бурята, за акулата, за ледовете. А когато заговори за бялата мечка, която го нападна ведно с моржовете, разказът му премина в шепот. Духовете се споменават само шепнешком.

Така се роди още една легенда — легендата за Моржовия страж.