Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
moosehead (2013)

Издание:

Петър Бобев. Самотникът от ледената пустиня

Повест

 

Редактор: Ганка Димитрова

Художник: Димитър Попвасилев

Художествен редактор: Тончо Тончев

Технически редактор: Лазар Христов

Коректор: Нели Златарева

Библиотечно оформление: Борис Ангелушев

 

Дадена за печат на 15.II.1963 год. Излязла от печат на 22.V.1963 год. Поръчка №111. Формат 1/16 59/84. Тираж 12 000. Печатни коли 10. Издателски коли 8,30. Цена на книжното тяло 0,37 лв. Обложка 0,05 лв. Твърда подвързия 0,15 лв. Обща цена 0,57 лв.

 

„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС, София, 1963

Държавен полиграфически комбинат „Димитър Благоев“

История

  1. — Добавяне

4

Прегладнял, измършавял, Жълтия кожух кръстосваше ледените полета в дирене на плячка. Младите мъжки мечки отдавна заминаха на юг, в тундрата. Но той остана. Не му се ходеше тъй далече, не смееше вече да се отдели от богатата си трапеза — морето. Но за беда напоследък го преследваше упорита несполука. Плячката все успяваше да се измъкне. И колкото повече гладуваше, толкова движенията му ставаха по-несръчни, по-бавни. А за лов са нужни силни мускули и бързи движения.

Бурята го срещаше с целия си бяс, замиташе насипания сняг като тайфун в някаква елмазена пустиня. Снежният прах, понесен в трептящ прозрачен воал, пречупваше огъня на слънцето в мигащи многоцветни дъги, преди да се наслои в най-причудливи замръзнали вълни от мляко.

Изведнъж острият му взор долови някакво петно, което шаваше сред снега. Движение — значи живот. А живот за него, господарят на ледената шир, значеше храна. Всяко живо същество е само храна.

Вятърът духаше насреща. Набелязаната жертва нямаше да го подуши, нито да го чуе. Само да не го вади.

Мечокът продължи да се прокрадва, като се тресеше от глад и нетърпение. Бурята носеше снега в плътни замайващи вихрушки, връхлиташе отгоре му, засипваше го с водопади от сняг. Улисана в заниманието си, полярната лисица не го усети. Обърната гърбом, тя изваждаше от снега заровената плячка. Чу го в последния миг и хукна да се спасява. С неподозирана лекота Жълтия кожух се спусна подире й. И — ха-ха! — да я настигне, когато тя изведнъж свърна вляво, към надигналата се сред полето скала и изчезна нейде в подножието й.

Мечокът се спря под нацепения от мразовете каменен масив, посребрен от скреж и затрупан от причудливи снежни козирки. В основата зееше тъмна пролука, неголяма пещера, оплетена с безредната мрежа на ледените сталактити, като балени на китова уста. Прегладнелият звяр се намъкна в мрачното отвърстие, а натрошените сталактити се посипаха със звън по пода. В този миг скритата лисица се шмугна между краката му навън. Той се издърпа заднишком и пак я сподири. Тогава тя изчезна, сякаш потъна в земята. Но мечокът не се излъга. Наистина беше потънала. При опасност винаги правеше така — зариваше се в снега, дълбаеше си отдолу тунели, кривуличеше, хитруваше.

Много време рина подире й Жълтия кожух, без да я открие. Лисицата се спотайваше някъде наблизо, миризмата й я издаваше и въпреки това той не можеше да я намери. Накрая сърдит, разлютен, мечокът я заряза и се запъти обратно. Достигна скрития й склад и изяде заровената, превърната вече на ледена буца риба треска.

То се знае, това късче замръзнало месо не засити страшния му глад. Дори го раздразни повече. Настървен, с кръвясали очи и прилепен към гръбнака корем, той отново се запъти към скалата, решен да издири лисицата. Да я издири на всяка цена.

Тогава го лъхна мирисът на моржове. Жълтия кожух сякаш полудя. Ушите му се свиха хищно, носът му неспокойно заопипва въздуха, черните устни оголиха пожълтелите, изтрити от старостта зъби. Забравил изведнъж скритата лисица, той се втурна срещу виелицата, към морето, натам, отдето лъхаха невидимите струи на мамещата миризма.

Ето края на леда, в който се стържеха налитащите вълни и бълваха нагоре взривове от бяла пяна. Върху него като безредно нахвърлени валчести камъни лежеха няколко моржици, които кърмеха децата си. Заслепен от глад, Жълтия кожух забрави предпазливостта, забрави неписаните закони за лов на племето си. Без да се крие, без да дебне, той връхлетя направо.

Моржовете го видяха, но не се разтревожиха. Помислиха, че техният Остър нокът пак е намислил някоя нова лудория. Затова успокоени отпуснаха глави върху дългите си бивни. Не наскачаха във водата.

Жълтия кожух се метна върху най-близкото моржче и впи зъби в тила му. Изненаданото животно изрева в смъртен ужас, заблъска се върху леда.

Смаяни от станалото, не вярващи, моржовете гледаха сковани от ужас кървавата схватка. В близостта с храненика на племето те бяха забравили страха си от опасния враг. И трябваше да платят за това. Трябваше да заплатят тъй, както се плаща в природата всяка грешка — с живота.

Стисната в тази смъртоносна хватка, с претрошени прешлени, злочестата жертва прекъсна борбата, потръпна и се отпусна, а победителят се нагласи отгоре й, за да я разкъса.

Така го завари Острия нокът.

Чул тревожния сигнал на моржовото племе, той бе зарязал тоз час скривалището на белязаната тюленка и се бе спуснал на помощ със светкавичния мечешки кариер. Но внезапно се закова на място, объркан и смутен. Увличан от другарите си в места, където не се срещаха бели мечки, не бе виждал отдавна себеподобните си. Беше ги забравил. После изведнъж разбра. Може би пръв от стадото си даде сметка, че това е враг. Самият той хищник, Острия нокът веднага се сети що диреше сред близките му другият хищник. Носът му улови мириса на чуждия мечок. Под ниския му череп се развихри буря от спомени, безредни, разбъркани и неспокойни. Отколешни спомени, просмукани с огорчение и омраза…

Малкото мече е видяло своите подобни, тръгнало е след тях. Но мечката с детето го прогонва. Смутено, обидено, мечето отива при мечока с жълтия кожух. Дири нежност, закрила. Но мечокът връхлита отгоре му, бие го, хапе го, дави го и накрай го оставя пребито на снега.

Острия нокът не помни кой беше този мечок, как изглеждаше!

Но ще помни до гроб неговата остра миризма. Външно животните не се различават много. Затова пък всяко от тях има своя характерна, лична миризма, свой портрет от миризма, единствена и неповторима. И тази миризма…

Острия нокът изведнъж настръхна, зъбите му се оголиха в грозен предизвикателен рев. Насреща му стоеше не само враг на моржовото племе, когото трябваше да прогони. Стоеше не само някакъв чужд самец, с когото трябваше да се бие, тъй както по законите на рода си беше длъжен да се бие с всеки срещнат самец. Не само това…

Тази миризма, която сега лъхаше в широко разтворените ноздри, му беше позната, незабравена през толкова години — миризмата на оня самец, жестокия самец, който беше сдавил мечето при първата му среща с неговия род.

Жълтия кожух се извърна рязко, разгневен, че прекъсват пира му, но верен на своя инстинкт, заклати предизвикателно глава и пристъпи напред, готов да защити и плячката, и мъжката си гордост. Двата звяра се счепкаха светкавично. Вплетоха се лапа в лапа, челюст в челюст, тяло в тяло, изправиха се отвесно като оживели триметрови канари. Ревът им преодоля бурята, заглуши воя й. А отстрани, застинали в ням ужас, полуизправени на предните си перки, ги гледаха моржовете. Само в големите им очи се четеше изумлението пред необяснимото.

Два Остри нокътя, които се блъскат настървено, ръфат се, дерат с нокти, премятат се по снега, после отново скачат на крака и вчепкват челюст в челюст. Що ставаше? Какво беше това страшно чудо? Върху утъпкания сняг избликваха нови и нови алени петна, които нарастваха и се сливаха едно с друго. Кой щеше да победи? Дали силата и пъргавостта на младите мускули или опитът и коварството на старостта?

В този миг ледът изтрещя. По повърхността му полази кривуличеща пукнатина и масивният отломък взе да се отдалечава, повлечен от течението.