Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
moosehead (2013)

Издание:

Петър Бобев. Самотникът от ледената пустиня

Повест

 

Редактор: Ганка Димитрова

Художник: Димитър Попвасилев

Художествен редактор: Тончо Тончев

Технически редактор: Лазар Христов

Коректор: Нели Златарева

Библиотечно оформление: Борис Ангелушев

 

Дадена за печат на 15.II.1963 год. Излязла от печат на 22.V.1963 год. Поръчка №111. Формат 1/16 59/84. Тираж 12 000. Печатни коли 10. Издателски коли 8,30. Цена на книжното тяло 0,37 лв. Обложка 0,05 лв. Твърда подвързия 0,15 лв. Обща цена 0,57 лв.

 

„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС, София, 1963

Държавен полиграфически комбинат „Димитър Благоев“

История

  1. — Добавяне

2

В същото време малко по̀ на юг полярната нощ бе свършила. Зад размазаните металносиви облаци бликаше виолетова дрезгавина. Макар и съвсем къс, тъмен, начумерен — това беше ден. Отдолу се блъскаше, попило здрача на начумереното небе, оловнозеленото море. Гребените на вълните нарастваха мигновено, изтъняваха, заостряха се и внезапно се пукваха, изплисквайки навън бялата си пяна. Прелитаха редки облаци от снежинки, последни пристъпи на отминалата буря. В далечината, към кръгозора, безредните тръпки на океана се сливаха в плътна синева като грапава акулска кожа. Там почваше безкрайното ледено поле, бледа сянка, сред която се извишаваше чудновато нарязаният силует на огромен айсберг, скован в царствения си ход от ледената прегръдка на замръзналото море.

Внезапно сред разлудуваните вълни се мярнаха някакви пъргави тела — стадо косатки. Те сякаш не плуваха, а летяха и гръбните им плавници разсичаха като черни мечове прозрачните гребени. Водачът им, едър деветметров самец, се провикваше с кратки пискливи звуци и се носеше напред. А на километър-два встрани плуваше друг самец, следваше го отдалече, чакаше случай да го издебне, да го срази, да заеме мястото му. Ала водачът не се даваше лесно. Беше стар наистина, но още силен, въоръжен с опита на много битки.

Той пак дочу нетърпеливия вик на съперника си, който опитваше да подмами стадото му. Само че сега не връхлетя отгоре му, както друг път. Тънкият му слух бе доловил смущаващ шум. Старият изпляска с плавници и се стрелна нататък. Насреща му над пенливите гребени изникна корпусът на малък кораб, облепен от върха на мачтата до ватерлинията[1] с блестящи гирлянди от ледени висулки.

С усета на дивото животно самецът разбра, че това е враг, срещу чиято желязна кожа са безсилни и най-яките челюсти — опасен враг, който бълва огън и смърт. Длъжен беше да го подмами, да го отвлече настрана, по-далече от стадото. Инстинктът на водача, неписаният закон на косаткиния род, изискваше безусловно тази саможертва.

Моряците го забелязаха. В очите им блесна вековната омраза на всички рибари по света към най-жестоките хищници на морето, пред които дори акулата изглежда добродушна рибка. Затрещя безредна стрелба. Куршумите зашибаха водата. Няколко оловни къса парнаха кожата му, но той, сякаш не усетил нищо, продължаваше да се подхвърля над вълните и да увлича след себе си кораба.

Внезапно случаен куршум, умерил празнината между два прешлена, заседна в гръбнака му.

Косатката самец изпусна кратък стон и замря.

Чудно! Какво бе станало с мощната му опашка? Защо лежеше над вълните схванат и обезсилен?

Той протръби под вода господарския си призив. Самките свърнаха към него, но още по пътя, доловили болезнените нотки в гласа му, разбраха. Това вече не беше той, предишният силен и неумолим водач, а някой друг — уплашен, стенещ нещастник.

Участта му бе решена още преди да се намеси дебнещият съперник.

Старият опита да го срещне смело, забравил болката и немощта си пред дръзкото нападение. Той раззина челюсти да захапе челюстта му, но с ловко обръщане младият отскочи над него и впи зъби в плавника му.

Наоколо самките кръжаха в нетърпеливо очакване да свърши боят, за да поемат с победителя своя път през океана.

Младият успя да му нанесе втора рана, опита да се вгризе със зъби във врата му, да стигне артерията, да свърши с него, с омразния враг, който толкова време го бе гонил и хапал жестоко.

Разбрал своето безсилие, Схванатия изпищя жално и опита да побегне.

А колко мъка таеше този писък, и срам, и отчаяние!

Победителят отслаби хватката на здравите си челюсти, пусна го и с тържествуващ вик поведе след себе си завладяното стадо.

Схванатия остана да се полюшва над вълните, обезсилен от загубената кръв. В дивите му виолетови очи се четеше само болка и пълна безнадеждност. Той беше изгубил всичко — мощта и стадото. Какво друго му оставаше?

С последни сили, ръсейки кървави струйки в помръкналото море, той се повлече подире им, размахал унило предните си плавници и отпуснал вече безполезната, парализирана опашка.

Краткият ден беше отминал.

Над света се утаи сгъстеният мрак на залеза, пронизван от последните огньове на догарящото слънце, които успяваха да проникнат през разкъсаните облаци над хоризонта.

Бележки

[1] Ватерлиния — линията, до която корабът потъва във водата.