Петър Бобев
Самотникът от ледената пустиня (27)

8

Който видеше сега Сцепената устна, трудно би познал в тая свирепа хищница някогашното палаво мече. Малката рана от падането в естествения парник на жълтите макове при гонитбата с Острия нокът се бе превърнала в грозен белег, който оголваше зъбите й в заплашителна гримаса — винаги, в гняв и в доволство.

Стъпила здраво върху най-ниската тераса на айсберга, протегнала муцуна към брега, прегладняла от дългия път, тя диреше място, където да отседне, да се нахрани, а после отново да поеме неспирното си скитничество подир тюленовите стада.

А над нея се възправяше в цялото си величие плаващата планина като изваяна от кристален бигор, блеснала във всички цветове на дъгата, наядена в грейнали пещери и надрана от плитките ровини на ручеите, които се стичаха от светналите зъбери. Масивната й основа, все така надълбана от засенчени понори и бездънни тунели, се губеше в мъглявината на водните слоеве.

Морето едва се полюшваше, бистро, някак нереално към плитчините като лъскава резедава па̀ра и тъмно, плътносиньо във вътрешността, осеяно с белите кервани на понесените от теченията ледове. На изток се възвишаваха като облачни пирамиди далечните планини със запълнени от глетчерите клисури и заоблени от преспите зъбери. Огрени от ниското слънце, те светеха в бледорозови краски, които неусетно преливаха с леки акварелни полутонове към лилавите сенки на падините. Облаци птици се виеха пред близкия скален нос, нависнал над морето, сякаш отсечен с някакъв исполински замах.

Сцепената устна преглътна. Птичи пазар — това значи яйца, месо!

Без да бърза — всъщност гнездата нямаше да избягат, — тя се хлъзна сред вълните. Размаха яките си лапи, същински весла с опънатата между пръстите й плавателна ципа, и заплува към носа.

Първи я усетиха кайрите. И тъй трябваше да бъде. Техните деца едва сега напускаха гнездата и се хвърляха от скалите направо в морето, където щяха да прекарат още дълго време, преди да усвоят изкуството на летенето. Тази година пролетта закъсня. Птиците бяха снесли яйца в снега, измътиха ги в снега. Но добре, че все пак дойде. Защото понякога се случваше цяло лято заливът да не се размрази. То се знае, закъсня и мътенето, и излюпването, а ето сега — и влизането на малките в морето. А всяко закъснение криеше смъртна опасност — по брега се натъкмяваха моржовете и тюлените, след тях пък се домъкваха мечките, вездесъщите, най-опасните — и във водата, и на сушата, и по стръмните скални корнизи, навред.

Кайрите се нахвърлиха дружно отгоре й. След тях се спуснаха кормораните, трипръстните чайки, буревестниците, налитаха да я кълват, да дерат очите й — шумни, кресливи, досадни. Мечката се гмурна под водата да се отърве от тях. Но когато изплува, разтревожените птици отново я нападнаха. В суматохата кайрите поведоха навътре в морето децата си с нетърпеливи подканвания.

Наляво лежеше Тихия залив, огледалнолъскав, отразил като обърната рисунка каменистия бряг и плуващите по небето облаци, а надясно в далечината, отвъд базалтовия нос, блестеше краят на гигантския глетчер, отвесна кристална бариера, пламнала от слънчевите отблясъци в хиляди разноцветни огньове. Понякога от снагата й се откъртваха с грохот нови айсберги и плавваха по синия безкрай, още девствено блестящи, ненагризани от вълните като отломъци от исполински елмази.

Сцепената устна достигна брега, като ту се гмуркаше, ту изплуваше и без да се отръска, запълзя нагоре по засипаните с гуано скални тераси. Птиците закрещяха още по-яростно, налетяха по-стръвно.

В този миг носът й улови миризма на моржове. Очите й светнаха, устните оголиха зъбите. Нетърпелива, прегладняла, тя вторачи поглед в Тихия залив. Толкова моржове! Във водата, по ледовете, върху чакълестия бряг, тяло до тяло, положили зъбати глави върху гърбовете на съседите си. Първият й порив я насочи към тях — да се спусне въз водата, да заплува натам, без да се бави. Веднага. Но тя успя да се въздържи. Съобрази бързо. Във водата нямаше изгледи за победа, не можеше да се бори с това множество яки бойци с дълги бивни. Щом я усетят, те ще наскачат в морето. А там знаят да се бият, особено майките с деца. В миг ще я обградят, ще зареват с гръмовитите си гласове, ще размахат жълтите си зъби ками… И всичко ще бъде напразно.

По-добре друго, по-разумно, по-смислено.

Вярна на своя хищен инстинкт, натрупал опитността на безброй поколения убийци, Сцепената устна се върна назад, все покрай брега на съседния залив. Вятърът духаше отсреща и отвяваше нейната миризма. Така незабелязана, скрита, тя щеше да прехвърли канарите, които ограждаха Тихия залив от север, щеше да се прокрадне в гърба им и тогава…

На сушата моржовете не са толкова опасни.

Сцепената устна се прокрадваше търпеливо през заледените скалисти зъбери, като се придържаше все към снеговете, сред които бялата й козина изглеждаше невидима. Прокрадваше се с алчно светнали очи и тръпнеш нос, възбудена от мириса на моржовите тела, от подлудяващата близост на толкова месо.

Изведнъж тя подуши още нещо. В следния миг съзря Острия нокът.

От муцуната й се изтръгна сподавено изръмжаваме. Радостно — тревожно.

Месо! И самец! Другар!