Петър Бобев
Самотникът от ледената пустиня (26)

7

Лятото настъпваше бързо, сякаш с часове. Дните нарастваха, нощите се скъсяваха. И то вече не бяха нощи, а някакъв разтеглен сумрак, разточен залез. Докато се скрие слънцето, и току-виж, отново изгряло, запалило небосклона, пръснало върху морето купища жълти макове, които неусетно потъваха, удавени в бистрата зеленина на пробуденото море.

От юг на галещи струи лъхаше топлият вятър. Докоснати от нежната му ласка, снеговете изтъняваха, свиваха се, изчезваха, превърнати в шумни потоци, които се спускаха със звучно шуртене по оголените скали, по нацепените глетчери, по ледените полета. Морето ехтеше от трясъците на разпукващите се ледове, които поемаха отново безкрайния си път по морските течения, освободени от зимния плен. Морето се замъгляше от зеленикавата мътилка на цъфтящия планктон. Из плитководията, в затоплените слоеве заиграваха безброй рояци новоизлюпени рибки. Разлетяваха се птичите орляци, излизаха на брачните си лежбища тюлените. Край бреговете се струпваха полярни лисици, сменили зимните си шуби със сиво-жълта козина, наобиколени от многобройна челяд, гонеха водните птици, катереха се по скалите и опустошаваха гнездата. Подир отстъпващите ледени полета напредваха стада нарвали, белухи, гриндове, китове, тюлени, моржове. Животът отново прииждаше, всеобхватен и непреодолим. Започваше Великото преселение на живота.

Моржиците навлязоха в Тихия залив. Пресрещна ги оглушителната врява на птичия пазар. Пернатите им съседи изразяваха шумно недоволството си от тяхното пристигане. Предчувствуваха, отдавнашен опит им подсказваше това — моржовете не се отказват и от тяхното месо, а могат да примамят насам и белите мечки, които ще опустошат гнездата им. Затова се виеха сърдити на кресливи облаци над залива. Ала моржиците не се смущаваха от безвредния им гняв. Друго ги тревожеше, много по-важно. Къде бяха самците? Обикновено те идваха няколко дни по-рано, завладяваха семейните площадки, биеха се за всяко по-удобно кътче, за всяка педя скала и когато се зададяха женените, ги посрещаха с радостни ревове. А сега?

Моржиците изпълзяха на брега — по нестопените ледени блокове, по скалистите тераси, върху едрия чакъл — и струпани в неголеми групи, задрямаха, опрели една върху друга зъбати глави. А децата, без да усетят пътя, преминат върху майчините гърбове, се поборичкаха малко, после се свряха до коремите им да бозаят.

Само Острия нокът не заспа. Мъчеше го глад, мъчеше го неспокойният нагон на хищника, който винаги дири, дебне, убива — понявга само от страстта към убийство. Глъчката на шумните ята раздразни охотата му за ядене. Отдавна не бе вкусвал нито птиче месо, нито яйца. Той се потопи в морето заднишком и се спусна да прекоси залива, който лежеше пред него тих и спокоен, без нито една бръчица, загладен като гигантска раковина, по която преливаха всички отсенки на седефа. Най-удобният подстъп към скалните тераси, където гнездяха кайрите, почваше от Скалата на безнадеждните. Разцепени от гърдите му, две спокойни, леко надиплени вълни плъзнаха по загладения сатен на залива, като се раздалечаваха бързо и начупваха в трептящите си бръчки бреговите отражения.

Внезапно Острия нокът съзря голяма сребриста сянка, която пресече пътя му и се шмугна към дъното. Сьомга! Той съобрази бързо. Виж! Така може! Заслужава да опита.

Пое дълбоко въздух и се гмурна. Блестящата синева го обгърна в хладната си ласка. Напреде му се надигна в своеобразното си великолепие пищният подводен пейзаж. Почти до повърхността опираха върхарите на гигантските ламинарии, които се простираха в пространни джунгли, докъдето стигаше погледът, а в тайнствените им дебри се сгъстяваха сини заплашителни сенки. Огрявани месеци наред от незалязващото слънце на полярното лято, водораслите асимилираха без почивка, избуяваха с чудовищна бързина и задръстваха плитчините. Такава чудновата джунгла, червено-кафява, почти без зеленина, привидно безжизнена, сякаш осланена от преждевременен мраз, наръсена като истинска, още нестопена слана с прашеца на кислородните мехурчета. Върху широките листа се бяха разположили на бухнали кичури яркочервени водорасли, тъй както обрастват земните гори с къдрави мъхове.

Сьомгата премина ниско над ламинариите, които се разлюляха леко по нейния път и изръсиха като сребърна па̀ра ситните си мехурчета. Без да подозира, че е преследвана, спокойно и уверено рибата свърна към брега. Острия нокът я настигаше леко. Ето, сред сияещия воден лазур изплуваха крайбрежните скали, замрежени от синкава мъглявина. Уплътниха се, наедряха.

Острия нокът се подаде над повърхността, нейде между Скалата на безнадеждните и оградилите я като подводна крепост рифове. Вдъхна и отново потъна да догони жертвата си, която се спусна към дъното на зиналия пролом сред каменните грамади.

Гигантските ламинарии изчезнаха, сменени от гъстите фукуси. Придънното течение люлееше в плавни вълни мехурестите им върхове. Острия нокът усети как водният поток го обвя като силен вятър и го повлече със себе си през тясната клисура, заплашвайки всеки миг да го блъсне в настръхналите зъбери. Увлечена от същата сила, сьомгата се стрелкаше пред него в пъргави кривулици. Мимоходом той зърваше накацали по брега, редки, проскубани фукуси и наред с тях цели полянки пъстроцветни актинии, стада морски звезди и офиури, настръхнали ежове, като кактуси по канарите — чуден, невероятен подводен алпинеум.

Изведнъж проломът свърши. Течението се спусна круто в безшумен, невидим водопад към океанските дълбочини през тъмната просека на водорасловия лес. Пропадна надолу и Острия нокът. Размаха лапи, опита да изплува. Защото въздухът му свършваше. А безшумният, невидим водопад го увличаше все по-надолу през оголеното скалисто ждрело.

Изведнъж напреде му изникнаха тридесетметровите пипала на полярната цианея. Наоколо пърхаха рой малки трески. Щом го зърнаха, те се скриха под двуметровия й чадър и тозчас се заловиха да я пощят от мъничките й паразити. Гигантската медуза сякаш не ги усети, а продължи да свива и разпуска с лениви пулсации розовото си тяло, изваяно от искрящо желе.

Острия нокът дори не се запита защо рибките се криеха сред медузените пипала, сред същите пипала, които след години, когато треските поотраснеха, щяха да ги ловят най-безпощадно. Нямаше време. Течението го блъсна сред пипалата, които мигновено се сгърчиха, оплетоха го в коварната си мрежа. Очите, носът, устните му засмъдяха.

Повече не можеше! Трябваше да изплува, да диша! Трябваше! Веднага! Гърдите му се гърчеха. Дробовете диреха въздух. Въздух. Той размаха диво лапи, опита да се отскубне. Напразно! Така омаломощен от борбата с течението, нямаше сили да се отскубне от парещите възли. А отгоре чудовищният чадър продължаваше да се свива равномерно, беззлобно, в ужасяващо безразличие.

Никога досега Острия нокът не бе срещал такъв враг — многорък, мек и гъвкав. Пипалата не бяха твърди като акулска кожа, не бяха жилави като мечешки мускули, не бяха остри като моржови зъби. И като че ли точно в мекотата и еластичността се криеше тяхната сила. Те се разтягаха, отстъпваха, огъваха се при всеки негов напън, но не пускаха, не се отлепваха от тялото му. А нямаше време, никакво време. Очите му щяха да изхвръкнат из орбитите от задушаването. Устата му не сварваше да удържи въздушните мехури. Острия нокът заръфа със зъби, задра с нокти. Накъса няколко парливи пипала, а от това устните му пламнаха. След това съвсем неочаквано примката го отпусна. Пихтиестият гигант сякаш проумя, че не е за ядене. В борбата двамата се бяха измъкнали от подводния водопад. Освободен от медузата, Острия нокът излетя нагоре, достигна повърхността и заплува към плитчината, където се плакнеха лениво къдравите ципи на морската салата. Изкачи се върху най-долната площадка, обрасла с морски жълъди, и изтръска кожуха си.

Беше полунощ. Чудна, слънчева, необичайно ясна за този мъглив край. Полунощ в дългия полярен ден. Незалязващото светило висеше ниско на север и обливаше с огненото си зарево оголените скали и нестопените преспи. На юг грееше луната като кръгло бяло облаче. Макар и светло, слънчево, птиците се завръщаха по навик в гнездата и задрямваха, крясъците утихваха. Наставаше кратък покой, след който птичият пазар щеше да се събуди по-шумен отпреди.

Острия нокът изпълзя на по-горната площадка, като кашляше от нагълтаната вода и чешеше в камъните смъдналите си устни. Птиците го усетиха и връхлетяха отгоре му в гракнал кълвящ облак.

Той се свря в най-близката скална ниша, додето премине гневът им. Пред тази лавина от самоотверженост вкусът на пилешкото месо загуби примамливостта си. При това като че ли и не беше толкова гладен.

Върху утихналата синя шир дремеха айсберги, толкова ярки и релефни, като че ли само едно пресягане е достатъчно да ги докоснеш, релефни и в същото време безплътни в синкавата си прозрачност. Заострените им зъбери грееха във всички отсенки, сякаш излъчваха попилите през дългата нощ полярни сияния.

Недоволен, че кашлицата го издаде на птиците, Острия нокът тръгна към брега. Но спря. Ослуша се. До ухото му достигнаха далечни провиквания. Той се сети. Идваха мъжките моржове.

Откъм брега отвърна като ехо радостният рев на самките.

Острия нокът заплува да ги срещне.

Мученията на приближаващите самци се усилваха — нетърпеливи и радостни. Зададоха се първите редици. Най-отпред се носеше Стария морж, размахал лудо плавниците си, следван на няколко метра от Счупения зъб. Понякога Стария се извръщаше към дръзкия си съперник и изреваваше гневно, после отново забързваше. Ето и брега! Който стигне пръв, пръв заема най-хубавото място. После е по-трудно да го изгониш. Затова водачът искаше да превари другите, да сбере по-голям харем, най-големия харем в лежбището. Като видя Острия нокът, той само изръмжа, но не нападна, както друг път. Сега нямаше време. Отмина към залива, следван от останалите самци. А най-отдире, изостанали километри в морето, се мъкнеха престарелите и болните моржове, които ревяха проточено и жално.

Счупения зъб позна приятеля си, изръмжа дружелюбно, ала не спря, не се отби да се поборят, да си поиграят, както по-рано. Сега и той имаше друга грижа, по-важна, най-важната грижа тук в Тихия залив. Всички бързаха да се сдобият със семейства. Послушен на своя инстинкт, и той трябваше да премери силите си.

Озадачен от неочакваната въздържаност, малко неловко, обиден, Острия нокът заплува подире му.

Боят избухна още във водата. Всеки самец връхлиташе върху първия, който му попаднеше. Забравено беше всичко — другарство, доскорошният нерушим сговор. Сега властвуваше нов закон. Другарите се превръщаха в яростни съперници, които връхлитаха стръвно един срещу друг, всички против всички, размахваха бивни. От мощните туловища провисваше отпраната кожа, рукваха кървави потоци, а битката не секваше. Който свареше да се измъкне от сражението, изпълзяваше на брега и сбираше самките в сблъскани купчини, пазеше ги да не се отлъчат някак и пресрещаше с размахани бивни всеки приближил самец.

Както винаги, Стария морж нагласи семейството си пръв. Беше не само по-силен от другите, не само по-свиреп, не само по-опитен. Имаше и друго — навикът. Дори и сега, в кървавото опиянение, самците не забравяха, че това е той, техният водач. И не дръзваха да се приближават към него, заобикаляха го.

Изведнъж той съгледа Острия нокът, който идваше да се сгуши до майка си. Старата неугаснала омраза отново заискри в кръвясалите му очи. Заискри наследената ненавист към мечешкия род, недоволството от натрапливостта на този нежелан храненик и може би още нещо — нещо, присъщо на родения водач, прозорливост или по-просто, неосъзнато предчувствие за очаквани злини.

Стария се запъти с рев да го прогони. И отново Острия нокът побягна боязливо, както бе свикнал да бяга от дете. Той не беше морж и все не можеше да проумее лудостта на летните им битки.

В този миг от водата изскочи Счупения зъб. С грозен, предизвикателен рев той се замята върху плоските си перки по брега. Водачът се извърна рязко да пресрещне нападението. Двете четириметрови туловища се сблъскаха като оживели базалтови канари. Стария морж не чакаше противникът му да започне пръв, не се канеше като другите, а действуваше светкавично, с опита на много битки. Той замахна с бивни и отпра къс кожа от врата му.

Обикновено това стигаше. След такива рани съперникът тозчас напускаше сражението. Обикновено. Не и сега. Защото сега срещу него стоеше не какъв да е морж, а настървен хищник, който не издаваше никакъв звук, търпеше раните и само диреше сгода да употреби и той единствения си бивен. Да го употреби — но не така, отгоре-отгоре, колкото да съдере кожата. Не. Той дебнеше друго — да забие оръжието си дълбоко, право напред, до венеца, тъй както той знаеше като истински убиец на тюлени.

И този миг дойде. Политнал встрани от неудачен замах, Стария морж откри хълбока си. В същия миг бивенът на Счупения зъб хлътна до основа в слабината му. Раненият изрева от болка, побеснял от тоя подъл удар, отречен от моржовете в борбите помежду им. После се метна отгоре му диво, приел и той същия начин на бой. Замахна и с отсечен замах заби двата си зъба в гърдите на Счупения зъб.

Острия нокът не издържа повече. При нависналата над другаря му опасност той забрави уважението си към водача. Изрева с такава ярост, че цялото стадо занемя, и връхлетя. Връхлетя тъй, както мечка напада морж, както нападаше досега тюлените, право към тила му, впи острите си зъби, загриза.

Моржовете замлъкнаха, стаиха се. После се провлякоха към морето, подчинили се на инстинкта, разбуден от този рев, който от хилядолетия е вдъхвал ужас в рода им.

Стария морж разбра. Ето, това бе предчувствувал отдавна, неосъзнато, но уверено, от което се бе страхувал. Беше дошло. Той знаеше, очакваше го с вроденото убеждение, че все някой ден боязливото мече ще издаде нрава си.

С последни сили, изтощен от загубената кръв, която бликаше от многочислените рани, той се изправи, отблъсна двамата противника и се провлече към водата, побягна позорно. За пръв път в живота.

Вирнал високо муцуна, Счупения зъб оповести с тръбен рев победата си. После се намъкна сред завладения харем, готов да пресрещне всеки нов съперник. Две млади моржици се заловиха да ближат раните му, а той стоеше сред тях с изпъчена еднозъба глава и ревеше към всеки самец, който приближеше площадката му.

Стария морж едва се домъкна до Скалата на чакащите, до самите вълни, отпусна глава настрана, за да не му пречат дългите бивни, и задиша трескаво. Кръвта продължаваше да ручи. Един по един край него се струпваха други окървавени моржове, изгубили засега борбата, но още не загубили надеждата да се вредят и те сред щастливците в Тихия залив. Ако не днес — утре, ако не утре — догодина.