Роджър Саймън
Мистерията на Мозес Уайн (9)

9

— Значи вие сте прочутият Д-р Гюнтер Томас? — рече Синди.

И тримата бяхме насядали около малката масичка за кафе на долния етаж. Над нас се извисяваше портрет на Айседора Дънкан в цял ръст.

— Чела съм книгата ви „Ужас в Тулуза“, онази за конвенцията, касаеща хората от петролната промишленост. Вярно ли е, че всички тези кранисти, за които пишете, умират от куршум?

— Или от куршум, или от метадон^[1].

— Не е чудно тогава, че имаме енергийна криза.

Тя така изгледа Гюнтер, че коженото му яке едва не се разпадна на съставните парчета.

— Дойдохме тук, за да поговорим за Хехт, д-р Хардуик — напомних й аз.

— Да, зная. Горкият Джок. Толкова много се стараеше.

— Стараеше се за какво?

— За какво, мислите? За да се освободи от традиционния морал на нашето общество. Ето защо прекарваше толкова време в института.

— Института?

— Нали знаете? Институт „Освобождение“. Не може да не сте чували! Аз съм един от директорите.

Поклатих глава.

— Точно зад ъгъла е. Веднага след Туна Каньон.

— Какво става там? — попитах аз.

— Хората идват за седмица или за десет дни. Оставят зад себе си цивилизацията и нейните несгоди, за да преоткрият своето собствено, естествено аз.

— Как се прави това.

— Ами, занимания, упражнения, учение. На Джок му харесваше в института… груповите бани и сауни… Доста добре сме оборудвани. Изцяло сме притежание на Лигата за сексуални свободи.

Гюнтер стана и извади кутийка с бял прашец^[2] от вътрешния джоб на якето си.

— Хайде да хвърлим поглед на института — той се отправи към вратата.

— Чакай малко, Гюнтер!

Д-р Томас спря, а аз се обърнах към Синтия.

— Лига за сексуални свободи? Какво е това?

— Една калифорнийска съдържателна компания, интересуваща се от човешките възможности и занимания през свободното време.

— Какви занимания?

— Творчески. Любовни. Експериментални. Нали разбирате… екстернистки.

— Можете ли да бъдете по-точна?

— Книги… филми… внос-износ.

— Внос-износ на какво?

— Сексуални апарати от Хонконг.

— А салоните за масажиране?

— Не зная.

Тя ни изгледа смутено.

— Аз наистина не обръщам особено внимание, освен когато се отнася до института.

— А кога се отнася до института?

— Когато става въпрос за фондовете.

Синди се изправи и се загледа към горния етаж.

— Намирисва ми на нещо — изръмжа Гюнтер. — Кой всъщност стои зад всичко това?

— Не бих могла да кажа… Вероятно някой в института би могъл да поговори с вас… Ако се съгласи… А сега извинете ме, но хората от семинара по сензорна осезаемост ще се съберат тук след десет минути.

И тя изчезна нагоре, без да чака да я извиняваме. Оставих визитната си картичка на масата и излязохме навън.

— Залагам осем към три, че тази Лига е само прикритие на ЦРУ — рече Гюнтер, когато се качихме в колата. — Ще оставим моето велосипедче тук. Давай към Туна Каньон.

Свих рамене и потеглихме, като продължихме да се изкачваме по „Фърнууд“. Стигнахме най-горе и поехме по „Туна Каньон Роуд“. На пресечката имаше табела с надпис: „Институт «Освобождение» — три мили“. Табелата сочеше към един тесен и мръсен път, който не бях забелязал преди това. Завих и подкарах отново, следвайки наскоро издълбания коловоз, успореден на празното речно корито, което бързо се пълнеше от дъжда. Беше се образувало малко ручейче, криволичещо между все още зелените дъбове. Завихме и се озовахме в задънена улица.

— Голям умник си загдето вървиш след мене чак от Мармонт.

Гюнтер гордо засия.

— Изненадан съм, че толкова лесно успях да те преметна.

— Никой не е съвършен. И сега ни преследват.

— Какво?

Той рязко се извърна, подаде глава от прозореца и погледна назад. Нищо не се виждаше.

— Автомобил „Линкълн Континентал“ модел 74-та година, небесносин, с автоматично превключване. Калифорнийски номер — 328 КЛР.

— Будалкаш ме.

Намалих скоростта и спрях до едно старо ранчо със счупена ограда. Отпред имаше жълта пощенска кутия, а над нея — знаменце. От единия й край се подаваше подгизнал вестник. Няколко петнисти коня ядяха от кофа с кърмило в обора и опашките им играеха наляво-надясно.

Погледнах в огледалото за обратно виждане и започнах да броя. Когато стигнах осем, видях широката броня на „Линкълн“—а да се подава иззад завоя при скалите.

— Значи не ме будалкаш! — каза Гюнтер и извади автомата си.

Пресегнах се назад и го сграбчих за ръката.

— Да не искаш да ни пречукат?

За момент той свали ръката си, а аз продължих надолу по пътя.

Позицията ни никак не ми се нравеше, но засега нямаше друга алтернатива. Колата отзад ни следваше бавно и уверено. След още двеста метра разбрах защо. Един зелен микробус „Форд“ беше спрял напреко на пътя. От едната ни страна бе скалата, а от другата — тридесетметрова пропаст. Двама мъже стояха разкрачени пред микробуса с автомати, насочени право в предното стъкло на колата ни.

Дъждът по стъклата разкривяваше фигурите им, извивайки телата им като във вълшебни огледала. Натиснах полека спирачката, изнесох колата вдясно близо до канавката. След това направих рязък завой на 180 градуса и препуснах бясно назад към „Линкълн“—а. Чух изсвирване на клаксон. Гюнтер се наведе от прозореца и се прицели в другата кола.

— Тъпо копеле! — изкрещях му аз, но беше твърде късно.

От „Линкълн“—а се показа някакъв мъж, извади елегантна тънка пушка, стреля два пъти и съвсем точно улучи двете ми предни гуми. Ягуарът се завъртя още веднъж на 180 градуса, хързулна се надолу по пътя цели петнадесет метра и жестоко се заби в ствола на един явор. Главата ми издрънча в покрива на колата. Гюнтер, с ръка все още отвън, се търколи на предната седалка, „Магнъм“-ът отхвърча от ръката му, прелетя над асфалта и цопна в прииждащата река.

Излязохме с вдигнати ръце.

Мъжете от „Линкълн“—а се приближаваха бавно. Бяха трима. И тримата бяха латиноамериканци. Слънчевите им очила бяха леко оцветени, носеха скъпи костюми, които не бяха смъкнати от някой прашен рафт. Единият носеше чадър, за да не се изцапат от дъжда. Накараха ни да се обърнем, претърсиха ни набързо, вързаха ни ръцете и ни бутнаха на задната седалка в тяхната кола. Беше тапицирана с плюш, имаше барче и портативен телевизор — цветен. Най-възрастният, който държеше чадъра, имаше уста, цялата пълна със златни пломби. Той вдигна слушалката на телефона, разположен между предните седалки, набра някакъв номер и избърбори нещо на скоростен испански. Акцентът не беше мексикански, но вече добре се досещах кои може да са те. След няколко минути тримата заключиха вратите и потеглиха.

Карахме назад по пътя, по който дойдохме. Заизкачвахме се към Туна Каньон. Оброних глава върху плюша и реших, че каквото има да става, ще стане.

— Кой от вас е Мозес Уайн? — попита оня с пломбите, когато се изкачихме на хълма.

— Той е Мозес Уайн. Аз съм Гюнтер Томас, писателят.

Възрастният сякаш не беше много впечатлен. Той потупа шофьора по рамото и ние рязко спряхме. Бяхме стигнали един особено запустял участък от пътя.

— Adios, amigo!^[3]

Този, който седеше с нас на задната седалка, отвори вратата, сграбчи Гюнтер за яката и го изхвърли навън. Той се изтърколи по камънака и тупна в един акациев храст.

— Гадни мексикански селяндури! — изкрещя д-р Томас, като се хвана за темето.

„Линкълн“-ът изрева в дъжда.

— Не беше много мило от ваша страна — рекох аз.

— Къде е лентата? — попита оня с пломбите.

— Лентата?

— Знаеш за какво говоря.

— Каква лента?

— Лентата!

Той изрева думата с всичка сила.

— Лентата от Белия дом? Лентата за пишеща машина? Или перфолентата?… Май сте сбъркали адреса.

Възрастният изръмжа, обърна се, сграбчи телефона и изстреля още нещо на скоростен испански, което не можах да разбера.

— С Хавана ли говорихте? — попитах аз. — О, забравих, че те изритаха всички бандити като вас преди доста години.

Човекът, който седеше до мене, ме халоса веднъж в ребрата с края на пушката си. Тъкмо се канех да го питам къде отиваме, но реших, че вместо отговор ще получа кроше в зъбите и предпочетох да замълча за известно време.

Поехме надолу по крайбрежния аутобан, като карахме с максимална скорост. После минахме по естакадата и завихме по аутобана Санта Моника. Моят компаньон отзад включи телевизора на испански канал, за да догледа края на някаква пиеса. След пиесата имаше реклама, в която търговски агент от Пакойма продаваше на търг един стар автомобил „Меркурий“ с гюрук. После започна повторението на футболния мач от миналата седмица в Боливия. Течеше второто полувреме, когато минахме през кръстовището, за да излезем на крайбрежния аутобан в центъра на Лос Анджелис. Пет минути по-късно ме обхвана грозно предчувствие за целта на нашето пътуване. А тя никак не ми харесваше. Беше почти пет часа следобед и децата сигурно скоро щяха да си дойдат.

— Слушайте, момчета, какво се мъчите да направите? — казах аз, когато спряхме пред моята собствена къща.

Капаците на прозорците бяха спуснати. На алеята бе спряла странна камионетка с регистрационна табелка, на която пишеше: „REGRESO“^[4].

Не си направиха труд да ми отговорят, а само ме извлякоха от колата и ме изправиха пред собствения ми главен вход.

— Сантяго? — каза възрастният с пломбите.

— Abierbo.^[5]

Възрастният отвори вратата.

Усетих горещ прилив на кръв. Саймън беше в скута на бавачката, седнала на пода в средата на стаята, а Джейкъб бе до нея. И тримата гледаха втрещени към цевта на 45-милиметров револвер в ръката на някакъв висок урод с мъх по горната устна, който беше изкарал патронника и го завъртваше от време на време. Предположих, че Сантяго бе тъмнокосият красавец на възраст около 40-те, облечен в ръчно щампована спортна риза, който седеше в креслото ми, с тънка пура в ръка. Той стана и ни поздрави радушно.

— Драго ми е, мистър Уайн. Казвам се Сантяго Мартин… Не сме ви причинили неудобства, надявам се.

— Двете ми невръстни деца и един близък човек са под дулото на оръжието. Кажете му да ги остави, иначе ще ви убия.

— Просто малко театър.

Красавецът щракна с пръсти и другият му хвърли оръжието си.

— Не е зареден…, вижте.

И той ми показа тлъстите патрони в ръката си.

— Седнете и се успокойте, мистър Уайн.

Сантяго ми посочи дивана. Подчиних се. Саймън стана, дотича при мене и зарови глава в пазвата ми. Джейкъб го последва, седна и ме хвана за ръката. Възхитих се на спокойствието му. По-точно, щях да се възхитя, ако не бях така вбесен.

— Няма от какво да се страхувате. Имате толкова мили деца. По-голямото ви момче е много добър баскетболист. Видях го в училище.

Сантяго Мартин седна в креслото ми.

— Мисля, че има някакво недоразумение… объркване.

— Надявам се.

Той изгаси пурата си и се усмихна на бавачката. Устните й трепереха и никога не бях я виждал толкова пребледняла. Тя бе стеснително момиче, студентка по социология в Сити Колидж. Ненавиждах се, загдето я въвличах в тази работа.

Сантяго се обърна към мене.

— Без съмнение вие сте чули за самоубийството на този журналист… Джок Хехт.

— Да. Чух за него.

— Четох в сутрешните вестници, че вие сте открили трупа му.

Кимнах.

— Намерили сте бележка, в която той признавал, че е убил телевизионната говорителка Дебора Франк.

— Имаше бележка.

— Намерихте ли нещо друго?

В гласа му долових заплашителна нотка. С едната си ръка прегърнах Джейкъб, а с другата притиснах Саймън. Ония се скупчиха зад Сантяго. Чувствах се така, сякаш се канех да дръпна някаква ръчка, при което пода на стаята щеше да се отвори и те всички щяха да се сгромолясат в яма, пълна с крокодили.

— Какво имате предвид?

— Имам предвид един дребен въпрос, касаещ няколко ленти.

— Какви ленти?

— Касети. Били са у Хехт, преди да се самоубие.

— А сега къде са?

— Липсват.

— Откъде знаете?

Той погледна към другите.

— Зная.

— Къде е държал тези касети?

— В най-долната кантонерка, вдясно.

— Тези кантонерки са заключени.

— Всеки може да ги отвори.

Гласът му леко се извиси.

— В 10 часа и 25 минути тази сутрин кантонерките бяха съвсем празни… Къде са тези касети, мистър Уайн?

— Нямам представа.

— Трябва да са у вас… освен ако не сте ги върнали на Ел Хефе^[6].

— Кой е Ел Хефе?

Сантяго ме изгледа втренчено.

— Стига вече игри, мистър Уайн.

— И аз така казвам. Да сме наясно. Работех за Хехт, за да докажа, че той не е убил Дебора Франк. Върнах се в бунгалото му, за да му задам няколко въпроса, когато го намерих мъртъв. След няколко минути пристигна жена му от Ню Йорк и аз се обадих в полицията. Не съм виждал никакви касети. Нито съм чувал за тях. Не съм аз този, когото търсите, така че, моля ви, напуснете дома ми.

Сантяго се усмихна и се обърна към Джейкъб.

— Какво мисли за това момчето ти?

Джейкъб вдигна очи към мене. Виждах, че му се искаше да говори. Саймън се бе вкопчил в дрехата ми и тихичко скимтеше. Тези мръсници умееха да изпилват нещата по най-гадния начин. Имаха дългогодишен опит.

— Вижте — рекох, — ами ако е станало нещо друго? Хехт може да е бил убит. И човекът, който го е убил, да е взел касетите.

— Тогава кой е убил Дебора Франк? Няма логика.

Нямах отговор за това.

— Освен това, ако е бил убит, то е било, за да бъде отмъстено за Дебора Франк. Убиецът не би могъл да знае нищо за касетите.

Сантяго се изправи.

— Мистър Уайн, губите ни времето… Къде са касетите?

— Не са у мене, мистър Мартин.

— Сигурен ли сте?

— Да.

— Напълно?

Кимнах.

Той пое дълбоко въздух и въздъхна. После се обърна към мъхнатата мутра с автомата и започна да му бърбори на испански. Сега разбирах по-добре. Успях да доловя думата „деца“ и „извеждам“. Мисля, че той искаше аз да го разбера.

— Чакайте малко, мистър Мартин… Ще се опитам да ви намеря тези касети. Ще се опитам да ви ги доставя. Само ми дайте време.

Сантяго извади една от тънките си пури и я запали. Пламъкът лумна по-силно, когато той дръпна от нея.

— Добре, сеньор Уайн. Ще ви дам време 48 часа.

— Но трябва да ми кажете какво има на тях.

Той се засмя.

— Хайде, хайде…

— Колко са?

— Три. Касетите са „Меморекс“, с дата 3-ти, 4-ти и 5-ти май 1970 г. Написано е върху тях с черно мастило.

След това Сантяго даде знак на другите, че е готов за тръгване.

— Adios, chico^[7] — рече той на Джейкъб, разрошвайки косата му. — Имаш добри ръце и си бърз… И не забравяйте, мистър Уайн — 48 часа.

Сантяго Мартин излезе последен и затвори вратата.

Копелета — мислех си аз, — гадни копелета. Гледах през пердетата как бавно потеглят — първо „Линкълн“—ът, после камионетката на Сантяго. Когато си заминаха, посегнах към телефона, за да повикам такси. Но нямаше сигнал. Кабелът бе прекъснат.