Роджър Саймън
Мистерията на Мозес Уайн (18)

18

Събудих се под звуците на „Бийч Бойс“, които пееха „Със сърф на сафари“. Джейкъб беше надул стереоуредбата до дупка и танцуваше някакво пубертетско подобие на бугалу^[1]. Откакто гледахме филма „Американски рисунки“, той здравата се беше заел да слуша песни от 50-те години. Сърцето ми изтръпваше, като го гледах как рови в старите ми албуми и вади плочи на Чък Бери и Литъл Ричард, които бях събирал през последната година в колежа.

— Ей, татко, къде е плочата с „Бо Дидли е разбойник“. Няма я.

— Там е… А сега спри, ако обичаш, онова нещо. Не съм в настроение тази сутрин.

— Дадено, тате.

Той отиде до уредбата и натисна копчето за спиране на плочата.

— Сигурен ли си, че не си в настроение?

Измъкнах се от леглото и отидох в банята, където се зазяпах в огледалото с размътен поглед. Бях спал зле, сънувах много и се събуждах няколко пъти. Болеше ме глава и очите ми бяха зачервени. Над слепоочията ми се покрадваха вече бели нишки, а около устата ми се бяха образували нови бръчки. Чувствах се стар на моите тридесет и една. Уж младо поколение, а вече минало, като някоя залежала, прашна стока — също като старците от кафенето в Топанга. Ако Гюнтер щеше да ме слага на корицата на „Ролинг Стоун“, трябваше да побърза — преди да съм изгубил привлекателния си младежки вид, който вървеше на пазара.

Пуснах душа и оставих водата да тече, докато стане топла. Гледах Джейкъб, който седна на пода в хола да изучава нотите на един протрит албум на Бъди Холи. Устните му се мърдаха, изговаряйки бавно думите.

— Искаш ли да живеем в Ню Йорк? — попитах го аз, ала водата шумеше и той не ме чу.

Аз пъхнах ръка под струята и влязох под душа. Стоях така, оставяйки капките да се стичат по мене, без да се сапунисвам. Ясно бе, какво ме тревожеше. Не исках Нанси да си отива. Едва я познавах, а чувствах, че тя вече бяга от мене. Сякаш нищо не я интересуваше. Беше й все едно кой е убил съпруга й. Не я засягаше и тази част от техния брачен договор, която бе отпечатана в списание „Мис“^[2].

Това ме ядосваше. „Ще й покажа аз на нея“, мислех си аз, взех сапуна и се насапунисах. Отново получих неволна ерекция, но не й обърнах внимание. Очевидно бях пропуснал някои неща. Не бях изследвал достатъчно взаимната, връзка между двете убийства. Всъщност изобщо не знаех защо Дебора Франк е била убита.

Изплакнах се със студена вода и реших да отида в Бевърли Уилшър, за да огледам мястото на престъплението. Но какво щеше да докаже това? Бях чел изявленията във вестниците. Освен това полицаите бяха претърсили стаята сантиметър по сантиметър. И каквото и да бе останало, то сигурно беше вече изчистено от чистачката, в очакване идването на новия наемател — някое италианско величие от филмовата индустрия, Дино ди… или нещо подобно, или пък някой бизнесмен от Тексас с дебел портфейл.

Не. Трябваше да разгледам нещата от друг ъгъл. Какво беше казал Джок в предсмъртното си писмо? Какъв мотив му беше приписал убиецът? Той не бил в състояние да постигне целта си. Пропастта, разделяща неговите действия и принципи, не можела вече с нищо да се запълни. Но какви бяха принципите му? Сексуална свобода. А каква беше целта му? Разкрепостяване. Но какво общо имаше това с убийството на Дебора Франк?

Спрях душа и стъпих върху гумената настилка. Избърсах се с хавлиената кърпа, гледайки плаката на братя Марк, закрепен на вратата на банята. После влязох в хола, вдигнах телефонната слушалка и набрах номера на Мармонт.

— Шато Мармонт… Добро утро, миличък.

— Не ме занасяй тази сутрин, Грейс. Просто ме свържи с бунгало номер пет.

— Добре… добре… една минута.

Телефонът иззвъня шест пъти. Вече започвах да се потя, когато на седмия път Нанси се обади.

— Ало?

— Как си? — рекох аз.

— Как съм?! Мозес, знаеш ли колко е часът?

— Седем и петнадесет.

— Господи! Какво искаш?

— Искам да бъда сигурен, че си… още тук.

Тя не отговори.

— Нанси?

— Да.

— Ще ти се обадя по-късно.

Затворих и отидох да приготвя закуска за децата. Направих им палачинки от пълноценно пшеничено брашно, мая и обезмаслено мляко. По този начин аз давах своя принос за доброто им здраве. После се върнах в хола и отново вдигнах телефонната слушалка. Този път отсреща ми отговори ранобудник като мене.

— Добро утро… и нека това е началото на новия ви живот.

— Добро утро, Синди. Обажда ти се Мозес Уайн.

— О, Мозес, колко се радвам да те чуя. Предполагам, че се обаждаш, за да ми кажеш за намерението си да ни посетиш в института! Не е честно, дето първия ти преглед се състоя при такива необичайни обстоятелства.

— Да, хм. Всъщност обаждам се за малко помощ.

— Мозес, знаеш, че винаги съм готова да помогна на хората да си възстановят своята потенция.

— Не такава помощ, Синди. Става дума за Джок. Все още се опитвам да сглобя историята.

— Коя история?

— За Джок. Убийствата. Не си ли спомняш? Джок Хехт и Дебора Франк.

Отсреща настъпи мълчание.

— Чуваш ли ме?

— Да, разбира се. Аз винаги чувам.

— Тогава кажи ми какво знаеш.

— О, боже господи! Беше ужасно, нали?

— Кое?

— Ченгето, което снимаше тук онзи ден.

— Да.

— Така му се пада!

— Да, хм, Синди…

— Силите на реакцията, са винаги срещу нас, Мозес. Опитват се да обезкуражат истински разкрепостените.

— Напълно те разбирам. Виж, Синди…

— Не зная нищо за Джок, Мозес. И не искам никога нищо да зная!

— Дебора Франк идвала ли е с него при вас?

— Възможно е. Ние не казваме кой посещава института. Би било непрофесионално.

— А кой казва? Лигата ли?

— Не се заяждай, де!

— Добре Синди… — започваше да ми писва. — Струва ми се, че не разбираш кои са истинските ти приятели. Ами ако ти кажа, че всъщност собственик на твоя превъзнасян институт е министърът на правосъдието на щата, и че по всяка вероятност единственото нещо, което би го интересувало в момента е да го затвори час по-скоро. Как ти се струва?

— Това… м-м-м, звучи малко… налудничаво, но м-м-м…

— Но „м-м-м“ опитай да го кажеш на тълпата в сауната и гледай как набързо ще се опразни.

Отново настъпи мълчание.

— Всичко, което искам, е малко информация, просто да ми подскажеш. Жена на твоя служебен пост чува много неща. Както казваше дядо ми: „Щръкналият пенис няма съзнание“.

— Колко поетично. Но аз наистина нищо не знам. Въпреки че ще ти кажа следното, Мозес. Ако на света има някой, който знае всичко за Джок, повече даже от… любимата му Нанси, то това е Марши Лин…

— Коя е тя?

— Менажерката му… от Международната асоциация на менажерите.

— Благодаря ти, Синди. Ти си истинска приятелка.

— Ако срещна някой с първична или вторична дисфункция, веднага ще ти го изпратя.

Затворих телефона и приготвих децата за излизане.

Направих сандвичи за обяд на Джейкъб, взех няколко резервни пелени за Саймън и ги поведох към вратата.

Тъкмо да я отворя и през процепа й падна някакво писмо. Пликът беше доста зацапан и човек би помислил, че е лежал на пода дълго време. Все пак вдигнах плика, отворих го и веднага съжалих за това.

„УНИКАЛНО ПРЕЖИВЯВАНЕ ви очаква в КЪЩАТА НА ВЛАДЕТЕЛЯ^[3], на «Виста дел Мар» 3218, Редондо Бийч.

Предлагаме пълна дискретност на срещите. Тел. 463–3848.

Под знака на лапата!“

Най-отдолу имаше два кръстосани камшика, а над тях — котешка лапа. Отгоре някой бе надраскал с тъмно пурпурно червило: „Иди при Долорес. Тя има какво да ти даде“. Изпъшках и пъхнах писмото в джоба на панталоните си.