Роджър Саймън
Мистерията на Мозес Уайн (5)

5

— Хайде, Хехт! Отваряй, мръснико!

Аз блъсках по вратата на бунгалото му, а вътре светеше, телевизорът предаваше баскетболния мач „Лейкър“ срещу „Ник“ и Рик Хърн ревеше с пълна сила.

— Кого се опитваш да преметнеш? Алибито ти не струва и пет пари!

Никакъв отговор.

Почуках отново и надникнах през кухненския прозорец. На плота се виждаше недопита чаша кафе, а до нея няколко френски кифлички.

— Хехт! — извиках аз.

Отново мълчание. Сграбчих дръжката на бравата и натиснах с всичка сила, ала тя лесно се отвори — не беше заключена.

Хотелът беше празен, както и кухнята. Изтичах горе, за да надникна в спалнята. Нямаше никой. Пухеното легло на Хехт беше празно. Отново се втурнах надолу и проверих шкафовете. Нищо. След това спрях и се загледах в мача. Спомних си, че Хехт беше привърженик на „Лейкър“ — бях го чел някъде. В момента те водеха с 21 точки.

Тогава чух, че някъде нещо капеше и звукът се смесваше с дриблирането на баскетболната топка в някакъв странен синкоп. Приближих се по посока на този странен звук. Бях почти сигурен. С рязко движение отворих вратата на банята. Хехт наистина беше там, проснат по гръб върху тоалетната чиния, а по белия порцелан се стичаше кръв, излизаща на тънка струйка от зейналата дупка в лявата част на главата му. Под него, на сивия мраморен под, лежеше специалният брой на „Сатърдей найт“^[1].

Полека и дълбоко поех въздух с помощта на диафрагмата си и отстъпих към хола. Слепоочията ми горяха. Хванах се за облегалката на креслото, мъчейки се да се съвзема и да се съсредоточа върху следващия ход.

Когато се успокоих, огледах стаята. Нямаше следи от борба. Всичко си бе на мястото. Един компютърен часовник отчиташе часовете до секундата. Беше 8 часът, 14 минути и 23 секунди. Времето бързо напредваше.

Вече посъвзел се, отидох и огледах Хехт по-отблизо. Устата му беше леко отворена, езикът бе притиснат към долната челюст. Пронизващите му по-рано очи сега бяха стъклени, почти като на риба. Оръжието лежеше точно там, където би трябвало да бъде, ако бе паднало от дясната му ръка, отпусната безжизнено върху капака на тоалетната.

Отново ми прилоша и се обърнах. Тогава забелязах бележката на пишещата машина. Беше напечатана върху лист от личния бележник на Хехт и оставена върху валяка. Отидох до бюрото и я прочетох.

„Това е последната бележка от бюрото на Джок Хехт. Не бях в състояние да постигна целите си. Между принципите и действията ми имаше дълбока пропаст, която не можеше да бъде преодоляна. Аз съм убиецът на Дебора Франк. Поемам цялата отговорност за това и изпълнявам собствената си присъда“.

В долния край на страницата бяха поставени инициалите му.

Прочетох бележката още веднъж и разгледах повърхността на бюрото. Беше подредено и нямаше почти нищо, освен една ролка коректорска лента. Таблото за съобщения беше недокоснато и картонените листа стояха така, както ги бях видял последния път. Металните кантонерки отстрани бяха заключени. Претърсих чекмеджетата. Най-горното беше пълно с флумастери и счупени моливи, второто — с канцеларски материали от най-различни хотели. Най-долното чекмедже беше напълнено с изрезки от вестници. Една страница, откъсната от някакво списание, описваше брачния договор, който Хехт бе сключил с жена си: „Смъртта на една стара институция проправя пътя за новата“. Най-отдолу имаше тетрадка с твърди гланцирани корици, каквато и аз бях използвал като ученик. На нея имаше етикет с надпис „Дневник №24“ и започваше с дата 31-ви януари. Не беше имал време да я изпише. Отбелязал бе само няколко неща. Отворих тетрадката и я прелистих до края.

Неделя — Прав ли е Стърнър? Нима идеалното общество е съюз от егоисти, уважаващи индивидуалността си?… Да прочета отново: Франц Верфел и мемоарите на Алма Малер.

Вторник — Да не забравя: чисти ризи за официалния обяд на писателите в „Бевърли Уилшър“.

Петък — Синди от Топанга. Първата истински освободена личност… Да изпратя сметките на Р. Хаус. Да напомня на Джон Леонард да си каже думата по НИТВР по повод „Сексът в печата“.

Тъкмо се канех да си запиша някои имена, когато на вратата се почука. Затворих книгата и чекмеджето. Хвърляйки още един бърз поглед към трупа, аз отидох до вратата, сложих веригата и отворих, колкото да си покажа носа.

— Кой е?

Една бледа червенокоса жена, около 30-годишна, стоеше отвън с малко кожено куфарче в ръка. Очите й бяха необикновено яснозелени. Беше облечена в широк пуловер от груба прежда. Нямаше грим. Не й беше необходим.

— Вие кой сте? — попита тя.

— Казвам се Мозес Уайн. Детектив съм.

— Частен детектив?

Кимнах.

— Бихте ли отворили вратата?

— Не преди да ми кажете коя сте.

— Не е ваша работа.

— Трябва да зная.

— Трябва да знаете ли? Аз имам по-голямо право от вас да бъда тук.

— И защо?

— Казвам се Нанси Хехт и това е бунгалото на съпруга ми — тя протегна ръка с куфарчето и се приближи до вратата.

Свалих веригата и бързо излязох навън, като затворих вратата след себе си, преди тя да може да влезе.

— Мисля, че е по-добре да не влизате, мисис Хехт.

— О, Джок пак е забъркал нещо — тя се усмихна язвително. — Не се тревожете. Свикнала съм.

Мина покрай мене и посегна към бравата. Хванах ръката й.

— Не бива да влизате!

Жената се вгледа в мене за миг. По лицето й пробяга съмнение.

— Какво е станало? — попита тя.

— Нека да отидем там — отвърнах аз, посочвайки към една пейка близо до басейна.

— Не, аз оставам тук.

— Мисля, че ще е по-добре да седнете.

— Какво има? Смятате, че щом съм жена, то аз не съм в състояние да приема лоша новина.

— Не съм казал, че…

— Е, аз влизам, мистър Уайн.

Тя тръгна отново с куфарчето напред. Имаше право. Ако бе мъж, щях веднага да й кажа.

— Съпругът ви се е самоубил.

Жената глухо извика, отвори вратата и се втурна в хола.

— Не гледайте в банята! — извиках аз, но бе твърде късно.

Тя изпищя, втренчила се в трупа му.

— О, боже мой!

Мисис Хехт отстъпи назад ужасена, опипвайки с ръка, за да седне някъде. Затворих вратата на банята и постоях така, наблюдавайки я. Тя се посъвзе.

— Кога е станало?

— Някъде през последния час, предполагам. След като е започнал баскетболния мач. На пишещата машина има бележка.

Тя хвърли поглед към бюрото и отново към мене.

— А вие какво правехте тук?

— Работех за съпруга ви и се опитвах да сваля от него подозрението, че е убил Дебора Франк. Дойдох тук да го попитам нещо.

— Откъде да зная, че не сте го убили и после сте нагласили всичко?

— Щях ли да ви отворя?

Тя поседя малко, потънала в размисъл.

— Обадихте ли се в полицията?

Поклатих глава отрицателно.

— Сега смятам да го направя.

— Ще се кача горе да полегна.

— Искате ли да пийнете нещо?

— Не си правете труда.

Гледах я как се качва по стълбите и се помъчих да не забелязвам задничето й точно в такъв момент. После отидох до телефона, за да се обадя в полицията. След като приключих, седнах на кушетката и хванах главата си с ръце. Аз самият бях доста потресен. Навън, някъде в съседно бунгало, се вихреше купон. Чувах пиянско бърборене и проточеното „бу-бап-а-лула“ на състава, който свиреше някакво реге. Сигурно не е лошо на Карибските острови.

Ченгетата не закъсняха.

А когато дойдоха, бяха предвождани от познато лице…

— Я гледай ти — каза маститият сержант, влизайки през вратата като някакъв второразреден египетски танк. — Кого виждам тук? Та това е най-известният сред всички нас „пазител на реда“! И то точно когато мислех, че късата коса отново идва на мода.

— Ти самият също си се изджазил, Кунц. Нещо много си лъснат — рекох аз, посочвайки хромирания револвер, препасан под мишницата му. — Само че остави остроумията си за после — след като погледнеш в банята.

Той отиде до вратата и погледна вътре, последван от няколко младоци.

— Значи това е великият Джок Хехт? Не беше ли направил и друг един писател същото със себе си?

— Хемингуей.

— Да, де — Хемингуей. Къде е бележката?

Посочих към пишещата машина. Той зачете мъчително бавно.

— Кофти хора са тези интелектуалци. Откачени.

Кунц дочете бележката и започна да рови из чекмеджето на Хехт, пълно с изрезки. Издърпа една и прочете на глас: „Искате ли някой на високи токове? Неженен бял 25-годишен мъж, интересуващ се от безобидни игрички със семейни двойки или травестити.“

— Б-р-р-р!

— Гнуслив ли сте, сержант?

Кунц погледна нагоре към Нанси Хехт, застанала на балкона.

— Не, мадам. Аз съм детектив. Сержант Кунц. А това са офицерите Хигинс и Пиколо. — Много съжаляваме за това, което се е случило тук тази вечер. Чудехме се дали не бихте дошли с нас до участъка, за да отговорите на един-два въпроса.

Тя кимна и заслиза по стълбите. Кунц нареди на Пиколо да почака следователя, а всички останали тръгнахме към така наречените игрища Мармонт. Около басейна се трупаше тълпа, привлечена от полицейската кола, паркирана в края на бунгалото. Чух някой да шепне, че имало обиск за наркотици.

Вървях редом с Нанси.

— Не исках да се застъпвам. Можеше да се усъмнят.

— Няма нищо.

— Приятелката ми казва, че трябва да съм по-съзнателен.

Тя сви рамене.

— Ще дойда с вас в участъка.

— Не е нужно.

Спряхме пред полицейската кола. Кунц отвори вратата.

— Виж, ако не искаш да висиш тук цяла нощ, спокойно можеш да дойдеш с…

— И сама мога да се справя — рязко отсече Нанси и влезе в колата.

Аз стоях и гледах тъпо.

— Чу ли какво каза дамата, Уайн? — обади се Кунц. — Ти не й трябваш.

Той затръшна вратата и потегли.